не се къса скоро…
Жената се усмихна, отново я докосна по рамото и си тръгна, без да се сбогува.
Магдалена седна изтощена на пейката. Коя беше тази жена? Местната луда? Монахиня от някоя от многобройните църкви? Или най-обикновена изстрадала жена, помъдряла от мъката си?…
Останала без капчица сила, бавно тръгна към бара на Сами. По пътя се опита да звънне на Мария, но телефонът й не отговаряше. Дали да се обади вкъщи? Ами ако всичко е само някаква нейна лудост, нали ще изплаши до смърт майка си… Реши по-късно да звънне пак. В бара нямаше много работа. Сами я загледа и със съчувствие я попита как е, тъй като въпреки слабото осветление бледността й биеше на очи. Опита се да я развесели, като й приготви сладолед със своя специалитет, но тя не можа да сложи и хапка в устата. Предложи й, ако се чувства зле, да я освободи, но Магдалена отказа. Не искаше да остане точно сега сама.
Най-накрая се реши да звънне вкъщи. С огромно усилие успя да овладее гласа си и да попита родителите си как прекарват коледната вечер. Майка й, с която вече се бе чула през деня, й се стори притеснена — станало ли е нещо там, та пак звъни, как се чувства, има ли много работа, отново я затрупа със съвети да се пази, а накрая се изпусна, че сестра й обещала да не се бави, а още я нямало. Магдалена се опита да я успокои, но вътре в нея сякаш нещо се откъсна и се сгромоляса. Вече беше почти уверена, че нещо е станало. Продължи с опитите да се свърже с Мария, но напразно.
Когато телефонът й звънна, тя така се разтрепери, че го изпусна на земята. Беше баща й. С прекъсващ от вълнение глас й каза, че Мария е нападната, че е оцеляла по някакво чудо, но никак не е добре и той я моли възможно най-бързо да се прибере в България.
26 декември
Николай затръшна вратата на служебния опел и влезе в болницата с надеждата този път да чуе по- оптимистична прогноза от доктор Златинов — лекаря, който наблюдаваше изпадналата в кома нова жертва на престъпление. Беше я видял веднага, след като я бяха докарали в реанимацията. Момичето бе оцеляло по някакво чудо. От прегледа бе станало ясно, че след неуспешен опит за изнасилване е било пребито. Беше си цял късмет, че още през нощта бе забелязал на врата й характерното мораво петно… Чудно, как се е съпротивлявала, когато при тази хватка жертвата моментално губи сили? Дали се е свестила, или първо се е борила? Имаше толкова много съмнителни моменти в този случай.
Надяваше се да успее да поговори с близките на пострадалото момиче. Предпочиташе някои неща да изяснява в пряк контакт, а не по телефона. През нощта те бяха в такова състояние, че нямаше никакъв смисъл да ги мъчи с въпросите си. Оттогава не бяха мърдали от болницата.
Качи се на етажа, където се намираше реанимацията, мина по светлите празни коридори и се озова пред бокса на Мария. Точно тогава бяха пуснали родителите й да я видят през стъклото. С тях беше и близначката — вече знаеше, че се казва Магдалена и че днес рано сутринта е успяла да долети с чартър от Германия, където двете от есента учели психология. Не можеше добре да види как изглежда Мария, защото беше с кислородна маска, но сестра й определено хващаше окото. Пострадалата бе опасана с различни датчици, системи и обкръжена от всевъзможни апарати, които примигваха, писукаха, но можеха само да покажат, че животът в това младо тяло все още блещука.
