шлем на главата и с пламтящи през вдигнатия наличник очи. Беше непосредствено следван от Шайуел и Креспи, други двама сержанти от личната му охрана.
„Попаднах в клопка“, каза Шарл Наварски.
Вратата продължаваше да бълва кралския ескорт, сред който той разпознаваше някои от своите най- големи врагове, братята д’Артоа, Танкар-вил…
Кралят се насочи право към почетната маса. Нормандските рицари понечиха да му се поклонят. Той направи жест с двете ръце, с който им заповяда да останат седнали.
Сграбчи зет си за кожената яка на надризницата, разтърси го, повдигна го, като същевременно крещеше изпод шлема: „Зъл предател! Не си достоен да седиш до моя син. Кълна се в паметта на баща ми, че няма да сложа залък хляб и глътка вода в устата си, докато ти си между живите!“
Щитоносецът на Шарл Наварски, Колен Дублел, виждайки как зле се отнасят с господаря му, замахна да удари краля с един остър нож. Но бе изпреварен от Перине льо Бюфл, който му изви ръката.
Кралят от своя страна пусна Шарл Наварски и губейки за миг хладнокръвие, погледна с изумление този прост оръженосец, който бе дръзнал да вдигне ръка срещу него. „Заловете това момче заедно с неговия господар“, заповяда той.
Кралската свита едновременно се впусна напред начело с братята д’Артоа, които застанаха от двете страни на Шарл Наварски и го притиснаха като леска между два дъба. Въоръжените мъже бяха изпълнили цялата зала; от тапицериите сякаш стърчаха копия. На кухненските слуги им се искаше да потънат в стените. Престолонаследникът се беше изправил и повтаряше: „Сир татко, сир татко…“
Шарл Наварски правеше опит да обясни, да се защити. „Монсеньор, аз недоумявам! Кой ме е злепоставил така пред вас? Бог ми е свидетел, че никога, повярвайте, не съм мислил за предателство срещу вас, нито срещу монсеньор вашия син! Ако някой може да ме обвини, нека го направи пред перовете ви и се заклевам, че ще се оправдая и ще го изоблича.“
Дори в такава опасна ситуация гласът му беше ясен, а думите се лееха свободно от устата му. Той наистина изглеждаше много дребен и слабичък сред всички тези воини, но запазваше самоувереност в речта си.
„Аз съм крал, монсеньор, макар и на по-малко кралство от вашето, и заслужавам да се отнасят с мен като с крал. — Ти си граф д’Еврьо, ти си мой васал и си вероломник! — Аз съм ваш предан братовчед, съпруг на вашата дъщеря, и никога не съм престъпвал законите. Вярно, че накарах да убият Шарл Испански. Но той ми беше враг и ме бе оскърбил. Разкаях се за стореното. Ние се помирихме и вие дадохте оправдателни писма на всички… — В затвора, предателю! Достатъчно си ни разигравал с лъжите си. Хайде, в затвора и двамата, отведете ги!“ извика кралят, сочейки Шарл Наварски и щитоносеца му. „Този също“, прибави той, махвайки с ръкавица към Фрике дьо Фрикан, когото бе разпознал и за когото знаеше, че е организирал покушението в „Свинята предачка“.
Докато сержанти и стрелци отвличаха тримата мъже към съседната стая, престолонаследникът се хвърли в нозете на краля. Колкото и да бе стъписан от яростта на баща си, той достатъчно ясно виждаше последиците от нея, поне за себе си.
„За бога, сир татко мой, вие ме опозорявате!
Какво ще помислят за мене? Поканил съм наварския крал и бароните му на обяд, а вие така зле се отнасяте с тях. Ще кажат, че съм ги измамил. Умолявам ви в името на бога да се успокоите и промените решението си. — Вие се успокойте, Шарл! Не знаете неща, които аз знам. Те са позорни предатели и техните престъпления скоро ще бъдат разкрити. Не, вие не знаете всичко онова, което на мен ми е известно.“
При тези думи нашият Жан II, грабвайки боздугана на един сержант, се нахвърли върху граф д’Аркур и му нанесе удар, който щеше да строши рамото на по-слабичък от него. „Станете, предателю! Вие също ще идете в затвора. Ще бъдете много хитър, ако ми се измъкнете.“
И понеже дебелият д’Аркур така се слиса, че не се изправи достатъчно бързо, той го хвана за бялата надризница и силно я дръпна, разкъсвайки дрехата чак до ризата.
