— Магдалена съм. Мария се е представяла за мене…
— Да, да! Аз точно излизах, когато те двете с майка ти току-що бяха пристигнали от летището. И тя точно това направи, каза, че си ти. Аз, разбира се, й повярвах. Пък и нали майка ти беше с нея… — Юли още повече се смути.
— Ама не се притеснявай, моля те! Какво от това, че не ни различаваш! Той и татко ни бърка понякога. Какво остава за чуждите хора!
— Е, все пак… Между впрочем, искам и на тебе да благодаря за книгата, ще ми бъде от голяма полза!
Той сложи топлата си длан върху нейната ръка и леко я стисна, в погледа му имаше толкова състрадание и желание за помощ, че Магдалена почувства признателност.
— А, значи Мария е успяла да ти я даде… — тя усети парене в очите и разбра, че няма да издържи повече. — Извинявай, Юли, но аз ще тръгвам. Благодаря ти за кафето, по-късничко ще ти върна и парите… — и тя почти побягна, без да погледне към объркания си съсед.
Бързо изтича през улицата, на един дъх изкачи етажите и стремително връхлетя вкъщи. Викна от вратата на баща си, че се е прибрала, и се затвори в тяхната стаята. Седна на леглото на сестра си и зарови лице в една нейна блузка. Още носеше толкова познатия роден аромат… Ако можеше да се разплаче, щеше да й олекне. След онази криза в катедралата обаче очите й се зачервяваха, пареха, но бяха пресъхнали…
Преди няколко дни Мария беше облечена с тази дрешка, а и тя имаше същата… Тогава те вървяха по стръмната улица, спускаща се към кея в малкия уютен немски град, а във въздуха се носеше от всички страни камбанен звън. Сякаш бе картина от нечий друг живот, от друг свят. Колко смешни и незначителни проблеми ги вълнуваха тогава! Колко е виновна пред сестра си за кавгата ден преди да се разделят! А пък мисълта за причината да остане в Германия й беше направо непоносима. Изгаряше от срам, че е допуснала да скрие от сестра си увлечението си по Майкъл. Потърси утеха в познатите вещи наоколо.
Колко още по-далече бе останало времето, когато живееха тук, в тази стая, запазила спомени от детството им! Сега тя бе пуста по един странен начин. Изпълнена с кънтяща, оловносива празнота, лъхаща на студ. Празнота, по-голяма от самата стая. Всичко, по което се плъзгаше погледът на Магдалена, крещеше колко са били щастливи преди, как не са го разбирали и каква пропаст е зейнала сега пред нозете й. Тя попиваше с очи дреболиите по библиотеката, рисунките на Мария, закачени по стените, плюшените играчки на полицата…
Това порцеланово човече го подари на рождения им ден приятел на техен съученик. Беше дал и на двете по едно, но тя случайно счупи своето. Той беше доста по-голям и харесваше повече Магдалена, ала тя приемаше ухажването му на шега. Двете си правеха майтап с него, като ту едната, ту другата излизаше на уговорената среща, представяйки се все за Магдалена. Накрая му разкриха номера, който му бяха извъртели, и той много се ядоса. Дали още им се сърди?
А тези рисунки на стилизирани дървета отразяваха душевното състояние на Мария. Тя много обичаше да изобразява странни, превити и усукани от вятъра или устремени нагоре дървета. Едно с едно не си приличаше. Всяко бе знак на дълбоките й душевни трепети, породени от чувства към момче от по-горен клас — тъга, отчаяние и мъка от несподелената й любов. Магдалена също го харесваше, но нейните терзания се изливаха в стихове. Отдавна не бе писала, дори увлечението й по Майкъл не я подтикна да започне отново. А Мария продължаваше и в Германия да рисува своите дървета…
Ето ги и плюшените играчки, някои — от най-ранните им години. Отдавна не играеха с тях, чувстваха се големи и зрели. Но дори и след като загубиха благополучно и без драми девствеността си в един и същи ден, продължаваха да изпитват слабост към пухкавите уродчета и да си ги подаряват една на друга.
