светлина, или някоя близка по смисъл… до втората неделя преди Рождество. Би ме учудило, ако не се среща… или в посланието… Е, да, в тази от миналата неделя, естествено… Abjiciamus ergo opera tenebrarum, et indiamur arma lucis… И тъй, нека отхвърлим делата на тъмнината и да се облечем с оръжието на светлината… Но това беше миналата неделя. Вие също не си спомняте.
Добре, ще ми кажете след малко; ще ви бъда благодарен…
Едно уловено в капана лисиче, което обикаля обезумяло клетката си, с пламтящи очи, посърнала муцунка, измършавяло, и скимти ли, скимти… Ето какво представляваше нашият монсеньор Наварски. Но трябва да кажем, че правеха всичко, за да го плашат.
Никола Брак беше постигнал отлагане на екзекуцията, казвайки, че наварският крал трябва да усеща всеки ден смъртта си; и се бяха вслушали в думите му.
Крал Жан не само бе заповядал да го заключат в същата стая, в която бе умряла Маргьорит Бургундска, и добре да го осведомят за това… „това уродливо племе се навъди от мърсуванията на оная пачавра баба му; той е издънка от издънка на курва; нека си знае, че ще свърши като нея…“ но и нареди през няколкото дни, докато го държат там, многократно да му казват, дори и нощем, че смъртта му е близка.
В тъжното убежище на Шарл Наварски се явяваше кралят на престъпниците или льо Бюфл, или друг от сержантите, и му казваше: „Пригответе се, монсеньор. Кралят заповяда да издигнат вашия ешафод в двора на замъка. Скоро ще дойдем да ви отведем.“ Малко след това влизаше сержантът Лалман и заварваше Шарл Наварски залепен о стената, дишайки тежко, с изпълнени с ужас очи. „Кралят реши да отсрочи; няма да ви екзекутират по-рано от утре.“ Тогава той поемаше дъх и се строполясваше на столчето. Минаваха час-два и Перине льо Бюфл се връщаше. „Няма да ви отсекат главата, монсеньор. Не… Кралят иска да бъдете обесен. Нареди да издигнат бесилото.“ А после, като удареше вечерня, пристигаше на свой ред домоуправителят на замъка, Готие дьо Риво. „Идвате да ме отведете, месир домоуправител? — Не, монсеньор, нося ви супата. — Издигнаха ли бесилото? — Какво бесило? Не, монсеньор, никакво бесило не са издигнали. — Нито ешафод? — Не, монсеньор, нищо такова не съм видял.“
Вече шест пъти монсеньор Наварски биваше обезглавяван, също толкова пъти обесван или разчекван от четири коня. А най-ужасното бе, когато една вечер донесоха в стаята голям конопен чувал, и му казаха, че през нощта ще го вържат в него и ще го хвърлят в Сена. На сутринта кралят на престъпниците дойде да прибере чувала, обърна дъното му, видя дупката, която монсеньор Наварски беше пробил, и си излезе, като се усмихваше.
Крал Жан непрекъснато искаше да го осведомяват за състоянието на пленника. Това залъгваше нетърпението му, докато уточняваха писмото до папата. Хранеше ли се наварският крал? Не, едва се докосвал до ястията, които му носели, и често връщали подноса, както са го качили. Явно се страхувал от отрова. „Значи, слабее? Добре, добре. Така приготвяйте храната му, че да нагарча и мирише, та наистина да мисли, че искаме да го отровим.“ Спеше ли? Зле. Денем понякога го намирали прихлупил глава в ръцете си върху масата и се стряскал като човек, разбуден в съня си. Но през нощта го чували как крачи, без да спира, обикаляйки кръглата стая… „като лисиче, Сир, също като лисиче“. Сигурно се страхувал да не дойдат да го удушат, като баба му в същото помещение. Сутрин понякога се забелязвало, че е плакал. „О, много добре — казваше кралят. — Говори ли с вас?“ О, говори, и още как! Опитва се да завърже разговор с всеки, който влиза при него. Старае се да подхване всеки откъм слабо, то му място. На краля на престъпниците например обещал купища злато, ако му помогне да избяга или поне ако се съгласи да предаде навън писма. На сержанта Перине да го вземе със себе си и го направи свой крал на престъпниците в Еврьо и Навара, понеже бе забелязал, че льо Бюфл завижда на другия. А пред управителя на замъка, когото бе преценил като почтен войник, защищава невинността си и говори за несправедливост: „Не зная в какво ме упрекват, но се кълна в бога, че не съм хранил никакви лоши помисли към моя скъп баща краля, нито съм предприемал нещо срещу него. Коварни хора са го заблудили в моя вреда. Искали са да ме погубят в неговото съзнание; но аз ще понеса всички наказания, които той пожелае да ми наложи, защото съм убеден, че не идват от самия него. Мога да му кажа много неща, които ще му бъдат полезни, за да се опази и да му направя много услуги, ако ме остави жив. Идете при него, месир управител, кажете му, че ще спечели много, ако ме изслуша. И ако бог пожелае да обърне съдбата ми, бъдете уверен, че аз ще осигуря вашата, защото виждам, че изпитвате колкото състрадание към мен, толкова и загриженост за истинското добро на вашия господар.“ Естествено всичко това беше донесено на краля, който лаеше: „Я го вижте вероломния! Вижте го предателя!“, сякаш не е в реда на нещата затворникът да се опитва да омилостиви тъмницарите си или да ги подкупи. А може би сержантите преувеличаваха предложенията на наварския крал, за да се изтъкнат. Крал Жан им подхвърляше по една кесия със злато, като благодарност за почтеността им. „Тази вечер ще му кажете, че уж съм заповядал да се затопли килията му, ще запалите слама и влажни пънове, е ще запушите комина, та да се задими както трябва.“
Да, малкият наварски крал беше наистина като лисиче в капан. Но френският крал пък беше като голямо побесняло куче, което обикаля клетката, брадат пес, издул гръбнак, ръмжащ, ревящ, показващ зъбите си, дращейки в праха, без да може да достигне плячката си през железните пръчки.
