приказките на Фрике дьо Фрикан нямаха край. Имената на съзаклятниците, мястото, където трябвало да се съберат, кой при кого отишъл и какво му казал, и какво трябвало да направи… Но престолонаследникът вече беше осведомил краля за всичко това.
Нов заговор, устроен от монсеньор Наварски с цел залавяне и убийство на френския крал? О не, Фрике не бе чул нито дума, не бе доловил и най-малък знак. Наистина граф д’Аркур… заподозряният не рискува нищо, обвинявайки мъртвец; в правосъдието това е добре известно… граф д’Аркур бе доста разгневен в последно време и бе изрекъл твърде заплашителни слова; но само той и за своя сметка.
Пак повтарям, как да не повярваш на човек, тъй угодлив към своите разпитвачи, който говори в продължение на шест часа, без да остави писарите да подострят перата си? Страшен хитрец е този Фрике, добре обучен от господаря си да удавя хората е порой от думи, и да прикрива зад сладкодумието онова, което държи да премълчи! Така или иначе, за да се възползуват от показанията му в съдебен процес, разпитът трябваше да се повтори в Париж пред надлежно учредена следствена комисия, защото тази не беше такава. С една дума хвърлили бяха големи мрежи за малък улов.
През тези дни крал Жан се зае с конфискуване на замъците и имуществото на предателите, като изпрати своя руански вицеграф Тома Купверж да сложи ръка върху собствеността на рода д’Аркур, а маршал д’Одреем да се разпореди в Еврьо. Но Купверж навсякъде попадна на недружелюбни собственици, и конфискуването си остана само на книга. Трябваше да установи по един гарнизон във всеки замък, но не беше взел достатъчно хора. За сметка на това тялото на Жан д’Аркур не остана дълго да виси на руанското бесило. Още на втората нощ бе тайно свалено от няколко славни нормандци, които го погребаха по християнски и същевременно си доставиха удоволствието да се подиграят с краля.
Колкото до граф Еврьо, наложи се да бъде обсаден. Но той не беше единственото владение на Еврьо- Наварците. От Валон до Мьолан, от Лонгвил до Конш, от Понтоаз до Кутанс, във всички селища се надигаше заплаха, а плетищата покрай пътищата мърдаха.
Крал Жан не се чувствуваше в безопасност в Руан. Беше дошъл с достатъчно хора, за да се справи с едно пиршество, но не и да удържи срещу бунт. Избягваше да излиза от замъка. Най-верните му служители, измежду които и самият Жан д’Артоа, го съветваха да си тръгне. Присъствието му предизвикваше гняв.
Крал, започнал да се страхува от своите поданици, е жалък владетел, чието царуване рискува да бъде съкратено.
И така, крал Жан реши да се върне в Париж; но искаше престолонаследникът да го придружи. „Няма да издържите, ако във вашето херцогство настане смут, Шарл.“ Опасяваше се най-вече да не би синът му да се покаже прекалено сговорчив с наварската партия.
Престолонаследникът се подчини, като само пожела да пътуват по вода. „Свикнал съм да пътувам от Руан до Париж по Сена, татко. Ако тръгна по суша, ще помислят, че бягам. Освен това вестите ще достигат по-лесно до нас, ако се отдалечаваме по-бавно, и ще ми бъде по-удобно да се върна при нужда.“
И ето че кралят потегля с големия платноходен кораб, който Нормадският херцог е поръчал за своите пътувания, защото, както ви казах, той не обича да язди. Голям плоскодънен кораб, целият в украса, орнаменти и позлата, със знамената на Франция, Нормандия и Дофине, придвижващ се с платна и весла. Горната палуба е съоръжена като истинско жилище, с една хубава, обзаведена с килими и ракли спалня. Престолонаследникът обича да разговаря тук със съветниците си, да играе шах или дама, или да съзерцава природата на Франция, която е извънредно красива край тази голяма река. Ала кралят кипеше от яд, че трябва да пътува с такъв бавен ход. Ама че е глупаво да следваш всички извивки на Сена, които утрояват разстоянието, след като има преки пътища. Едва го сдържаше в това затворено пространство, където крачеше напред-назад, диктувайки едно писмо, едно-единствено писмо, което все започваше отначало и все поправяше. И час по час караше да се доближават до брега, газеше тинята на пристанищата, бършеше гамашите си във великденчетата и заповядваше да му доведат коня, който следваше с охраната по брега, за да посети без всякакъв повод някой показал се между тополите замък. „Писмото да бъде преписано като се върна.“ Това беше неговото писмо до папата, в което обясняваше причините и съображенията си за задържането на наварския крал. Дали за него съществуваха други дела в кралството? Едва ли. Във всеки случай нито едно, което да заслужава грижите му. Неудачното събиране на данъците, необходимостта от ново обезценяване на монетите, налогът върху продажбата на платове, предизвикал негодувание у търговците, възстановяването на застрашените от английско нападение крепости; не се интересуваше от нищо. Нали си имаше канцлер, управител на монетния двор, домоуправител на кралския дворец, съветници и председатели в парламента, които да се заемат с това. Нека завърналият се в Париж Никола Брак, Симон дьо Бюси и Робер дьо Лори поемат задълженията си. И те наистина се бяха заловили да увеличават богатствата си, злоупотребявайки с курса на монетите, или като прикриваха незаконни дела на свои близки и облагодетелствуваха приятелите си, И по този начин предизвикаха веднъж завинаги недоволството на тази или онази търговска задруга, на някоя епархия или даден град, които никога нямаше да простят това на краля.
