Защото постите бяха спазени. Пастети от риба, готвено от риба, шаран, щука, сьомга, платика, линар, лаврак, ястия от яйца, птици, пернат дивеч; рибници и кокошарници бяха изпразнени, реките претършувани. Стълбището бе заето от плътна редица от кухненски лакеи и по тях бяха изкачвани сребърните и златните подноси, върху които майсторите готвачи на всякакви сосове и печени ястия бяха разпределили, подредили и украсили със салфетки гозбите, приготвени под комините на кулата в кухненските помещения. Шестима виночерпци разливаха вина от Бон, Мьорсо, Арбоа и Турен… Ех, и на вас ви потекоха лигите, Аркамбо! Да се надяваме, че след малко в Сен-Совьор ще ни посрещнат с добра трапеза…
Отдясно на престолонаследника, в средата на почетната маса, седеше Шарл Наварски, а отляво — Жан д’Аркур. Престолонаследникът бе облечен в пъстра дреха от синьо брюкселско платно, с шапка от същия плат, украсена с везби и перли във формата на листа. Досега не съм ви описвал монсеньор Шарл… Източено тяло, широки слаби рамене, издължено лице, голям, леко изгърбен в средата нос, поглед, за който не може да се каже дали е съсредоточен или замечтан, тънка горна устна, долната по-плътна, малка брадичка.
Казват, че доста прилича, доколкото е възможно да се знае, на своя прадядо Луи Свети, който също бил много висок и леко прегърбен. Такава външност, редом с червендалестите здравеняци, се появява от време на време във френската династия.
Обслужващите трапезата с тържествена стъпка донасяха ястията едно след друго; а той, престолонаследникът, посочваше масата, на която трябвада ги поставят, като по този начин отдаваше дължимата чест на всеки от своите гости, на граф д’Етамп, сир дьо ла Ферте, на кмета на Руан, и придружаваше с усмивка и изискано достойнство движението, което правеше с ръка, винаги лявата. Защото, мисля вече ви казах, дясната е подута, болезнено зачервена; служи си с нея възможно по-рядко. Най-много може да си позволи да поиграе половин час на топка и ръката му веднага се подува. О, това е голям недъг за един принц… Ни лов, ни война. Баща му не крие презрението си. Колко ли е завиждал, бедният, на всички тези сеньори, които угощаваше, сир дьо Клер, сир дьо Гравил, сир дю Бек Тома, сир дьо Менмар, сир дьо Бракмон, сир дьо Сент-Бьов или на сир д’Удьото, всички тези снажни рицари, самоуверени, шумни, горди с бойните си подвизи. Навярно завиждаше и на дебелия д’Аркур, комуто стоте ливри тлъстина не пречеха да обуздава кон или да бъде опасен съперник в турнирите; и особено на сир дьо Бивил, един славен мъж, около когото всички се трупат, щом се появи в обществото, и го карат да разкаже за подвига си… Да, същият… ето че и вие сте чували за него… да, разсякъл с един удар на сабята някакъв турчин пред очите на кипърския крал. Всеки път, когато разказва случая, ударът е с половин педя по-дълбок. След известно време ще излезе, че е разсякъл и коня… Но да се върнем на престолонаследника Шарл. Това момче добре съзнава на какво го задължават произходът и положението му и защо бог го е пратил на земята; знае, че мястото, определено му от провидението, е най-високото стъпало на човешката йерархия, и че освен ако не умре преди баща си, ще бъде крал. Знае, че му предстои пълновластно да управлява — кралството; знае, че ще представлява Франция. И ако тайно в себе си страда, че бог не му е отредил едновременно с поста и физическа сила, за да го изпълнява по-добре, той осъзнава, че трябва да изкупи несъвършенствата на тялото си с мило държание, с внимание към другите, с бдителност за изражението и думите си, с вид, изразяващ едновременно доброжелателство и самоувереност, така че никога да не позволява да забравят кой е, и по този начин да си създаде някакъв ореол на величие. А това никак не е лесно, когато си на осемнадесет години и брадата ти едва е пробола!
Трябва да признаем, че отрано започна да се учи на това. Беше единадесетгодишен, когато дядо му, крал Филип VI, най-сетне успя да откупи провинция Дофине от Хумберт II Виенски. Това до известна степен заличи поражението при Креси и загубата на Кале. Казвал съм ви с цената на какви преговори… А мислех, че… Значи, искате да знаете подробности?