Изблъскан от стрелците, разгърденият Жан д’Аркур мина покрай по-малкия си брат Луи и му каза нещо, което другите не чуха, но явно беше обидно, а другият му отвърна с жест, който можеше да се тълкува и тъй, и иначе… нищо не можах да направя; аз съм шамбелан на краля… търсеше си го, толкова по-зле за теб…
„Сир, татко, мой, настояваше престолонаследникът, постъпвате зле, като се отнасяте така към тези храбри мъже…“
Но Жан II вече не го чуваше. Разменяше погледи с Никола Брак и Робер дьо Лори, които мълчаливо му посочваха някои от сътрапезниците. „Този също в затвора!… И онзи…“ заповядваше той, като блъскаше сир дьо Гравил й удряше с юмрук Мобюе дьо Менмар, и двамата участвували в убийството на Шарл Испански, но преди две години получили, подписани от ръката на краля, оправдателни писма. Както виждате, това бе една дълго предъвквана омраза.
Изправен на някаква каменна пейка в нишата на един прозорец, Митон льо Фол правеше знаци на своя господар, като първо сочеше ястията в един поднос, после краля и мърдаше пръсти пред устните си… предложете му да яде…
„Татко, каза престолонаследникът, не искате ли да ви поднесат нещо за ядене?“ Щастливо хрумване, което попречи на краля да изпрати в затвора цяла Нормандия.
„Да! Бога ми, наистина съм гладен. Знаете ли, Шарл, че съм тръгнал отвъд лионската гора, и препускам от сутринта, за да накажа тези негодници? Накарайте да ми сервират.“
Повика с ръка да му махнат шлема. Косите му бяха залепнали, лицето зачервено; потта се стичаше по брадата му. Сядайки на мястото на сина си, той вече беше забравил, че се бе заклел да не яде и пие, докато зет му е между живите.
И докато се суетяха за прибори и му наливаха вино, докато залъгваха глада му с част от неначенат пастет от щука и му поднасяха един останал целичък и все още топъл лебед, сред прислужниците, които отново тичаха надолу към кухнята, и стрелците, които отвеждаха пленниците, настана суматоха; нормандските рицари се възползуваха от нея, за да се измъкнат, като сир дьо Клер, също един от убийците на красивия испанец, който се отърва на косъм. И понеже кралят не проявяваше признаци, че иска да задържи още някого, стрелците ги оставиха да излязат.
В кралската свита също умираха от глад и жажда. Жан д’Артоа, Танкарвил, сержантите, всички, крадешком поглеждаха към трапезата. Чакаха знак от краля, за да седнат да се подкрепят. Но тъй като знак не идваше, маршал д’Одреем откърши кълката на един петел, останал на една от масите, и започна да се храни на крак. Луи д’Орлеан ядосано се намръщи. Брат му наистина твърде малко се интересуваше от хората, които му служеха. Седна на мястото, заето допреди малко от Шарл Наварски, като каза: „Имам честта да ви правя компания, братко.“
Тогава кралят с безразлично великодушие покани родствениците и бароните си да седнат. Всички веднага се наредиха на масите, пред изпоцапаните покривки, и се заеха да унищожават остатъците от пиршеството. Даже и не помислиха да сменят сребърните съдове. Всеки грабеше каквото му попадне, млечната баница минаваше преди патицата, гъшият дроб преди супата от миди. Поглъщаха изстинала пържена риба. Стрелците се тъпчеха с филии хляб или се вмъкваха да ядят в кухнята. Сержантите надигаха изоставените чаши.
Разкрачил нозе под масата, кралят се бе умълчал със замислено и грубо изражение. Гневът му далеч не бе стихнал; даже като че ли още повече се разпалваше с яденето. И все пак би трябвало да изпитва известно задоволство. Той, добрият крал, играеше ролята на справедлив съдник! Най-сетне бе постигнал победа; бе извършил голямо геройство, което неговите писари можеха да отбележат за следващото събиране на ордена на Звездата! „Как крал Жан се справи с изменниците, които залови в Буврьойския замък…“ Изведнъж той сякаш се учуди, че не вижда нормандските рицари, и се разтревожи. Страхуваше се от тях. Ами ако организират бунт, ако вдигнат града и освободят пленниците?… Нашият умник показваше истинската си същност. Най-напред, тласкан от дълго таена ярост, той се развихряше, без да мисли за нищо; после съвсем забравяше да затвърди постигнатото; а най-накрая си въобразяваше разни неща, все несъстоятелни, но от които трудно можеш да го разубедиш. Сега виждаше Руан разбунтуван като Арас преди един месец. Поиска да доведат кмета. Ала метр Мютел го нямаше. „Но той само преди миг беше тук“, каза Никола Брак. Настигнаха кмета в двора на замъка. Пребледнял след прекъснатия обяд, той се яви пред
