подвизи, а да говорим за християнски мир.
Веднага разбрах, че работите между моя колега и френския крал няма да потръгнат, особено когато последният видя племенника ми Робер дьо Дюрацо, комуто засвидетелствува голяма любезност, разпитвайки го за неаполския двор и за леля му кралица Жана. Трябва да ви кажа, че моят Робер беше извънредно красив, с великолепно телосложение, розово лице, свилени коси… едновременно изящен и силен. Видях в очите на краля онази искрица, която обикновено блясва в мъжкия поглед при вида на хубава жена. „Къде ще се установите за пренощуване?“ — попита той. Отговорих, че ще се настаним в едно съседно абатство.
Наблюдавах го внимателно, изглеждаше доста остарял, напълнял, тромав, челюстта му още по- натежала под рядката жълтеникава брада. И беше придобил навика да поклаща глава, като че ли някаква бримка от стоманената му ризница го дращеше по врата или рамото.
Пожела да ни покаже лагера, където нашето пристигане бе предизвикало известно вълнение. „Ето негова светлост монсеньор дьо Перигор, който дойде да ни посети“, казваше той на своите рицари, сякаш бяхме дошли специално да му донесем подкрепата на провидението. Раздадох благословии. Лицето на Капочи все повече се удължаваше.
Кралят особено държеше да ми представи началника на своите бойни съоръжения, комуто, изглежда, придаваше по-голямо значение, отколкото на конетабъла и маршалите. „Къде е Презвитера?… Виждали ли сте Презвитера?… Бурбон, накарайте да извикат Презвитера…“ Чудех се какво ли е дало прякора презвитер на един капитан, който командуваше съоръжения, мини и артилерия с барут.
Странен бе мъжът, който се приближи към нас върху дългите си дъговидни крайници, обути в стоманени наколенници и набедреници; сякаш стъпваше върху светкавици. Приличаше на оса със силно пристегнатия върху кожената надризница колан. Имаше големи ръце с черни нокти, които държеше на разстояние от тялото заради металната броня, предпазваща лактите. Доста подозрителен на вид, със слабо лице, изпъкнали скули, тесни очи, и предизвикателен израз на човек, готов за четири су да разбие нечия глава. И като завършек, една Монтобанска шапка с широки поли, цялата желязна, заострена чак до носа, с две цепки, през които да вижда, когато наведе глава. „Къде беше, Презвитере? Търсехме те“, попита кралят и обръщайки се към мен, уточни: „Арно дьо Сервол, сир дьо Велин. — Протопрезвитер, ваш слуга… Монсеньор кардинал…“, прибавя другият с подигравателен тон, който никак не ми се нрави.
Изведнъж си спомням… Велин, това е в нашия край, Аркамбо… Ами да, близо до Сент-Фоала-Гразд, на границата между Перигор и Гийена. Нашият човек наистина е бил протопрезвитер, без да знае латински и без да е подстриган за свещеник, разбира се, но все пак протопрезвитер. И как е станало това? Естествено, като си е издействувал енорията на Велин, неговото малко владение, и по този начин е събирал и църковния приход, и този на сеньора. Трябвало е само да плаща с отстъпка на един истински свещеник за богослуженията… докато един ден папа Инокентий му отнема бенефиция, както направи с всички подобни приходи в началото на владичеството си. „Овцете трябва да се пазят от пастор…“; онзи ден ви говорих за това. И така, сбогом на Велинското протопрезвитерство! Навремето бях научил тази история, както и стотици от същия род, и знаех, че момъкът не храни особено добри чувства към Авиньонския двор. Признавам, че за пръв път напълно оправдах светия отец. И разбрах, че този Сервол също нямаше да улесни мисията ми.
„Презвитера свърши чудесна работа в Еврьо, и градът отново е наш“, ми каза кралят, за да изтъкне своя артилерист. „Той даже е единственият град в Навара, който сте си възвърнал, Сир“, му отвърна Сервол със съвършена самоувереност. „Така ще направим и с Брьотьой. Искам една хубава обсада, като тази на Егийон. — С тази разлика, че никога не сте превземали Егийон, Сир.“
По дяволите, казах си, този трябва да е на голяма почит, щом говори така открито.
„Уви, не ми оставиха време да го направя“, каза тъжно кралят.
