ще е по-добре“, настоява маршалът.
Но какъв подражател е този Жан II! В рицарството подражава на своя дядо Валоа и на крал Артур от легендите. Научил е, че Филип Хубави е оставал неумолим, когато е давал заповед за смъртна лрисъда. И подражава, въобразява си, че подражава на Железния крал. Само че Филип Хубави не си слагаше шлема без нужда. И не осъждаше току-така, не опираше правораздаването си върху една нездрава злопаметност.
„Освободете тези, предатели“, повтаря Жан II през вдигнатия си наличник.
О, сигурно се чувствува велик, сигурно се чувствува наистина всемогъщ. Кралството и вековете ще запомнят суровата му воля. Но той най-вече пропусна прекрасната възможност да размисли.
„Така да бъде! Да се изповядаме“, каза тогава граф д’Аркур, обръщайки се към мръсния поп. А кралят извика: „Не, никакво изповядване за предателите!“
Тук вече не подражава, а изобретява. Сравнява престъплението… но какво престъпление всъщност? Престъплението да си заподозрян, престъплението да си изрекъл зли думи, които са били донесени… да го наречем посегателство над кралската особа, с това на еретиците и неверниците. Крал Жан е помазан, нали така? Tu es sacerdos in oeiernum…12 Затова ce мисли за самия господ и решава къде ще идат душите след смъртта. Според мен и за това светият отец беше длъжен сериозно да го порицае.
„Само този, щитоносецът…“, добавя той, посочвайки Колен Дублел.
Иди, че разбери какво става в този надупчен като пчелна пита мозък. Защо е тази дискриминация? Защо разрешава — на щитоносеца, вдигнал нож срещу него, да се изповяда? Присъствуващите и до днес, когато говорят за тези ужасни мигове, са в недоумение относно странната постъпка на краля. Дали не искаше да подчертае, че степента на прегрешението съответствува на феодалната йерархия, и че провинилият се щитоносец носи по-малка отговорност от рицаря? Или защото насоченият към сърцето му нож го бе накарал да забрави, че Дублел също бе сред убийците на Шарл Испански, заедно с Менмар и Гравил, Менмар, този висок и мършав мъж, който сега се мята сред въжетата и хвърля гневни погледи наоколо, и Гравил, който няма как да се прекръсти, но явно мълви молитви… ако бог иска да приеме покаянието му, ще го чуе и без посредник.
Монахът, който вече се питаше какво търси тук, веднага се нахвърля върху единствената душа, която му повериха, и започна да мърмори на латински в ухото на Колен Дублел.
Кралят на престъпниците избутва граф д’Аркур пред дръвника. „Коленичете, месир.“
Дебелият мъж се строполясва като вол. Мърда колене, вероятно под тях има камъчета, които ги нараняват. Минавайки зад него, кралят на престъпниците му вързва очите, преди да се е опомнил, и го лишава от гледката на чеповете на дръвника, последното нещо, което щеше да види приживе.
По-скоро на останалите трябваше да вържат кърпа на очите, за да не гледат ужасната сцена, която щеше да последва.
Кралят на престъпниците… все пак интересно защо не си спомням името му; много пъти съм го виждал до краля и добре си спомням как изглежда, висок и як мъжага с гъста черна брада… кралят на престъпниците взе главата на осъдения в две ръце като предмет, за да я положи както трябва, отмести косата и оголи добре врата му. Граф д’Аркур продължаваше да мърда колене заради камъчетата… „Хайде, сечи!“, заповяда кралят на престъпниците. Тогава той видя и всички видяха, че палачът трепереше. Сякаш никога нямаше да престане да претегля в ръце голямата си брадва, да, мести длани по дръжката й, да преценява подходящото разстояние до дръвника. Страхуваше се. О, щеше да е по-уверен с камата в някой тъмен ъгъл. Но с брадва, какъвто беше мършав, и то пред краля, пред всички тези сеньори, пред войниците! След дългите месеци затвор едва ли чувствуваше мускулите си толкова здрави, въпреки супата и чашата вино, които му бяха дали за сила. А освен това не му бяха сложили качулка с дупки за очите, какъвто е обичаят, защото нямаха под ръка. Така отсега нататък всички щяха да знаят, че е бил палач. Престъпник и палач. Имаше с какво да ужаси когото и да е било. Чудно какви ли мисли му минаваха през главата и на този Бетрув, който щеше да си извоюва свободата, извършвайки същото деяние, довело го в затвора. Сега той виждаше главата, която трябваше да отсече, на мястото, където по-късно щеше да стои неговата, ако кралят не беше минал през Руан. Може би у този негодник имаше повече милосърдие, повече състрадание и любов към ближния, отколкото у краля.