Дофинът Хумберт беше толкова надут и горд, колкото бе затънал в дългове. Желаеше да продаде, но същевременно да продължи да управлява част от това, което отстъпва, и да остави своите държави независими след себе си. Най-напред се опита да преговаря с провансалския граф, краля на Сицилия; но предложи много висока цена. Тогава се обърна към Франция и помолиха мен да се заема с преговорите. При едно първоначално споразумение той отстъпи короната, но чак след смъртта си… бе загубил единствения си син… едната част в брой, сто и двадесет хиляди флорина, моля, а другата като пожизнена пенсия. С това можеше да си живее охолно. Но вместо да си изплати дълговете, той пропиля всичко, като отиде да печели слава, воювайки срещу турците. Тогава, притиснат от кредиторите, той бе принуден да продаде онова, което му оставаше — пожизнените си права. Най-накрая се съгласи на това срещу още двеста хиляди флорина и двадесет и четири ливри рента, не без да продължи да се прави на важен. За наше щастие вече нямаше приятели. Казвам го без гордост, моя беше идеята за споразумението, което позволи да се пощади достойнството на Хумберт и на поданиците му. Титлата дофин на Виеноа11 да не бъде носена от френския крал, а от най-големия внук на крал Филип VI и после от първородния син на внука.
Така жителите на провинцията Дофине, независими до този момент, ще запазят илюзията, че пак имат владетел, който управлява само тях. По тази причина, след като получи властта в Лион, младият Шарл посети новите си държави през зимата на 1349 и пролетта на 1350 година. Шествия, приеми, празненства. Повтарям, тогава беше само на единадесет години. Но както всяко дете, той лесно влезе в ролята си и свикна да го посрещат с овации в градовете, да минава край сведени чела, да сяда на трона, като в това време бързаха да подложат достатъчно копринени възглавници под краката му, та да не висят във въздуха, да получава лично клетвите на васалите, съсредоточено да изслушва оплакванията на градовете. Бе учудил всички с достойнството и любезността си, със смислените въпроси, които задаваше. Хората се умиляваха от сериозния му вид; очите на възрастните рицари и на съпругите им се просълзяваха, когато това дете ги уверяваше в своето приятелство, хвалеше достойнствата им и им казваше, че разчита на тяхната преданост. И най-незначителната дума, излязла от устата на владетеля, става предмет на безкрайни тълкувания, с които онзи, комуто е била казана, си придава важност. Но какви прочувствени слова предизвикваше най-обикновеното изречение на това невръстно дете, на тази миниатюра на крал! „На тази възраст човек не се преструва.“ О, напротив, той се преструваше и даже като всяко хлапе изпитваше удоволствие от това. Преструваше се на загрижен към всеки застанал пред него човек дори когато виждаше насреща си кривогледи очи и беззъба уста, преструваше се, че се радва на подаръка, даже и да бе получил четири такива, държеше се с авторитет, когато съветниците от някой град идваха да се жалват относно някакъв данъчен въпрос или общински спор. „Щом ви е нанесена вреда, правото ви ще бъде възстановено. Ще поискам незабавно да се проведе следствие.“ Много бързо беше разбрал, че да назначиш следствие с решителен тон произвежда голямо впечатление, без да е ни най-малко обвързващо. Все още не знаеше, че ще бъде с такова крехко здраве, макар че дълги седмици бе боледувал в Гренобъл. По време на това пътуване той научи за смъртта на майка си, после на баба си, малко по-късно за повторния брак на дядо си и веднага след това за този на баща си, точно преди ла му съобщят, че самият той скоро ще се ожени за Жана дьо Бурбон, негова братовчедка и връстница.
Което бе извършено в Тен л’Ермитаж в началото на април, сред голям блясък и наплив на духовници и аристократи… Само преди шест години.
Чудо бе, че той не се главозамая, нито се обър-ка от цялото това великолепие. Прояви единствено присъщата на владетелите от неговото семейство склонност към прахосничество и разкош. Ши-роки пръсти. Тези принцове трябва веднага да получат всичко, което им хареса. Искам това, искам онова. Дай им да купуват, да притежават най-красивите предмети, най-редките, най-причудливите и най-вече най-скъпите, да имат животни от менажерии, пищни златни украшения, илюстрирани книги, да пилеят пари, да живеят в стаи, тапицирани с коприна и златоткано кипърско сукно, да пришиват по дрехите си цели съкровища от скъпоценни камъни, да блестят; престолонаследникът и всички от неговия род виждат в това признак на власт и доказателство за величие. Наивност, наследена от техния прадядо, първия Шарл, брат на Филип Хубави, титулован император на Константинопол, този дебел търтей, който толкова буйствува и разбуни Европа, и в един миг му се присъни и германската империя. Прахосник, какъвто никога не е имало… Всички носят това в кръвта си. Поръчват ли си обувки в това семейство, вземат по двадесет, четиридесет или петдесет чифта наведнъж, за краля, за престолонаследника, за монсеньор д’Орлеан. Вярно е, че глупавите им островърхи обувки се повреждат от калта; дългите им върхове се смачкват, везбите избеляват и така само за три дни похабяват стока, за направата на която най-добрите занаятчии от работилницата на Гийом Лоазел от Париж са се трудили цял месец. Знам това, защото там си поръчвам червените пантофи; но на мен ми стигат осем чифта годишно. Погледнете: не съм ли винаги съвсем прилично обут?
