— Ама как?… Нали по телевизията оня ден са съобщили за убито момиче, това не е ли същият изрод?!
— Това трябва да се докаже. И повярвайте, работим наистина сериозно.
Николай им предложи да отидат в дъното на коридора — там под един фикус, окичен с гирлянди, имаше няколко кресла. Коледната украса му се стори някак нелепа на това място, където едни работеха до изтощение, други нищо не забелязваха около себе си от тревога, а трети просто се бореха за живота си.
— Бих искал първо подробно да ми разкажете какво е правила дъщеря ви от самото си пристигане: с кого се е виждала, къде е ходила, кой я е търсил. Искам и имената на всичките й приятели, дори да не са се обаждали. Всичко, което знаете.
— Магдалена ще ви каже кои са им приятелите, те все заедно ходят. Ходеха… — поправи се майката и се разплака. Дъщерята я прегърна и започна да й говори нещо тихо, като я милваше по гърба.
— Мен ме нямаше, когато е пристигнала. — Бащата с притеснение извади цигара, повъртя я и я върна обратно в кутията. — Върнах се от Варна на 24-ти, към шест вечерта. Имам клиенти там. Мария беше излязла. Дойде си към седем или малко след това. Вечеряхме, тя си беше цялата вечер вкъщи. На другия ден, на Коледа, си беше сутринта с нас, излезе за малко. Чувах я, че говори по телефона, но не съм се заслушвал, нямам този навик… Де да знаех… Обядвахме, после тя пак излезе. Каза, че няма да се бави. Щяла да бъде наблизо. Звъняхме й няколко пъти, като взе да закъснява, но тя не вдигаше. Само ако знаехме, че лежи долу във входа… — Бащата извади цигарата, запали я, дръпна набързо няколко пъти и я угаси.
Майката отново се разплака. Магдалена взе инициативата в свои ръце.
— Сестра ми е била в „Арките“…
— Това е едно доста прилично интернет-кафене близо до нас, на около петнайсет минути пеша — вметна бащата.
— И на приятелите ни е удобно — продължи тя. — Така че обикновено се срещаме там. Може да е ходила и другаде, не знам…
— Ще ви кажа кои я търсиха. — Майката се беше посъвзела и се включи в разговора, което Николай очакваше с нетърпение, тъй като точно тя е била с момичето тези два дни след пристигането му. — Преди да си дойде, някои от съучениците им от гимназията се обадиха… И други… Виктор се обади, и Емил звъня. Това са техни приятели от една кабелна телевизия. Миналата година двете участваха в някакво предаване за близнаци и така се запознали. Записала съм ги, но листчето май остана в къщи…
— Не — обади се Магдалена и бръкна в чантата си, — у мен е. Татко ми го показваше и ме питаше за някои…
Тя подаде листчето на капитана, като си помисли, че много добре направи, дето предварително си преписа всички имена. Трябваше да знае с кого се е срещала Мари. Или поне кои са я търсили. Нямаше никакво намерение да стои със скръстени ръце и да чака тромавите ченгета. Тя щеше да тръгне по стъпките на сестра си и да стигне до този мизерник. Беше толкова преизпълнена с гняв срещу неизвестния насилник, че не желаеше да мисли за опасностите.
— Те са добри младежи — продължаваше да говори през това време майка й. — Някои учат тук и работят, други също като нашите заминаха в чужбина. А и тези от телевизията са нормални хора. Единият, Виктор, е инженер, работи в телевизия, и е приличен във всяко отношение млад мъж, от добро семейство, някакъв шеф е там. Веднъж го срещнах и си поговорих с него. Емил е оператор, също е добро момче…
— Не искам да ви плаша, госпожо — меко я прекъсна Николай. — Обикновено на престъпника не му е написано на челото какво замисля. Искам от вас да си помислите и за точно обратните факти. Някой да е бил прекалено настоятелен, да е досаждал на дъщерите ви? Ще ви оставя телефоните си, ако се сетите нещо, обадете се веднага.
— Значи мислите, че може да е някой от познатите им? — попита баща й. — Струва ми се малко пресилено. Трябва случайно да го е срещнала това копеле, като се е прибирала!
— Твърде е възможно, но аз съм длъжен да проверя всички вероятности. Ще имам нужда от вашата помощ, тъй като приятелите ви са общи, нали? — обърна се Николай към Магдалена. — Радвам се, че сте успели толкова бързо да се върнете. Трудно ли намерихте билет? — малко несръчно се опита да я предразположи той.
— Не, имах късмет. — Тя дори леко се закашля от възмущение.
Какво го интересуваше това ченге как се е върнала!? Само това оставаше, да седне да му разправя как през нощта Сами я закара до базата, как Майкъл вдигна всичките си познати, от които нещо зависеше, и как в последния момент я качиха на този случаен чартър. Майкъл… Колко далече в предишния й живот остана това засмяно, разрошено американско момче. Колко е объркано сега всичко. Не би могла да си представи своя живот без Мария. Колко глупаво се бяха скарали в деня преди заминаването й, а вината си беше нейна! Наговори й разни простотии, засегна я, а всъщност в нея самата беше причината. Чувстваше се от доста време гузна, че нищо не й бе споделила за Майкъл. И Мария си тръгна обидена. Ако можеше да върне времето назад… Ако си беше дошла заедно с нея, щяха да си бъдат двете и никой нямаше да я нападне… Магдалена излезе от обзелите я спомени и дочу майка си също да разказва как е минал първият ден на Мария тук. Помагала й сутринта в кухнята, ходила до отсрещния магазин, обядвали заедно, после излязла. По някое време надвечер отскочила за малко до вкъщи, взела нещо от стаята си и пак излязла, като казала, че няма да се бави. Бъдни вечер прекарала вкъщи. За вчерашния ден каза почти същото като баща й. После пак се разплака.
— Казахте, че всичко ви интересува — обади се баща й. — Не знам дали има някакво значение, най- вероятно не. Но сега се сещам, че тя реши да се представя за сестра си…
— Какво!? Защо не сте ми казали? Защо го е решила? — извика Магдалена.
— Искаше да разбере дали ще я разпознаят — каза майка й. — Нали се върна самичка… Говореше нещо за експеримент… Помислих, че е поредната щуротия, като тези, които вършехте двете…
— И какво стана? — Николай някак почувства, че тази информация е важна.
— Ами нищо. После тя сама говореше по телефона с приятелите си, какво им е казала — не знам… Искаше от мен да й помогна, да я представям за Магдаленчето, но не се наложи. Пък и някак почти веднага ми изхвръкна от главата, имах да върша толкова неща около Коледа… Наистина, като се замисля, май я чух по едно време да се обажда по телефона и да се представя за Маги…
Магдалена скочи и тръгна по коридора. Без да пита никого, тя влезе в отделението, където бяха боксовете, и се залепи за стъклото. Колко абсурдно изглеждаше червената розичка до главата на сестра й! Кой ли я бе донесъл? Та тя не можеше нито да я види, нито да я помирише… Загледа се във фигурата на Мария, просната почти безжизнена на онова високо и неудобно болнично легло. Как се укоряваше само! Тя и само тя бе виновна за това, което сполетя сестричката й! С нейните приказки за единственост и неповторимост! С нейното недоволство, че Бог й е направил копие…