Владетел, който веднъж претендира, че бди за всичко, до най-дребните порядки в една церемония, а друг път не се интересува от нищо, дори и от най-важните държавни дела, не може да поведе народа си към високи съдбини.
На втория ден, когато корабът на престолонаследника беше закотвен край Пон-дьо-л’Арш, при краля пристигна превото на парижките търговци, метр Етиен Марсел, яздейки начело на един отред от петдесет до сто копиеносци, над който се развяваше червено-синьото знаме на града. Тези буржоа бяха по-добре въоръжени дори от някои рицари.
Кралят не слезе от кораба и не покани превото да се качи. Размениха си думи от палубата и брега, еднакво изненадани и двамата от тази среща. Превото явно не очакваше да види краля тук, а и кралят се питаше какво търси превото в Нормандия с такова придружение. Тук сигурно имаше някакъв наварски заговор. Дали не беше опит за освобождаване на Шарл Злия? Едва ли толкова скоро, само седмица след арестуването. Възможно бе все пак. Или пък превото беше участник в разкрития от Жан д’Артоа заговор? В такъв случай слухът за машинацията се потвърждаваше.
Превото каза само: „Дойдохме да ви поздравим, Сир.“ А кралят, вместо да му поиска повече обяснения, необмислено и заплашително му отвърна, че се принудил да задържи наварския крал, че има тежки обвинения срещу него и че всичко ще бъде изяснено от край до край в писмото му до папата. Крал Жан каза още, че се надява да завари порядък, пълно спокойствие и добра дейност в Париж… „а сега, месир прево, можете да си вървите…“
Прекалено дълъг път за такъв кратък разговор. Етиен Марсел си тръгна, вирнал гъстата си черна брада. А кралят, щом видя парижкото знаме да се отдалечава сред тополите, извика секретаря си, за да преправи още веднъж папското писмо… Ха, тъкмо стана дума… Брюне? Брюне! Брюне, повикай дон Калво до прозореца… да, ако обичаш… и му продиктува Горе-долу следното: „И освен това, пресвети отче, имам потвърдено доказателство, че монсеньор кралят на Навара е опитал да вдигне срещу мен парижките търговци, свързвайки се с техния прево, който без заповед пристигна в нормандския край, придружен от такъв голям отред въоръжени мъже, че бе невъзможно да се преброят, за да помогне на негодниците от наварската партия да довършат вероломството си с пленяването на моята особа и тази на първородния ми син престолонаследника…“
Впрочем конницата на Марсел от час на час щеше все повече да расте във въображението му и скоро щеше да наброява петстотин копиеносци.
След като реши незабавно да се отдалечи от това пристанище и като накара да изведат Шарл Наварски и Фрикан от замъка Пон-дьо-л’Арш, заповяда на лодкарите да вдигнат платна към ле з’Андели. Да, наварският крал ги следваше на кон, от град на град, в плътен конвой от сержанти, които го бяха притиснали между редовете си и имаха заповед да го пронижат с кама, ако понечи да побегне или ако направят опит да го освободят. Трябваше да се движи така, че от кораба да не го изпускат от очи. Вечер го затваряха в най-близкия замък. Първата нощ в Елбьоф, втората в Пон-дьо-л’Арш. Сега щяха да го затворят в замъка Гайар… да, в замъка Гайар, където баба му Маргьорит Бургундска тъй рано бе напуснала живота… да, приблизително на същата възраст.
Как понасяше всичко това монсеньор Наварски? Право да си кажа твърде зле. Вероятно сега е попривикнал с пленничеството си, особено откакто знае, че самият крал на Франция е пленник на английския, и по тази причина вече не се страхува за живота си. Но отначало…
А, ето ви и вас, дон Калво. Припомнете ми дали в проповедта, за идната неделя се среща думата
