предостатъчно в сравнение с противника, с който щеше да се срещне? „Е, няма да плащам на неявилите се; от това само печеля. Но искам да им бъдат пратени порицания.“
И докато се настани в извезаната с лилии шатра, докато напишат порицанията… „Когато кралят заповяда, рицарят е длъжен“… Ланкастърският херцог пристигна в Пон-Одьомер, едно от владенията на наварския крал. Освободи замъка, който един френски отред обсаждаше безуспешно седмици наред, остави известно подкрепление на наварския гарнизон, и продоволствия за една година; после, отправяйки се на юг, отиде да ограби абатството Бек-Елуен.
Докато конетабълът, Атинския херцог, сложи малко ред в навалицата от войници в Шартр… защото явилите се вече три седмици тъпчеха младите жита и започваха да проявяват нетърпение… и най-вече докато усмирят възникналите разногласия между двамата маршали, Одреем и Жан дьо Клермон, които искрено се ненавиждаха, Ланкастър беше вече под стените на Коншския замък, и изгони заелия го от името на краля отред. После го запали. Така спомените, оставени тук от Робер д’Артоа, а неотдавна и от Шарл Злия, изчезнаха заедно с дима. Този замък не носи щастие… След което Ланкастър се отправи към Брьотьой. С изключение на Еврьо, всички крепости от владението на Шарл Наварски, които кралят бе пожелал да конфискува, една по една бяха освободени.
„Ще смажем тези негодници в Брьотьой“, самоуверено каза Жан II, когато войската му най-сетне можеше да потегли. От Шартр дьо Брьотьой са седемнадесет левги. Кралят поиска да ги изминат за един преход. Изглежда, че още от обяд са започнали да се точат изоставащи. Когато войниците пристигнаха, капнали, в Брьотьой, Ланкастър вече не беше там. Беше превзел крепостта, пленил френския гарнизон, и на негово място бе оставил добре въоръжен отред под заповедите на един опитен наварски вожд, комуто също остави продоволствия за една година.
Крал Жан бързо се утеши и извика: „Ще ги посечем във Верньой; нали, синове мои?“ Престо — лонаследникът не посмя да каже това, което по-късно сподели с мен, а именно, че му се струва безсмислено близо петнадесет хиляди души да преследват хиляда. Не искаше да изглежда по-нерешителен от по-малките си братя, които подражаваха на баща си и се палеха като него, включително и Филип, който е само на четиринадесет години.
Верньой край река Авр; една от вратите на Нормандия. Предния ден английската конница бе минала оттук като опустошителна вихрушка. После жителите видяха френските войски, които пристигаха като придошла река.
Месир дьо Ланкастър, знаейки добре каква войска приижда зад него, бе достатъчно благоразумен да не се отправи към Париж. Взел със себе си обилната плячка, заграбена по пътя, както и значителен брой пленници, той предпазливо пое отново на запад… „Към Легл заминаха, към Легл“, осведомиха ги селяните. Като чу това, крал Жан се почувствува белязан от провидението. Знаете защо… Не, Аркамбо, не заради орела… А, досетихте се… убийството на Шарл Испански… „Свинята предачка“… Кралят щеше да извърши наказанието на самото място на престъплението. Не остави войската да спи повече от четири часа. В Легл щеше да се срещне с англичаните и наварците, най-после щеше да настъпи часът на неговото отмъщение.
И така, на девети юли, след като спря за малко пред прага на „Свинята предачка“, колкото да прегъне железния си наколенник… странна гледка бе за войската този крал, който се молеше, облян в сълзи, пред вратата на една кръчма… той най-сетне съгледа копията на Ланкастър, на две левги от Легл, край Тюбьофската гора… Всичко това, племеннико, ми бе разказано три дни по-късно.
„Спуснете шлемове, стройте се за бой“, извика кралят.
