това… чиято украса бе поръчал на един майстор от Витерб, Матео Джиова нещо си, Джиованото, Джиованели, Джиованети… всичко е синьо, бледо; подходящо е за женски манастир; на мен никак не ми допада, няма достатъчно червено, няма позлата. Ярките бои не са по-скъпи от другите… А шумът, племеннико! Изглежда, това е най-тихото място в целия дворец, щом светият отец се оттегля тук! Трионите стържат в камъка, чуковете дрънчат о длетата, скрипците скърцат, колите потракват, талпи отскачат с трясък, работниците си подвикват и се карат… Да обсъждаш важни въпроси сред целия този шум е истински ад. Разбирам защо светият отец страда от главоболие! „Виждате ли, преподобни братко, ми каза той, колко пари и колко грижи ми струва да построя около себе си облика на бедността. И освен това трябва да поддържам и големия дворец отсреща. Не мога все пак да го оставя да рухне…“
Папата Обер ме затрогва, когато така тъжно се подиграва със себе си, и сякаш си признава грешките, за да ми достави удоволствие.
Беше седнал в едно жалко кресло, в каквото аз не бих седял дори по време на първото ми епископство; както обикновено, стоя приведен напред през целия разговор. Голям гърбав нос, продължаващ линията на челото, широки ноздри, големи, високи вежди, големи уши, чиито краища стърчат извън бялата шапка, увиснали над къдравата брада устни. Има доста яко телосложение, да се чудиш защо е с такова крехко здраве. Един скулптор работи над надгробната му плоча с хоризонтално изображение на фигурата. Защото той не желае изправена статуя: това е показност… Нали все пак се съгласи да има гроб.
Този ден беше настроен да се оплаква. Продължи: „Всеки папа, братко, трябва по свой начин да изживее страданията на нашия спасител Исус Христос. Моето изпитание е в провала на всичките ми начинания… Откакто божията воля ме издигна начело на църквата, се чувствувам като с вързани ръце. Какво направих, какво постигнах за тези три години и половина?“
Божията воля, разбира се; но нека признаем, че тя пожела да се прояви и чрез скромната ми личност. Което ми позволява известна свобода в отношението ми към светия отец. Но въпреки това има неща, които не мога да му кажа. Не мога да му кажа, че човек, облечен във върховна власт, не трябва да се стреми да променя света, за да оправдае издигането си на този пост. У скромните високопоставени хора има някаква скрита гордост, често причина за неуспехите им.
Намеренията на папа Инокентий, неговите високи цели са ми добре известни. Те са три и зависят една от друга. Най-дръзката: да обедини римската и гръцката църкви, под върховенството на католическата, разбира се; отново да скрепи Изтока и Запада, да възстанови единството на християнския свят. Това е мечтата на всеки папа от хиляда години насам. А при Климент VI благодарение на мен нещата доста бяха напреднали, повече от когато и да е било, във всички случаи повече от сегашното им състояние. Инокентий възприе замисъла като свой, сякаш това бе съвсем нова идея, която му бе дошла в главата ей така, озарен от светия дух. Да не спорим за това.
За да успее, преди това той предприе друго начинание: поиска да върне папството в Рим, защото папата можел да има власт над източните християни само ако я упражнява от трона на Свети Петър. Константинопол, който в момента е в упадък, можел, без да загуби достойнството си, да се преклони пред Рим, но не и пред Авиньон. Знаете, че по този въпрос имам съвсем различно мнение. Съображението би било основателно, при условие че нямаше опасност папата да бъде по-слаб в Рим, отколкото в Прованс…
Но за да се върне в Рим, първо трябва да се помири с императора; ето третата му цел. Той започна с нея. Да видим сега какво се получи от всички тези красиви проекти… Без да послушат съвета ми побързаха да коронясат избрания преди осем години император Карл, когото държахме в подчинение, докато отказвахме коронясването му. Сега вече нямаме власт над него. Той ни благодари със златната вула, която щем не щем трябваше да приемем, загубвайки не само влиянието си върху избора на императора, но и върху финансите на църквата там. Това не е помирение, а отбой. Така императорът великодушно ни остави с развързани ръце в Италия, което значи, че благоволи да ни разреши да бръкнем в гнездо на оси.