Магдалена стана и се захвана да пооправи разхвърляните дрехи на сестра си. Тя вече бе решила да се превъплъти в нея, дори да спи в нейното легло. Ще се срещне с хората, които са видели Мария тези дни, ще мине по нейните стъпки. Ще се опита да преживее нейните чувства, нейните мисли… Може да научи нещо. Онази странна жена от катедралата й бе казала, че ако някой успее да помогне на сестра й, това ще бъде само тя, Магдалена. Изтръпна при спомена за срещата си с нея. Коя ли бе — местната луда, ангел-хранител или самата смърт? Тогава, през онази вечер, си помисли, че може би е монахиня, тъй като често ги виждаше по улиците. Градът се славеше с историческото си минало, имаше много черкви, много представителства на различни ордени и църковни организации. Но имаше ли вече значение коя бе тази жена? Монахиня или луда?… Решението бе взето. Ще използва и най-малкия шанс да се приближи до човека, извършил нападението. Въпросите, които задаваше онова ченге, я караха да мисли, че има някаква вероятност нападателят да е сред познатите им. Какво би правила след като го открие — все още не й бе ясно, дори не мислеше за огромната опасност, нито за безпокойството, което би причинила на родителите си. Чувстваше се виновна пред сестра си, усещаше се нейна длъжница и знаеше, че нищо няма да я спре да извърви докрай пътя, по който бе тръгнала.
След дрехите се захвана и с бюрото. Прибра козметиката, оставена отгоре, и видя познатата шарена папка с реферата. Реши да я сложи на полицата на библиотеката, но я спря мръсният й вид. Защо папката беше окаляна? Какво е правила Мария с нея? Понесе я към банята, за да я позабърше с мокра кърпа. Докато я чистеше и въртеше на различни страни, кориците се разтвориха и измежду листата изпадна малко джобно календарче. Тя машинално го вдигна и го пъхна обратно.
С папката в ръце Магдалена отиде при баща си в хола. Не бе спала нормално вече три поредни нощи, но от превъзбуда не си намираше място, избиваше я на трескава активност и същевременно бе обзета от усещането, че пропуска да направи това, което е най-важно за момента. Може би трябваше да даде почивка на възпаления си мозък, след което да премисли нещата, но самата идея да легне и да спи й беше противна.
Баща й говореше по телефона. Имаше навремето някакви познати в полицията и сега се опитваше да издири някой, който да му даде допълнителна информация, но все не успяваше да намери подходящия човек. Неговите хора отдавна бяха преминали в частния охранителен бизнес.
— Няма смисъл, татенце — обади се Магдалена, когато той привърши поредния разговор. — Пък и онзи капитан ми се видя свестен.
— Да, Маги, знам. Момчето наистина си върши добре работата. Но като не мога да помогна нито на докторите, нито на полицията… поне някаква информация да получа.
— Почини си сега малко, татенце, моля те. После ще идем при Мари и ще накараме мама да се прибере, че ще се скапе така. А аз ще остана в болницата вместо нея, така е по-добре, нали? Ще се редуваме. Да ти сложа нещо да хапнеш, а?
— Не, Маги, не, детко. Не съм гладен, благодаря ти. Но ти нищо не си яла, виж се колко си бледа! Остава и ти да се разболееш! — баща й я погледна в очите и я хвана за ръката. — Магдалена, майка ти заръча да те пазя, помисли и за нея. Толкова е изплашена за сестра ти, поне теб да не те мисли! Сега трябва всички да сме много силни. И да се подкрепяме!
Той я привлече към себе си и я помилва по косата, а тя се сгуши в прегръдките му като малко дете. Ако можеше да върне времето назад!
— Къде си я понесла тази папка, дъще?
— А, да! Беше окаляна и я позачистих. Мария толкова държеше на реферата си, как го е изцапала така?
— Папката… Виждаш ли, тя беше на земята… — Беше му трудно да говори, отново видя детето си, проснато върху мокрия под на стълбищната площадка. — Мария е носела със себе си тази папка, когато се е прибирала.
— А полицаите не взимат ли всичко от местопрестъплението? Как така са ви я дали?
— Те я отвориха, прегледаха я, нещо си записваха. Питаха ни дали знаем какво точно представлява, после ни я върнаха.
— Добре, че не са й взели реферата. Но къде ли го е носила по празниците?
— Може да го е показвала на някой приятел, знам ли…
Магдалена разтвори папката. Страниците бяха прихванати с еластична спирала, текстът бе добре оформен графично, като бе написан на два езика — първо на немски, после и на български. Знаеше, че Мария смяташе да го даде за публикуване, бяха й предложили тази възможност. Но кой ли би проявил интерес към него точно сега, по Коледа?
