И понеже дворът дава тон, барони и буржоа се разоряват за сърма, кожи и накити — суетни разходи. Перчат се в надпревара. Помислете само, че за украсата на шапката, която престолонаследникът носеше на руанското пиршество, за което ви разказвам, бяха изразходвани осем унции перли и също толкова дребни, поръчани при Беломе Тюрел за триста или триста и двадесет екю! Какво има да се чудим, че хазната е празна, след като всеки харчи повече, отколкото има?
А, ето че се връщат с носилката. Сменили са впряга. Е, да се качваме…
Във всеки случай има един човек, който извлича полза от тези финансови затруднения и който се обогатява от недостига в кралската хазна; месир Никола Брак, главен домоуправител на двореца, същевременно ковчежник и управител на монетния двор. Сформирал е малко банково сдружение, би трябвало да кажа сдружение за измама, което откупува дълговете на краля и на близките му срещу две трети, а понякога срещу половин или даже една трета от стойността им. Машинацията е много проста. Щом притиснат до стената някой доставчик на двора, който от две или повече години нищо не е получавал и няма как да плаща на съдружниците си, нито пък да купува стока, той пристига при месир Брак и му размахва сметките пред очите. Месир Брак има величествена външност; красив, винаги строго облечен мъж, който никога не говори повече, отколкото трябва. Няма равен, когато трябва да затвори някому устата. Онзи, който е дошъл при него разгневен… „този път ще ме изслуша; имам много неща да му казвам и няма да си меря думите…“ за един миг започва да пелтечи и да се моли. Месир Брак из-сипва върху му като от капчук няколко хладни и резки думи: „Цените ви са пресилени, както за всяка кралска поръчка… дворцовата клиентела ви осигурява немалко поръчки, от които доста печелите… ако кралят е затруднен да ви плати то е защото всички пари от хазната отиват за разходите по войната… сърдете се на буржоата като метр Марсел, които не плащат охотно данъците… щом толкова ви тежи да сте кралски доставчик ще оттеглим поръчките…“ И когато тъжителят е достатъчно вразумен, разкаян и разтреперан Брак му казва: „Ако наистина сте в затруднение, ще се опитам да ви помогна. Мога да настоя пред едно посредническо дружество, където имам приятели, да откупи кредитите ви. Ще направя опит, не казвам повече, ще направя опит да ви бъдат закупени срещу четири шести от цената, а вие ще дадете разписка за цялата. Дружеството ще си възстанови сумата, когато бог пожелае отново да напълни хазната… ако изобщо пожелае. Но не казвайте никому, иначе всички от кралството ще дойдат да искат същото. Оказвам ви голямо благоволение.“ След което, още щом постъпи някой и друг грош в хазната, Брак се възползува от случая, за да пошушне на краля: „Сир, заради честта и името ви не исках да оставям непогасен този неотложен дълг, още повече, че заемодавецът беше твърде разгневен и заплашваше със скандал. В името на моята любов към вас го изплатих със собствени пари.“ И ползувайки се с предимство, той полува цялата сума. От друга страна, понеже отговаря за дворцовите разходи, получава щедри подаци за всяка поръчка. Така този почтен човек печели от двете страни.
В деня на пиршеството вместо да се заеме най-вече с въпроса за плащането на отказаните от нормандските щати данъци, той по-скоро се захвана да обсъжда с руанския кмет метр Мютел откупуването на кредитите на търговците от Руан. Защото някои сметки от първото пътуване на краля, дори и от по-рано, още не бяха платени. А откакто бе станал кралски наместник в Нормандия, престолонаследникът, преди още да бе получил херцогската титла, все поръчваше, поръчваше, без нито веднъж да плати. И тъй, месир Брак се бе отдал на обичайните си ходове, уверявайки кмета, че заради приятелските си чувства към него и уважението си към жителите на Руан щеше да заграби една трета от печалбата им. Даже повече, защото щеше да плати във франкове, което значи в обезценени монети, и то от кого? От него, тъй като той определяше курса… Нека признаем, че щатите имат известни основания да се оплакват от високопоставените кралски служители. Като си помисля, че навремето месир Ангеран дьо Марини бе обесен заради това, че един-единствен път бе обезценил монетите преди десет години! Той беше светец в сравнение с днешните финансисти!