Тогава конетабълът и двамата маршали, за пръв път единодушни, му се противопоставиха. „Сир, твърдо заяви Одреем, знаете, че винаги усърдно съм ви служил… — Аз също, каза Клермон — … но ще е лудост да влезем веднага в сражение. Не трябва да искате от войските нито крачка повече. От четири дни не сте им давали почивка, а днес ги водихте по-бързо от всякога.“
Войниците едва поемат дъх, погледнете ги; на стрелците им кървят нозете и ако не се опират на копията си, ще се строполят на земята. „Ех, тая пехота, все тя забавя всичко!“, каза ядосано крал Жан. „Онези, които са на коне, не са в по-добро състояние, възрази Одреем. Много от конете са с наранени вратове от товара, други куцат, защото не е имало време да ги подковат. А от толкова път в тая жега на облечените в брони им кървят задниците. Не се надявайте на каквото и да е било от войските си, преди да са отдъхнали малко. — Освен това, Сир, прибави Клермон, погледнете в каква местност ще нападаме. Намираме се пред гъста гора, в която месир Ланкастър се е укрил. Той ще може спокойно да измъкне хората си, а нашите стрелци ще се уплетат в храсталаците, и копиеносците ще се блъскат в дънерите на дърветата.“
Отначало крал Жан изпадна в твърде лошо настроение, ругаеше хората и обстоятелствата, които се противопоставяха на волята му. После взе едно от странните си решения, заради които свитата му го нарича Добрия, с надежда ласкателството да стигне до ушите му.
Изпрати при Ланкастър двамата си първи щитоносци, Плюйан дю Вал и Жан дьо Коркийре, за да го предизвикат на бой. Ланкастърският херцог стоеше на една поляна, стрелците му бяха строени пред него, а от всички страни разузнавачи наблюдаваха френската армия и оглеждаха пътищата за оттегляне. И така, синеокият херцог видя как насреща му се задават, съпроводени от малък въоръжен ескорт, двамата щитоносци на краля, които развяваха знамето с лилиите на върха на копията си и надуваха рога като за турнир. Заобиколен от Филип Наварски, Жан дьо Монфор и Годфроа д’Аркур, той излуша следната реч от устата на Плюйан дю Вал.
Кралят на Франция пристигал начело на огромна войска, докато тази на херцога била твърде малка. Затова предлагал на херцога да се срещнат на следващия ден, с еднакъв брой рицари от двете страни, сто, петдесет или дори тридесет, на уречено място, и според всички рицарски правила. Ланкастър любезно изслуша предложенията на краля, „който нарича себе си крал на Франция“, но известен с рицарството си далеч извън нея. Той увери, че ще обсъди нещата със своите съюзници, които посочи с ръка, защото са прекалено важни, за да ги решава сам. От тези думи двамата щитоносци помислиха, че Ланкастър следва да отговори на другия ден.
С това уверение крал Жан заповяда да построят шатрата му и потъна в сън. Така френската армия прекара нощта в хъркане.
На сутринта Тюбьофската гора беше празна. Виждаха се следи от преминаване, но никакви англичани нито наварци. Ланкастърският херцог предпазливо се бе оттеглил към Аржантан.
Крал Жан даде воля на цялото си презрение към тези непочтени врагове, способни само да плячкосват, когато никой не им излиза насреща, но се измъкват, щом им предложат битка. „Ние носим звездата в сърцето си, а тях жартиерата ги бие по петите. Ето по какво се различаваме. Това са рицарите на отстъплението.“
Ала помисли ли да ги преследва? Маршалите предложиха да пуснат най-отпочиналите части след Ланкастър; за тяхно учудване Жан II отхвърли идеята им. Сякаш считаше битката спечелена, защото врагът не бе отвърнал на предизвикателството.
И така, той реши да се върне в Шартр, за да разпусне войската. И пътьом да превземе Брьотьой.
Одреем му изтъкна, че оставеният там от Ланкастър гарнизон е многочислен, добре управляван и добре укрепен. „Познавам крепостта, Сир; не се превзема лесно. — Как тогава нашите са се оставили да ги изхвърлят оттам? — отвърна му крал Жан. — Лично аз ще водя обсадата.“
Именно тук, племеннико, пристигнах при него на дванадесети юли, придружен от Капочи.
II
ОБСАДАТА НА БРЬОТЬОЙ
Крал Жан ни прие в бойно снаряжение, сякаш след половия час щеше да се хвърли в атака. Целуна пръстените ни, попита ни за здравето на светия отец и без да слуша дългия, дълбокомъдрен и изпълнен с красноречие отговор, в който Никола Капочи се бе впуснал, ми каза: „Монсеньор дьо Перигор, пристигате тъкмо навреме, за да присъствувате на една хубава обсада. Знам, че вашият род е храбър и вещ във военното изкуство. Винаги сте имали големи заслуги пред кралството, а лично вие, ако не бяхте църковен глава, несъмнено щяхте да бъдете маршал в моята армия. Обзалагам се, че престоят тук ще ви донесе удоволствие.“
Това, че той се обърна само към мен, и то за да похвали рода ми, не се понрави на Капочи, който не е от особено знатно потекло, и намери за добре да изтъкне, че не сме дошли да се възхищаваме на бойни