„Сечи!“ — наложи се да повтори кралят на престъпниците. Бетрув вдигна брадвата, не право нагоре като палач, а встрани, като дървар, който поваля дънер, и я остави да падне от собствената й тежест. Тя падна накриво.
Има палачи, които отсичат главата изведнъж, с точно нанесен удар. Но не и този! Граф д’Аркур явно беше зашеметен, защото вече не мърдаше с колене; но не бе мъртъв, брадвата бе заседнала в пласта тлъстини на врата му.
Трябваше да повтори. Този път още по-лошо. Острието засегна странично само част от врата. Кръвта бликна през широко зиналата рана, през която се виждаше дебелият жълт слой тлъстина.
Бетрув се бореше с брадвата, чието острие се бе забило в дръвника, и не можеше да го измъкне. Пот се стичаше от челото му.
Кралят на престъпниците се обърна към краля: с вид, с който сякаш се извиняваше, сякаш казваше: „Вината не е моя.“
Бетрув се ядосва, не чува какво му казват сержантите, удря отново; но желязното острие като че ли се забива в буца масло. И пак, и пак! Кръвта шурти от дръвника, блика под брадвата, полива по разкъсаната риза на осъдения. Някои от присъствуващите се извръщат, повдига им се. Полицето на престолонаследника са изписани ужас и гняв; стиска юмруци, от което дясната му ръка; става съвсем морава. Пребледнял, Луи д’Аркур се насилва да остане на първия ред, пред касапницата, устроена на брат му. Маршалът се отмества, за да не стъпва в пълзящата към него кървава вада.
Най-после, при шестия удар, огромната глава на графа се откърши от туловището и се търколи заедно с черната си превръзка под дръвника.
Кралят не помръдваше. Наблюдаваше през железния си прозорец, без всякакъв признак на вълнение, погнуса или неразположение, бликащата кървата рана между огромните плещи, точно срещу него, откъснатата окървавена глава сред лепкавата локва. Ако нещо се забелязваше по лицето му в желязната рамка, то беше усмивка. Един стрелец се строполи сред звън на метал. Едва тогава кралят благоволи да отмести поглед. Това малодушно войниче няма да остане задълго в гвардията му. Перине льо Бюфл се наведе и повдигна стрелеца за яката на ризницата му, като му удари силна плесница. Но припадайки, войничето бе направило услуга на всички. Хората се поотпуснаха; чуха се даже хихикания.
Трима мъже, по-малко нямаше да стигнат, издърпаха обезглавеното тяло. „На сухо място!“, викаше кралят на престъпниците. Да не забравяме, че дрехите му се полагаха. Достатъчно бе, че са разкъсани; ако освен това са и много изцапани, нямаше да получи нищо срещу тях. И без туй двама осъдени бяха отпаднали от сметките му…
Сега той насърчаваше за следващия ход своя задъхан и плувнал в пот палач, и му даваше куп съвети като на изтощен борец: „Вдигаш брадвата право над себе си, и не я гледаш; гледаш къде ще удариш, по средата на врата. И прас!“ И той разпръсна слама край дръвника, за да попие кръвта, превърза очите на сир дьо Гравил, един здрав, по-скоро закръглен нормандец, накара го да коленичи, и му сложи лицето в кървавата пяна. „Сечи!“ И този път с първия удар… като по чудо… Бетрув му отсича врата; главата се търкулва напред, докато тялото се свлича встрани, изливайки червена струя в праха. Всички се чувствуват някак облекчени. За малко да поздравят Бетрув, който се оглежда стъписан, сякаш се пита как е успял.
Идва ред на високия Мобюе дьо Менмар, с изкълчената походка, който хвърля предизвикателен поглед към краля. „Всеки знае, всеки знае…“, извиква той. Но понеже брадатият отпред вече му превързва очите, думите му се заглушават, и никой не разбира какво искаше да изрече.
Маршал д’Одреем отново се отмества, защото кръвта пъпли към ботушите му… „Сечи!“ И пак един удар, само един добре отмерен удар е достатъчен.
Изтеглят назад тялото на Менмар при другите две. Отвързват ръцете на труповете, за да могат по-лесно да ги хванат за четирите крайника, да ги люшнат, и хоп! да ги метнат в първата каруца, която ще ги откара до бесилото, за да ги окачат на гредата. Там ще им смъкнат дрехите. Кралят на престъпниците прави знак да приберат и главите.
Бетрув едва си поема дъх, опрян на дръжката на брадвата. Боли го кръстът; вече едва издържа. За
