Ех, задачата никак не беше лека! Именно аз, уви, трябваше да му кажа, защото бях по-добре осведомен от него, че уелският принц събира войска в Либурн и Ла Реол за нов поход.
„И вие ми говорите за мир, монсеньор дьо Перигор? — Точно за да предотвратим нови нещастия, Сир… — Този път няма да позволя на английския принц да вилнее в Лангдок като миналата година. Отново ще свикам войската си в Шартр за първи август.“
Учудих се, че оставяше войските да си тръгнат, след като щеше да ги събира седмица по-късно. Внимателно споделих това с Атинския херцог, с Одреем, защото всички идваха при мен и ми се доверяваха. Воден от неприсъща за него пестеливост, кралят упорито държеше първо да разпусне тила, свикан преди месец, и после отново да го извика заедно с останалите части. Сигурно някой му беше казал, може би Жан д’Артоа или друг умник като него, че си спестява платите за няколко дни. Но така уелският принц щеше да спечели цял месец. О да, трябваше да сключи мир; и колкото повече се бавеше, толкова по-неизгодни щяха да бъдат за него условията на този мир.
Опознах по-добре Презвитера и трябва да кажа, че този човек ми се понрави. Перигор го доближаваше до мен; дойде с молба да му помогна да си възвърне бенефиция. И с какви думи! „Вашият Инокентий… — Светият отец, приятелю, светият отец… прекъснах го аз. — Добре де, светият отец, щом искате, ми отне приходите в името на добрите църковни порядки… Е, така каза епископът. И какво? Да не си въобразява, че преди него във Велин нямаше ред? Мислите ли, месир кардинал, че не се грижехме за душите? Нямаше мъртвец, който да си е отишъл без причастие. Някой малко да се разболееше, веднага пращах свещеника. Причастията се плащат. На обвинените пред съда, глоба. После изповядване; след това такса за опрощение. Прелюбодеянията по същия начин. Знам аз как да ги водя, добрите християни.“ Отговарях му: „Църквата загуби един протопрезвитер, но кралят си спечели добър рицар.“ Предната година Жан II го бе произвел в рицар.
У този Сервол има и нещо добро. Говори с изненадващо умиление за бреговете на нашата Дордон. Зелените води на широката река, в които се отразяват замъците ни привечер сред тополи и ясени; тучните ливади напролет, сухата лятна горещина, в която зрее жълтият ечемик; вечерите с мирис на мента; есенните лозя, където като деца сме отхапвали топлите гроздове… Ако всички французи обичаха земята си като него, кралството ни щеше да бъде по-добре защитавано.
Най-после разбрах защо се радваше на такова благоразположение. Първо, той се беше присъединил към краля по време на Сентонжския поход през 1351 година, който макар и скромен бе дал повод на Жан II да се надява, че ще бъде един побеждаващ крал. Презвитера беше довел войската си — двадесет рицари и шестдесет пеши сержанти. Как бе успял да ги събере, във Велин? Във всеки случай това беше цяла дружина. Хиляда златни екю, отпуснати от ковчежника на военната хазна за едногодишна служба… Това даваше основание на краля да казва: „Ние сме бойни другари отдавна, нали, Презвитере?“ После беше служил при монсеньор Испански и какъвто беше хитрец, не пропускаше да припомни това на краля. Именно под заповедите на Шарл Испански, по време на похода през 1353 година, той беше изгонил англичаните от своя замък във Велин и от съседните земи, Монкаре, Монтен, Монтравел… Англичаните държаха Либурн и имаха там голям гарнизон стрелци. Но той, Арно дьо Сервол, държеше Сент-Фоа, и нямаше намерение да остави да я превземат… „Аз съм против папата, защото ми отне протопрезвитерството; аз съм против англичанина, защото опустоши мой замък; аз съм против Навареца, защото уби моя конетабъл. Ех, защо не бях с него в Легл, та да го защитя!“… Това беше балсам за слуха на краля.
И най-после Презвитера отлично владее новите запалителни бойни средства. Обича ги, изучава ги, забавлява се с тях. Каза ми, че нищо не му доставя такова удоволствие, както да запали фитила след подземните приготовления, и да гледа как някоя кула на замъка се разтваря като цвете, като букет, изхвърляйки във въздуха хора, камъни, копия и керемиди. Заради което е заобиколен, ако не от уважение, то от някакво страхопочитание) защото мнозина и сред най-смелите рицари не обичат да се доближават до тези дяволски оръжия, с които той борави като на шега. Има хора, които още щом се появят нови военни средства, веднага ги овладяват и се прославят с приложението им. Докато слугите, запушили уши с ръце, тичат да се скрият някъде и дори бароните и маршалите предпазливо се отдръпват назад, Сервол, със светнал от удоволствие поглед, гледа как се търкалят буретата с барут, прескача мините, издава ясни заповеди, спуска се в изкопите, влачейки се на лакти, излиза, спокойно запалва фитила и без да бърза се добира до някое безопасно място или прикляква зад някой зид, а в това време взривът избухва, земята трепери, стените се разтварят.