И само човек като Презвитера… аз също започнах да го наричам Презвитера, щом всички го назовават така… само човек като него можеше да поклати желязната си шапка и да измърмори пред своя владетел: „Време, време… шест месеца.“
И само човек като крал Жан можеше така упорито да си въобразява, че обсадата на Егийон, проведена от него в същата година, в която баща му бе претърпял поражението при Креси, представлява образец на военно изкуство. Една разорителна, безконечна акция. Беше заповядал да построят мост, за да имат достъп до стените на крепостта, и то на такова подходящо място, че обсадените го бяха разрушавали шест пъти. Сложни съоръжения, чието придвижване от Тулуз бе изисквало големи разходи на средства и време… и то без всякакъв резултат.
И така, ето в какво се състояха славата и опитът, които крал Жан си приписваше. Всъщност както винаги настървен да отмъщава на съдбата, той искаше сега, десет години след Егийон, да се реваншира и да докаже, че именно неговите методи са правилни; искаше да остави в паметта на народите спомена за една велика обсада.
Затова вместо да тръгне след врага, когото можеше да победи без особени усилия, той беше установил шатрата си пред Брьотьой. И все пак човек би могъл да помисли, че ще се обърне към Презвитера, доста вещ в новите средства за разрушение с барут, и ще реши да взриви стените на крепостта, както в Еврьо. Но не. Той поиска от своя началник на бойните съоръжения да построи нападателни кули, чрез които да може да се премине над стените. Изпълнени със страхопочитание, маршали и капитани слушаха заповедите на краля и бързаха да изпълнят. Докато един човек управлява, дори да е най-големият глупак, все ще има хора, които да вярват, че управлява добре.
Колкото до Презвитера… стори ми се, че Презвитера се отнасяше с насмешка към всичко. Кралят искаше площадки, скели, кули; е какво, ще му ги построят и ще поискат плата насреща. А ако тези старовремски съоръжения, още отпреди огнеметните, не дадат очаквания резултат, — кралят можеше да се сърди само на себе си. А Презвитера нямаше да позволи да му кажат това; той упражняваше такова влияние над краля, каквото понякога наемните войници имат над владетелите, и от което никак не се стесняваше да се въздолзува, особено когато ковчежникът вече беше заплатил на помощниците му и на него самия.
Малкият наварски град се превърна в огромна строителна площадка. Правеха окопи около замъка. С пръстта от траповете правеха платформи и склонове за нападение. Навсякъде се чуваше само шум от лопати и каруци, скърцане на колела, плющене на камшици и ругатни. Сякаш се бях върнал във Вилньов.
В съседните гори ечаха брадви. Селяните от околностите, които продаваха вино, правеха добра търговия. Други биваха неприятно изненадващи от внезапната поява на шестима войника, които разрушаваха хамбарите им, за да отнесат гредите. „В служба на краля!“, казваха само те. И кирките се забиваха в калчищените стени, въжетата издърпваха дървените опори, и след миг всичко се срутваше сред страшен трясък. „Кралят можеше да иде другаде, вместо да праща тези злосторници да ни свалят покрива от главите“, казваха селяните. Вече започваше да им се струва, че Наварският крал бе по-добър господар и че даже присъствието на англичаните им тежеше по-малко, отколкото това на френския крал.
И така, аз останах в Брьотьой една част от юли, за голямо съжаление на Капочи, който би предпочел престой в Париж… аз също бих го предпочел!…и който пращаше в Авиньон изпълнени със злоба послания, в които злъчно намекваше, че с по-голяма охота съм съзерцавал военните приготовления, вместо да се старая да постигна мир. А как, питам ви, можех да постигна мир, ако не чрез преговори с краля, и къде можех да говоря с него, ако не на тази обсада, от която той явно не искаше да се отдалечи?
Прекарваше дните си в обиколки по строителните работи, придружен от Презвитера; посвещаваше времето си на проверки на позициите за атака, суетеше се около местата за прицел, и най-вече следеше издигането на дървената кула, една чудовищна постройка на колела, в която можеха да се поберат голям брой стрелци с цялото си снаряжение от арбалети и огнеметни съоръжения, нещо невиждано от древните времена насам. Освен че трябваше да построят площадките й, нужно бе да намерят достатъчно волски кожи, за да облекат с тях това огромно скеле; и най-после да направят твърд и гладък път, за да могат да го придвижат. Но какви чудеса ще стори кулата, като я завършат!
Кралят често ме канеше на вечеря, и така имах възможност да говоря с него.
„Мир ли? — казваше ми той. Но това е моето единствено желание. Както виждате, в момента разпускам войската си, задържам само необходимите за обсадата части. Изчакайте да превзема Брьотьой, веднага след това на драго сърце ще приема мира, за да направя удоволствие на светия отец. Нека враговете представят предложенията си. — Сир, отговарях, би трябвало да знаем какви предложения сте склонен да приемете… — Такива, че да не засягат моята чест.“
