Огъст Дърлет
Кулата на Прилепа
Сред книжата на покойния сър Хари Евърет Баркли, живял в Лондон на Чаринг Крос, беше намерено писмо със следното съдържание:
Мой драги Марк,
Като не получих отговор на картичката, която ти изпратих, предположих, че навярно тя просто не е достигнала до теб. Пиша ти от лятната си резиденция, разположена на едно изключително уединено местенце, цялото обрасло с изтравничета. Храня надеждата, че скоро ще ме изненадаш приятно с едно посещение от твоя страна (за което ми беше намекнал), защото този дом е от онези, които биха провокирали твоя интерес. Той много напомня семейния замък на рода Баскервил, описан от сър Артър Конан-Дойл в романа „Баскервилското куче“. Носят се смътни слухове, че това място е обитавано от зли духове, но аз изобщо не им вярвам. Добре ти е известно, че светът на духовете малко ме интересува — основните ми интереси са насочени към магията. Самата мисъл за това, че подобно тихо местенце, забутано сред провинциалната английска пустош, е станало обител на сонм зли духове, ми изглежда твърде глупава. Местните околности са изключително благоприятни за здравето, а и самата постройка в много отношения представлява образец на старината, а това пробужда отдавнашната ми слабост към археологията. Затова, както прекрасно разбираш, налице са достатъчно неща, способни да отвлекат вниманието ми от нелепите слухове. Тук заедно с мен е и Леон, моят камериер, както и старият Мортимър. Помниш Мортимър, нали, той ни приготвяше такива вкусни ергенски вечери.
Тук съм едва от дванадесет дни, но вече съм разгледал целия дом от мазето до покрива. На тавана се натъкнах на вехт сандък, където открих девет стари книги. На някои от тях бяха откъснати титулните страници. Занесох книгите до таванския прозорец, за да ги разгледам по-внимателно, и в една от тях разпознах „Дракула“ на Брам Стоукър; както установих веднага за голяма своя изненада, това се оказа едно от първите издания.
През първите три дни от настаняването ми над местността се бе спуснала гъста, типично английска мъгла. Едва времето бе започнало да капризничи, заплашвайки да прогони прекрасното настроение от предвкусването на лятото, аз преместих всички находки от тавана в стаите си. За „Дракула“ на Стоукър вече споменах. Освен нея имаше книга на дьо Рош за черната магия. Томовете на Орфило, Сведенборг и Калиостро засега оставих настрана. На мое разположение се намираха също и „Ад“ на Стриндберг, „Тайното учение“ на Елена Блаватска, „Еврика“ на Едгар Алън По и „Атмосфера“ на Фламарион. Ти, мой скъпи приятелю, лесно можеш да си представиш какво въздействие оказаха върху мен тези книги, имащи такова непосредствено отношение към магията. Орфило, както знаеш, е бил само химик и физиолог; Сведенборг и Стриндберг могат да бъдат наречени мистици; По, чиято „Еврика“ не ми донесе голяма полза в изучаването на черната магия, независимо от това ми направи прекрасно впечатление, а останалите пет станаха за мен по-ценни от злато. Калиостро, придворният магьосник от Франция; мадам Блаватска, жрицата на окултното учение; „Дракула“ с всичките й вампири; „Атмосфера“ на Фламарион с описанието на различните окултни вярвания и дьо Рош, за когото мога цитирам няколко стиха от „Ад“ на Август Стриндберг: „Не снемам от себе си отговорността, а само моля читателите си да запомнят, че ако някога у тях се появи желание да се занимават с магия, особено с тази, която е позната под името вещерство, то трябва да знаят, че реалното й съществуване е безспорно доказано от дьо Рош.“
Честно казано, приятелю, прииска ми се да узная — да не говорим и че имах основателни причини за това — що за човек беше живял тук преди мен, какъв бе този, който се увличаше от толкова разнолики писатели като По, Орфило, Стриндберг и дьо Рош. И аз бях твърдо решен да си изясня подробностите, независимо от мъглявия им характер. Тъй като никой не живее в съседство с мен, то най-близкият ми източник на информация беше селото, намиращо се на няколко километра оттук. Този факт сам по себе си е достатъчно странен, още повече че мястото за лятна резиденция там е къде-къде по-добро. Оставих книгите, съобщих на камериера си, че имам намерение да се разходя до селото, и се отправих на път. Едва успях да се отдалеча от къщата и бях настигнат от Леон, който също бе решил да се разходи, правейки ми компания. Мортимър остана сам в забуления в мъгла дом.
