приликата стига дотук. Умствено е пълна противоположност на баща си. Последният беше лукав, проницателен, с много бърз ум и хитър, прекалено хитър. А на този мозъкът му е като хоросан, при това добре втвърден. Граф Робер беше майстор на процеси и заговори, голям фалшификатор, клетвопрестъпник и убиец. Граф Жан, който сякаш иска да изкупи бащините грехове, се старае да бъде образец на честност, почтеност и преданост. Видял бе баща си свален и прокуден. В детството си самият той бе прекарал известно време в затвора заедно с майка си и братята си. Струва ми се, че още не е свикнал с помилването и възстановяването на богатството му. Гледа на крал Жан като на самия Спасител. И е страшно горд, че носи същото име. „Братовчеде Жан… братовчеде Жан…“
Разменят си по едно „братовчеде Жан“ на всяка втора дума. Онези от връстниците ми, които познаваха Робер д’Артоа, дори и да са пострадала от начинанията му, не могат да не изпитват съжаление пред твърде бледото копие, което ни остави. Ех, съвсем друго нещо беше онзи юнак граф Робер! Неговите буйства изпълниха онова време Когато умря, ни се струваше, че векът затихна Даже войната сякаш не беше вече така шумна. На колко години щеше да е сега? Почакайте… хм… около седемдесетте. О, имаше сили да доживее до тази възраст, ако една заблудена стрела не го бе повалила в английския лагер при обсадата на Ван… Може да се каже само, че многократните прояви на почтеност от страна на сина не донесоха по- голяма полза за короната, отколкото предателствата на бащата.
Защото именно Жан д’Артоа, точно преди кръщенката, сякаш за да благодари на краля за оказаната висока чест да бъде кръстникът, му разкри заговора от Конш, по-скоро това, което си беше въобразил, че е заговор.
Конш… да, вече ви казах… е един от отнетите някога замъци на Робер д’Артоа, който монсеньор Наварски си бе извоювал чрез Валонския договор. Но там са останали някои стари служители от рода д’Артоа, които продължават да са им предани.
И тъй, Жан д’Артоа пошушна на краля… и то така, че го чуха на другия край на кметството, че наварският крал се срещнал в Конш със своя брат Филип, двамата д’Аркур, епископ Льо Кок, Фрике дьо Фрикан, както и с доста нормандски рицари, все наши стари познайници, и още с Гийом Марсел… или Жан… така де, един от племенниците Марсел… и с един сеньор, пристигнал от Пампелуна, Мигел д’Есплет; всички заедно били решили да обсадят ненадейно крал Жан, още щом се появи в Нормандия, и да го убият. Вярно ли бе, невярно ли? Склонен съм да мисля, че е имало нещо вярно, че е било замислено такова нещо, без да се е стигнало до истинско съзаклятие. Защото това е точно в маниера на Шарл Злия — след като не бе успял да осъществи своя план, чрез великото начинание да потърси помощ от германския император, сега не би се поколебал да го изпълни чрез подъл удар, повтаряйки случая в „Свинята предачка“. Трябва да изчакаме часа на божия съд, за да разберем цялата истина.
Но е сигурно, че в Конш дълго са обсъждали дали да отидат след седмица в Руан, в третата сряда на постите, на пиршеството, на което престо-лонаследникът Шарл, нормандският херцог, бе поканил всички знатни нормандски рицари, за да направи опит за помирение. Филип дьо Навар съветваше да не приемат поканата; Шарл, напротив беше склонен да се отзоват. Старият Годьофроа д’Аркур, онзи, накуцващият, беше против и високо го заявяваше. Впрочем той навремето се бе скарал с покойния крал Филип VI заради някакъв брак, с който бяха накърнили любовните му чувсства, и сега изобщо не се считаше за васал, обвързан по някакъв начин с короната. „Моят господар е английският крал“, казваше той.
Неговият племенник, дебелият граф Жан, който за един гуляй би се затътрил до другия край на кралството, беше склонен да отидат. Най-накрая Шарл Наварски заяви, че всеки ще постъпи както иска, че той лично ще замине заедно с тези, които желаят, но че останалите имат право да не отидат у престолонаследника — разумно бе някой да остане в тила, никога не трябва да се слагат всички глави в една торба.
И още нещо бе донесено на краля в подкрепа на подозирания заговор. Шарл Наварски бил казал, че ако Жан II случайно умре, веднага щял да даде гласност на някогашния си договор с английския крал, с който той го признава за крал на Франция, и щял да се разпорежда изцяло като негов наместник в кралството.