И това продължи до двадесети април, когато в Андели пристигнаха двама нормандски рицари, придружени от твърде достолепна свита, вдигнали на копията си знамената на Навара и Еврьо. Носеха на крал Жан писмо от Филип дьо Навар, писано в Конш. Едно доста рязко писмо. Филип казваше, че е силно разгневен от всички злини и оскърбления, нанесени на неговия владетел и по-голям брат… „когото отведохте против закона, без право, нито причина. Но знайте, че щом го погубвате от жестокост, няма нужда да разчитате на неговите и нашите земи, защото никога няма да получите нито педя. От този ден вече не ви зачитаме, колкото и да е голяма силата ви, и ви обявяваме война на живот и смърт, която най- яростно ще водим“. Ако това не бяха точните думи, то смисълът бе такъв. Нещата бяха казани със същата острота; намерението за непризнаване на краля бе налице. А това, което правеше писмото още по- язвително, бе обръщението: „До Жан дьо Валоа, който нарича себе си крал на Франция…“
Двамата рицари поздравиха и без да чакат повече, си тръгнаха натам, откъдето бяха дошли.
Разбира се, кралят не отговори на писмото То беше неприемливо още с обръщението си. Но враждата бе открита, един от най-едрите васали не признаваше крал Жан за свой законен владетел. Което означаваше, че няма да се забави да признае за такъв англичанина.
Очакваха, че такова грубо оскърбление ще хвърли крал Жан в яростен гняв. Той учуди хората си, посрещайки го със смях. Е, малко пресилен смях. Преди двадесет години баща му също се беше смял, и то по-чистосърдечно, когато английският канцлер епископ Бургхърш му бе връчил предизвикателството на младия Едуард III…
Крал Жан заповяда незабавно да изпратят неговото писмо до папата, да, в този вид; оттолкова поправки смисълът му се губеше и не доказваше абсолютно нищо. В същото време нареди да изведат зет му от крепостта. „Ще го затворя в Лувъра.“ И като остави престолонаследника да продължи нагоре по Сена в големия позлатен кораб, той се понесе в галоп по пътя за Париж, където не извърши нищо полезно, докато наварският лагер ставаше все по-предприемчив.
О, не забелязах, че сте се върнал, дон Калво… Значи, намерихте… В евангелието… „Исус в отговор им рече…“ какво? „Идете, съобщете на Йоана това, което чуете и виждате.“ Говорете по-високо, дон Калво. С тропота на тия копита… „Слепи проглеждат, куци прохождат…“ Да, да сещам се. Светото евангелие от Матея… vident, claudi ambulant, surdi audiunt, mortui resurgunt ei coetera… Слепи проглеждат. He e много, но ще ми стигне. Важното е да мога да тръгна от нещо. Знаете как готвя проповедите си.
II
АНГЛИЙСКАТА НАЦИЯ
Преди малко ви казах, Аркамбо, че в наварската партия станаха доста предприемчиви. Още в деня след руанското пиршество, във всички посоки тръгнаха пратеници. Най-напред към лелята и сестрата, Жан и Бланш; замъкът на вдовиците зашумя като тъкачница. После при зета, Феб… Трябва да ви разкажа за него; той е твърде особен владетел, но никак не е за подценяване. И тъй като нашият Перигор в края на краищата е по-близо до неговия Беарн, отколкото до Париж, няма да е лошо някой ден… Ще поговорим за това. След което Филип д’Еврьо, поел нещата в свои ръце като добър заместник на брат си, изпрати заповед в Навара да се вдигнат войски, които да тръгнат по море възможно най-скоро, докато Годфроа д’Аркур организира хората от техния лагер в Нормандия. И най-важното, Филип изпрати в Англия сир дьо Морбек и сир дьо Бреван, участвували в неотдавнашните преговори, за да поискат подкрепа.