В селото не узнахме много неща. От разговора с един бакалин — единствения общителен човек, когото срещнахме по пътя си — разбрахме, че последният обитател на имението е бил някой си баронет Лорвил.
Останах с впечатлението, че местните жители се бояха от покойника и поради тази причина говореха с неохота за него. Бакалинът ни разказа историята за това как през една тъмна нощ преди няколко години тук изчезнали четири девойки. Хората вярвали — а и сега продължават да вярват — че те били похитени от баронета. Тази мисъл ми се струва твърде нелепа, още повече че тукашните обитатели по никакъв начин не могат да обосноват своите подозрения. Всъщност същият този бакалин ни информира, че имението на Лорвил се нарича „Кулата на Прилепа“. Това също ми се струва доста странно, при положение че по време на престоя си тук досега не съм зърнал и един прилеп.
Размишленията ми по този повод бяха безцеремонно прекъснати от Мортимър, който се оплака от прилепите в мазето — доста необичайно съвпадение. По думите му, те през цялото време пърхали с крила покрай лицето му и той се страхувал, че ще му се заплетат в косата. Двамата с Леон, естествено, се спуснахме долу, за да се уверим със собствените си очи, но така и не забелязахме нито един, макар и Леон да твърди, че един прилеп се блъснал в него, в което силно се съмнявам. Напълно е възможно тези съмнения да са предизвикани от внезапно появилото се течение.
Произшествието, за което след малко ще ти разкажа, скъпи Марк, беше само предвестник на странните събития, които започнаха да се случват оттогава. Ще ти споделя най-значителните от тях с надеждата, че ще съумееш да им дадеш рационално обяснение.
Преди три дена нещата започнаха да приемат сериозен обрат. В този ден Мортимър дотича при мен и, едва поемайки си дъх, ми съобщи, че лампата в мазето постоянно гасне. Двамата с Леон слязохме долу да разберем какво става и установихме, че — както бе казал Мортимър — и лампата, и кибритените клечки, които запалихме в мазето, гаснат. Мога да си обясня този факт единствено с вероятното движение на въздушните потоци. И, наистина, електрическото фенерче изобщо не гаснеше, но пък за сметка на това светеше слабо; изобщо не се наемам да обясня това обстоятелство.
Вчера Леон (а той е благочестив католик) отля малко светена вода от флакона, който винаги носи със себе си, и се отправи в мазето с твърдото намерение да изгони оттам злите духове (ако такива случайно се намират там). Както и забелязах неотдавна, в основата на стълбите лежи голяма каменна плоча. И ето че когато Леон се спусна надолу по стъпалата, голяма капка от светената вода капна върху плочата, и на фона на заклинанието, което той произнасяше, се чу някакво съскане. По средата на заклинанието Леон изведнъж замлъкна, а после стремително побягна нагоре, неясно изкрещявайки, че мазето извън всякакво съмнение се явява не друго, а врата към Преизподнята, пазена от самия Дявол.
Искам да ти призная, драги Марк, че това необичайно събитие ме вкара в смущение.
Вчера вечерта, когато тримата седяхме в просторната гостна, лампата изведнъж, без никаква причина, изгасна. Пиша „без никаква причина“, защото не се съмнявам, че лампата е изгаснала просто ей така, а под въздействието на някаква свръхестествена сила. Зад прозорците времето беше безупречно, нямаше никакъв вятър, а аз (между другото бях седнал точно срещу лампата), внезапно почувствах повея на прохладно течение. Повече от това никой от нас не беше забелязал. Усещането бе такова, сякаш някой, стоящ точно срещу мен, силно бе духнал към лампата, или пък прелитаща над нея голяма птица я е закачила с крилото си.
Няма никакво съмнение, че с къщата нещо не е наред, и аз имам непоколебимото намерение да си изясня причините за него каквото и да ми струва това.