Кой още от дошлите в Руан заслужава да бъде споменат освен обичайните служители и Митон льо Фол, джуджето на престолонаследника, което подскачаше между масите и носеше същата извезана с перли шапчица… перли за едно джудже, питам ви, така ли се харчат пари, когато ги нямаш? Престолонаследникът го облича в раирано сукно, което тъкат специално за него в Ган… Не одобрявам начина, по който използуват джуджетата. Принуждават ги да се държат като шутове, ритат ги, правят ги за посмешище. Те все пак са божии творения, макар да не може да се каже че бог ги е доизпипал. Още едно основание да им засвидетелствуваме малко милосърдие. Но хорицата както изглежда, считат за голяма благословия появата на джудже в семейството. „О, дребничко е. Дано не порасне. Ще можем да го продадем на някой херцог, а може би и на краля…“
Не, мисля, че изредих по-важните сътрапезници Фрике дьо Фрикан, Гравил, Менмар, да, споменах ги… и разбира се, най-важният от всички, наварският крал.
Престолонаследникът му посвещаваше цялото си внимание. Впрочем нямаше нужда да прави особени усилия спрямо дебелия д’Аркур. Последният общуваше единствено с ястията и напразно биха се обърнали към него, докато поглъщаше планини от храна.
Но двамата, Шарл Нормандски и Шарл Наварски, си говореха много. По-скоро говореше Шарл Наварски. Не се бяха виждали от осуетената германска авантюра; и за навареца бе напълно естествено да се опитва чрез ласкателство, уверения в добро приятелство, приятни спомени и забавни разкази да спечели отново доверието на своя млад родственик.
Докато щитоносецът му Колен Дублел слагаше подносите пред него, Шарл Наварски, усмихнат, очарователен, увличащ и непринуден, казваше:
Да отпразнуваме нашата нова среща; много съм ти благодарен, Шарл, че ми позволяваш да ти засвидетелствувам своята привързаност; липсваше ми откакто се отдръпна…„, и припомняше любовните им забавления от миналата зима, хубавите дами, които залагаха на зарове, русата за теб, червенокосата за мен,“ …Касинелката е бременна никой не се съмнява, че е от теб…„, и от дума на дума минаваше към прочувствени упреци… ех защо раздрънка всичките ни планове на баща си!… Вярно, спечели си нормандското херцогство, признавам, че това беше добър ход. Но с мен сега можеше да притежаваш цялото кралство…“и най-накрая, подхващайки старата песен: „Признай, че би могъл да бъдеш по-добър крал от него!“
И уж съвсем небрежно го попита кога ще бъде следващата му среща с крал Жан, дали е определена датата и дали ще се състои в Нормандия… „Чух, че е отишъл на лов край Жизор.“
Ала този път намираше престолонаследника по-сдържан, по-прикрит отпреди. Приветлив наистина, но нащрек и в отговор на толкова любезности само се усмихваше и поклащаше глава.
Внезапно голям шум на счупена посуда заглуши гласовете на сътрапезниците. Митен льо Фол, който в момента имитираше кухненските слуги, поднасяйки сам един кос върху най-големия сребърен поднос, който бе успял да намери, го бе изпуснал. И сочеше вратата с широко зяпнала уста.
Славните нормандски рицари, вече порядъчно пийнали, се развеселиха от този номер, който им се видя твърде забавен. Но смехът тутакси заседна в гърлата им.
Защото през вратата нахлу маршал д’Одреем въоръжен до зъби, държейки меча си изправен с върха нагоре, и извика с боен глас: „Никой да не мърда, каквото и да види, ако не иска да умре с този меч.“
О, но носилката е спряла… Ами да, пристигнали сме; не бях забелязал. Ще продължа след вечеря.
V
ЗАЛАВЯНЕТО
Благодаря, месир абат, много съм ви задължен… Не, от нищо, уверявам ви, нямам нужда от нищо друго… нека само сложат още няколко цепеници в огъня… Моят племенник ще ми прави компания; трябва да поговоря с него. Точно така, месир абат, лека нощ. Благодаря ви за молитвите, които ще прочетете за светия отец и за моята скромна личност… да, и цялата ваша благочестива община… Честта е моя. Да, благославям ви; бог да бди над вас…
Уух! Ако го бях оставил да говори, този абат щеше да ни държи до полунощ! Сигурно се е родил на Свети Бъбривец…
Та докъде бяхме стигнали? Не искам да измъчвам любопитството ви. А, да… маршалът с вдигнатия меч…
А след маршала изникнаха дванадесетина стрелци, които грубо избутаха виночерпци и прислуга до стените; после се появиха Лалман и Перине льо Бюфл, а по петите им самият Жан II, в пълно снаряжение, с