„Правим всичко възможно, но болната е неконтактна — беше заявил доктор Златинов. — Жизнените показатели са на долната граница за съжаление. Опасност все още има, и то голяма.“ След което бе започнал да говори с непонятни за Николай термини, но той бе научил това, което го интересуваше — нямаше скоро да разпита потърпевшата. Ако предположенията му бяха верни, тя може би е станала жертва на същия сексуален маниак, убил за последните четири месеца четири момичета — като последното само преди два дни, на двадесет и трети декември. Но в случая на Мария имаше толкова несъответствия, че шефът не приемаше версията му. Нямаше изнасилване, не липсваше нищо — момичето не носеше обеци, но нападателят не бе взел от нея нито копче, нито някакъв друг дребен сувенир от тоалета й. Чантата й беше непокътната — в нея имаше малко козметика, портмоне, телефон, ключодържател, бележник, някакви момичешки дреболии, сред които и две листчета с коледни късмети. На пода се търкаляше шарена папка с нейна писмена работа. Имаше следи от борба в асансьора и на стълбищната площадка. И най-важното — тя все още бе жива. За разлика от другите случаи тук имаше и следи от ожесточена борба. Дрехите й бяха раздърпани като след съпротива, а не разкъсани с един замах като при предишните жертви. А и под ноктите съдебният лекар бе открил годен материал. Явно момичето се бе защитавало, значи не е било в безсъзнание. Но как тогава можеше да се обясни характерното мораво петно? Същото като при другите случаи. Петното, което ги насочваше към човек, владеещ източни похвати. В нито едно от досегашните нападения маниакът не позволяваше на жертвите си да му оказват съпротива. Той просто си взимаше това, което иска. Тук имаше толкова несъответствия, че Николай разбираше скептицизма на шефа си. Но и не можеше да не се довери на интуицията, която толкова години вече не бе го подвеждала. Имаше още нещо освен петното, което го караше да обединява случаите, но какво бе то? Нещо му убягваше, като видяна с периферното зрение сянка.
Освен всичко друго този път откриха и улика — черен мъжки кожен каскет, по чиято подплата отвътре бе полепнал косъм. Следата трябваше да се обработи и всеки момент очакваха резултатите от лабораторията. Серийният изнасилвач досега не бе оставял абсолютно нищо, за което да се хванат. Ако това нападение бе негово дело, защо изведнъж бе променил почерка си? Дали не е бил изненадан от някого? Възможно ли е да е имало и друг човек, който по някакъв начин се е намесил, и той не е успял да си свърши работата докрай? Чия е шапката тогава? На престъпника или на обикновения гражданин, решил да помогне на момичето? Но ако е така, защо е избягал и не се е обадил в полицията? Николай вече провери — не е имало никакви анонимни сигнали за това нападение, преди жертвата да бъде открита от млада двойка, била на коледно гости у родителите си, съседи на потърпевшата. Ами ако нападателите са били двама?
Със съмнения или без, Николай беше благодарен, че поне имаха някаква насока в търсенето. Първо трябваше да се поогледат сред съседите и познатите на момичето за някой с драскотини по лицето или ръцете. Ако открият такъв, да направят приоритетно анализ на негов косъм, да разследват алибито му, стига да има такова… Отваряше се доста работа, а хората не стигаха.
Той излезе във фоайето, където изчака близките на момичето. Майката бе запазена жена малко над четиридесетте, но от изживяното се бе състарила поне с десет години. След безсънната нощ и бащата не изглеждаше по-добре. Знаеше, че тя е гимназиална учителка по литература, а мъжът й има малка фирма за консултантски услуги. Само дъщерята, колкото и да бе странно, като че ли се крепеше. Николай се вгледа в очите й и изтръпна. Освен болката в тях се таеше и някакво яростно чувство. Малката явно беше с характер.
— Добър ден, казвам се капитан Стоев и снощи се видяхме за кратко — представи се той. — Ще разследвам нападението над дъщеря ви. Разбирам състоянието ви и дълбоко ви съчувствам, но бих искал да ми отделите няколко минути, ако е възможно.
Чувстваше се изключително неудобно да безпокои хората в такива моменти с тези стандартни фрази, не бе обръгнал все още, но нямаше как. Често му отвръщаха с грубости и като видя как пламнаха очите на сестрата близначка, разбра, че особено с нея никак няма да му е лесно.
— Защо още не сте го хванали този изрод? — нахвърли се върху него Магдалена, превъзбудена от тревогата за сестра си. — Защо още не сте задържали никой! Може ли сериен убиец да се разхожда спокойно, а вие нищо да не правите!?
Николай имаше чувството, че слуша шефа си. Хвана го яд. Може да бяха прави за себе си, но упреците им не бяха справедливи. Ако шефът все пак можеше да му търси сметка, с какво право тази двайсетгодишна хлапачка му държи такъв тон! При положение че вече няколко месеца няма миг спокойствие заради този маниак, като при това трябва да работи и по куп други дела! Знаеше много добре, че серийният изнасилвач спира само когато го заловят и никога по свое желание. А това означаваше още трупове. На неговата съвест.
— Не сте права, госпожице — постара се той да сдържи чувствата си, имайки предвид състоянието й. — Правим всичко, което трябва и както трябва. А дали е дело на сериен убиец, ще стане ясно в процеса на разследването. Все още няма категорични факти…