Светият отец изпрати в Италия кардинал Алварез д’Алборноз, по-скоро военачалник, отколкото кардинал, за да подготви завръщането в Рим. Най-напред Алборноз се свърза с Кола ди Риенци, който известно време властвуваше в Рим. Роден в една кръчма в Трастевере, този Риенцо беше един от онези излезли от народа и носещи чертите на Цезар мъже, каквито се появяват от време на време там, и печелят римляните, напомняйки им, че техните деди са управлявали света. Впрочем той се представяше за императорски син, защото беше открил, че е незаконен наследник на Хенрих VII Люксембургски, но си остана единственият на това мнение. Беше си избрал титлата трибун, носеше пурпурна тога, заседаваше в Кампидолио върху развалините на храма на Юпитер. Моят приятел Петрарка го приветствуваше като възкресител на миналото величие на Италия. Можеше да го използуваме като пионка в нашата игра, но предпазливо, а не да залагаме всичко върху него. Беше убит преди две години от рода Колона, защото Алборноз закъсня да му изпрати помощ. Сега всичко трябва да се започне отначало; никога не сме били толкова далеч от завръщане в Рим, където анархията е по-голяма отпреди. За Рим трябва само да мечтаем, но не и да се връщаме там.
Колкото до Константинопол… О, на думи сме направили много. Император Палеолог е готов да ни признае; даде тържествено обещание; той би дошъл дори лично да коленичи пред нас, стяга, да можеше да излезе от малката си империя. Поставя едно-единствено условие: да му пратим войска, за да се освободи от враговете си. Намира се в такова положение, че би признал и един селски свещеник срещу петстотин рицари и хиляда пешаци… А, и вие се учудвате! Щом единството на християните, щом обединението на църквите зависи само от това, не можем ли да изпратим тази малобройна войска към гръцкото море? Не, не можем, добри ми Аркамбо, не можем. Защото няма с какво да я въоръжим и да й заплатим. Защото умната ни политика даде своите плодове; защото, за да опровергаем нашите хулители, решихме да се преобразуваме и да се върнем към чистотата на църквата от времето на нейното зараждане. Който твърди, че наистина я познава, е доста смел! Каква чистота? Щом дойдоха дванадесет апостоли, се появи един предател!
И започнахме с премахването на доходи и бенефиции, непридружени с грижа за душите… „овцете трябва да се водят от пастор, не от наемник“… и с отстраняването от божиите тайнства на онези, които трупат богатства… „да бъдем като бедните“… забранихме всички налози, събирани от проститутките и игрите със зарове… но да, стигнахме и до такива подробности… е, нали игрите със зарове подтикват към богохулствуване; ние не искаме омърсени пари; да не се обогатяваме от греха, който, откакто стана по- евтин, само още повече процъфтява и излиза на показ.
Всички тези преобразувания доведоха до празни хазни, защото чистото злато тече на много слаби струйки; недоволните се умножиха, и пак се намират фанатици, които проповядват, че папата е еретик.
Ех, ако е вярно, че пътят към ада се гради от добри намерения, милият свят отец ще да е изградил поне половината!
„Преподобни братко, разкрийте ми изцяло мисълта си; не премълчавайте нищо, дори да трябва да ме упреквате.“
Как да му кажа, че ако се вгледа по-внимателно в това, което, нашият създател е написал на небето, ще види, че звездите вещаят зли и мрачни знамения почти над всеки трон, включително и над неговия, на който той седи именно защото небесните знаци са зловещи — нали ако бяха добри, навярно аз щях да го заемам? Как да му кажа, че при такъв жалък хороскоп не е уместно да предприемаш цялостно преустройство на църквата, а само да се стараеш да я поддържаш, доколкото можеш такава, каквато си я заварил, и че не е достатъчно да произхождаш от селото на Помпадур в Лимузен, и да си скромен селянин, за да заповядваш на кралете и да премахваш неправдата в тоя свят? Нещастието на днешното време е, че най-високите тронове не се заемат от хора, чиято величина да отговаря на такъв пост. Ех, на приемниците няма да им е лесно!
В навечерието на тръгването той ми каза още: „Дали няма да бъда папата, който ще е бил в състояние да постигне обединението на християните и не е успял? Научих, че английският крал събира в Саутхемптън петдесет кораба, за да прехвърли в континента около четиристотин рицари и стрелци и над хиляда коня.“ Естествено, че бе научил; нали аз му бях пратил тази вест. „Това е половината от войската, която ми е нужна, за да удовлетворя искането на император Палеолог. Не бихте ли могли с помощта на нашия брат кардинал Капочи, за когото знам, че не притежава всички ваши достойнства, и когото не мога да обикна така, както вас… хвърля ми прах в очите… но който донякъде се ползува с доверието на крал Едуард, не бихте ли могли да убедите последния, вместо да праща този поход срещу Франция… Да, досещам се какво