Подобна дейност изисква сигурни помощници. Сервол си ги е избрал; груби, сръчни мъже, любители на кръвопролития, на които им прави удоволствие да сеят ужас, да ломят, да разрушават. Добре ги възнаграждава; рискът трябва да се заплаща. И така, той се движи придружен от двама помощници, които сякаш са избрани заради имената: Гастон дьо ла Парад и Бернар д’Оргьой. Между нас казано, ако крал Жан беше използувал по-удачно тези трима артилеристи, Брьотьой щеше да падне за една седмица. Ала не; той искаше своята кула на колела.
Докато издигаха голямата кула, в крепостта дон Санчо Лопез и неговите наварци и англичани не изглеждаха особено развълнувани. Стражата от обхода се сменяше на определените часове. Обсадените бяха добре снабдени с продоволствия и имаха охранен вид. От време на време изпращаха по някоя стрела към копачите, но ги пестяха, за да не изразходват без нужда запасите си. Случваше се да стрелят при преминаването на краля, което му създаваше илюзия за голям подвиг… „Видяхте ли? Цял рой стрели прелетя край нашия владетел, а той и не трепна; ах, Добрият крал…“и даваше повод на Презвитера, на д’Оргьой и ла Парад да му извикат: „Пазете се, Сир, прицелват се във вас!“… като правеха с телата си защитна стена срещу стрелите, които се забиваха в тревата при нозете им.
Ама че лошо миришеше Презвитера! Но трябва да призная, че всички воняха, целият лагер вонеше, Брьотьой беше обсаден най-вече от миризмата! Ветрецът донасяше миризма на изпражнения, защото всички работници, които копаеха, извозваха, режеха и ковяха, се облекчаваха съвсем близо до мястото, където работеха. Никой не се миеше, даже и самият крал, който не си сваляше бронята…
Използувайки колкото можех парфюми и благоухания, имах време добре да наблюдавам слабостите на крал Жан. Какво невероятно нехайство беше неговото!
При него бяха двама кардинали, изпратени от светия отец да се опитат да постигнат всеобщ мир; приемаше пратеници на всички европейски владетели, които укоряваха поведението му към наварския крал и го съветваха да го пусне на свобода; получаваше сведения, че навсякъде данъците се събираха зле, и че не само в Нормандия, не само в Париж, но и в цялото кралство негодуванието е голямо и граничи с бунт; и най-важното, той знаеше, че две английски армии се подготвяха да го нападнат, едната на Ланкастър в Котантен, която получаваше подкрепления, а другата в Аквитания… Но в неговите очи нищо друго нямаше значение, освен обсадата на тази малка нормандска крепост и нищо не можеше да го откъсне от нея. Да упорствуваш в дребното без поглед над цялото е голям недостатък за един владетел.
През целия месец крал Жан отиде само веднъж в Париж, за четири дни, и то за да извърши глупостта, която после ще ви разкажа. И единственото постановлеше, което тогава той не остави на грижите на своите съветници, бе за оповестяване в селищата и кметствата на шест левги около Брьотьой, че всички зидари, дърводелци, копачи, миньори, въглищари, дървари и друга работници трябва да се явят при него, носейки сечивата и инструментите, с които упражняват занаята си, за да се включат в строежа на обсадните съоръжения.
Видът на неговата голяма подвижна кула, неговата нападателна бойница, както я наричаше, го изпълваше със задоволство. Тя имаше три степени и всяка платформа беше достатъчно широка, за да могат да се поберат двеста войника и да воюват оттам. Това правеше всичко шестстотин бойци, които трябваше да заемат тази необикновена кула, след като бъдат донесени достатъчно съчки и снопове, довлечени достатъчно камъни и пръст за построяването на пътя, по който щяха да се понесат четирите й огромни колела.
Крал Жан толкова се гордееше със своята кула, че бе поканил гости, за да присъствуват на нейното построяване и влизане в действие. Бяха дошли кастилският извънбрачен наследник Енрико дьо Трастамаре и граф Дъглас.
„Месир Едуард си има наварец, аз пък си имам шотландец“, шегуваше се доволно кралят. С тази разлика, че Филип Наварски предоставяше на англичаните половината Нормандия, докато месир Дъглас не носеше нищо друго на френския крал освен доблестния си меч.
Още го чувам как ни обяснява: „Гледайте, сеньори: тази бойница може да се придвижи до която и да е