Крал Жан не поиска доказателства. Първата грижа на владетеля трябва да бъде проверката на всеки донос, от най-правдоподобния до най-невероятния. Но нашият крал е напълно лишен от подобна предпазливост. Поглъща като топъл хляб всичко, което храни жаждата му за мъст. Човек с улегнал ум би изслушал и събрал свидетелства и доказателства за тайния договор, за който току-що е узнал. И ако успееше да докаже истинността на това предположение, щеше да има силен коз срещу зет си.
Но той веднага прие нещата за достоверни; и влезе в църквата почервенял от гняв. Казаха ми, че се държал твърде странно, без да чува молитвите, произнасяйки наслуки ектенията, отправял яростни погледи към всички и изсипал върху стихара на един дякон въглените от кандилото, в което се блъснал. Не мога да си представя как е минало кръщаването на отрочето д’Артоа; но при такъв кръстник ми се струва, че трябва бързо да възобновят обета на малкия християнин, ако искат бог да бъде милостив към него.
Бурята избухна веднага щом приключи церемонията. Монасите от Бопре никога не бяха чували толкова ужасни ругатни; сякаш самият дявол бълваше от гърлото на краля. Валеше, но Жан II не го беше грижа. В продължение на цял час, даже и след като оповестиха вечерята, той крачеше в градината на свещениците и здравата се накваси, газейки в локвите с островърхите си обувки… тези смешни обувки, чиято мода бяха въвели с хубавия Шарл Испански… и принуждавайки цялата свита — месир Никола Брак, домоуправителят на двореца му, месир дьо Лори, останалите шамбелани, маршал д’Одреем и великана Жан д’Артоа, недоумяващ и слисан, да станат вир вода. По този случай се похабиха бродирани тъкани, кожи и кадифе за хиляди ливри.
„Във Франция няма друг владетел освен мен, крещеше кралят. Ще го накарам да пукне, този злодей, този гад, тази отвратителна твар, която уговаря смъртта ми заедно с моите врагове. Лично аз ще го убия. Ще му изтръгна сърцето със собствените си ръце и ще разкъсам вонящото му тяло на късове, чувате ли, на толкова късове, че да окача по един на вратата на всеки от замъците, които имах слабостта да му подаря. И повече никой да не е дошъл да ходатайствува за него, никой да не е посмял да ме увещава за помирение. Впрочем вече няма да има защо да се застъпват за този предател, и онези женици Бланш и Жана могат да си изплачат очите; всички ще разберат, че във Франция няма друг владетел освен мен.“ И непрекъснато повтаряше „друг владетел освен мен“, сякаш имаше нужда сам да се убеждава, че той е кралят.
След като малко се успокои, попита кога ще се състои пиршеството, на което онова магаре, синът му, така любезно е поканил оная змия, зет му… „В деня на Сент-Ирен, пети април…“ „Пети април, Сент-Ирен“, повтори той, сякаш се затрудняваше да запамети нещо толкова просто. После остана така за миг, клатейки глава като кон, за да изтръска водата от жълтеникавата си коса, залепнала от дъжда. „Този ден ще бъда на лов в Жизор“, промълви той.
Бяха свикнали на скоковете в настроението му; всеки помисли, че гневът на краля се беше изчерпал в думи и че нещата ще приключат с това. И после дойде онова, което се случи на пиршеството в Руан… Да, но не знаете подробности. Ще ви разкажа за това утре, защото днес времето вече напредва, вероятно скоро ще пристигнем.
Виждате ли, пътят изглежда по-кратък, като си говорим така. Тази вечер остава само да се нахраним и да поспим. Утре ще бъдем в Оксер, където ще имам вести от Авиньон и Париж. А, още една дума, Аркамбо. Бъдете предпазлив, ако епископът на Бурж, който ни придружава, случайно ви заговори. Този човек никак не ми харесва и го подозирам, не знам защо, че поддържа връзки с Капочи. Подхвърлете уж съвсем нехайно това име пред него и ще ми кажете впечатлението си.
III
НА ПЪТ КЪМ РУАН
Крал Жан действително отиде в Жизор, но остана там само колкото да вземе сто копиеносци от гарнизона. После тръгна съвсем явно по пътя за Шомон и Понтоаз, та всички да помислят, че се връща в Париж. Беше взел със себе си втория си син, анжуйският херцог, и брат си, орлеанският, който изглежда по-скоро като негов син, защото има седемнадесет години разлика с краля и само две с престолонаследника.
Кралят беше взел в ескорта маршал Одреем и двамата втори шамбелани Жан д’Андризел и Ги дьо Ла Рош, защото няколко дни по-рано бе изпратил в Руан Лори и Никола Брак под предлог, че ги заема на престолонаследника да се погрижат за приготовленията около пиршеството.
