Календарчето отново изпадна и Магдалена го вдигна, огледа го с разсеян поглед и го пъхна в джоба си, за да не се изгуби. Някаква мисъл мина толкова бързо през главата й, че тя не успя да я хване. Беше по- скоро усещане, че нещо не е както трябва. Но от вчера целият свят така се бе преобърнал, че абсолютно нищо не бе както трябва, и тя напразно се напрягаше, за да открие причината за тази току-що появила се хладна топка в стомаха й. Опита се да се върне към момента, в който я долови. Определено бе свързан с реферата, но как? Беше му хвърлила бегъл поглед, когато Мария го написа. Но тогава мислите й все отлитаха към Майкъл и все нямаше време. Бе й обещала, че по-късно ще го прочете и ще му обърне достатъчно внимание. Е, май че моментът за това бе настъпил…
Магдалена почувства как очите й отново почервеняват, без да могат да излеят сълзите. Не искаше да причинява допълнително тревоги на баща си, затова го целуна по бузата, пак го помоли да се опита да си почине и избяга в стаята си. Бързо се съблече и влезе под душа, където остави цялата насъбрала се вътре в нея мъка да се излее заедно водата, която плющеше от горе. Мислите й започнаха да се подреждат, усети, че отново възвръща способността си да се владее. Пусна контрастен душ, като студената вода окончателно затвърди решението й да направи дори невъзможното, но да си върне Мария. Със силни движения разтри измръзналото си тяло с хавлията и излезе от банята като нов човек. Изпълнена с готовност да действа, още преди да се облече тя извади листчето с имената на хората, които бяха търсили Мария, и проведе няколко телефонни разговора. Елена разбра от нея какво се е случило, плачеше и питаше с какво може да помогне, а Виктор звучеше объркан и потиснат. Помоли ги за среща в „Арките“ след час. Имаше време да се погрижи и за баща си.
Масата в трапезарията не беше раздигната. Родителите й бяха седели и чакали дъщеря си до късно… Магдалена енергично се зае да въведе ред, приготви лек обяд и накара баща си да хапне, тя самата също се насили да преглътне някоя и друга хапка, после сложи в кутия храна и за майка си. Разчисти масата, изми и подреди кухнята.
Сега трябваше някак да обясни на баща си, че ще излезе. Той нямаше да я пусне под никакъв предлог. Тя надникна в хола, готова за разгорещен спор, но остана много доволна от това, което видя. Изморен от огромната тревога, баща й след оскъдния обяд бе задрямал с телефонната слушалка в ръка. Магдалена тихичко затвори вратата, написа кратка извинителна бележка с точното указание къде отива, пъхна реферата за всеки случай в чантата си и на пръсти се измъкна от апартамента.
Елена вече я чакаше в „Арките“. Веднага скочи от масата и се хвърли да я посрещне. Двете момичета се прегърнаха.
— Маги, трябва да ти разкажа нещо! Но първо искам да знаеш, че се радвам да те видя и много съжалявам за станалото…
— Лени, трябва да знам всичко, ама наистина всичко, което ти е казала Мари! И за всичките й срещи…
— Да, но първо чуй това! Вчера сестра ти дойде тук и изглеждаше така, сякаш е видяла призрак. Разказа ми история, от която ме побиха тръпки.
— По кое време беше това? — попита Магдалена, припомняйки си странните събития от вчерашния ден.
— Някъде към четири часа. Защо?
— После ще ти кажа. Продължавай! — по това време в Германия беше три часът, тя седеше край реката и си спомняше за онзи далечен мразовит ден, когато Мария я спаси от пропадане под леда.
— Значи Маги дойде и каза… Ох, обърках се! Нали всички мислехме, че е Маги… Защо ли пък се представяше за тебе, а?
— Моля те, Лени, после всичко друго! Разкажи ми сега за Мари.
— Така, Мари дойде и каза, че е срещнала една циганка, която й наговорила странни неща, и тя беше адски много уплашена. Казала й, че ще пострада от мъж, дори се пошегувах тогава, че всички си патим от мъже… — Елена беше готова отново да се разплаче. — Аз просто исках да я успокоя, Маги. Де да знаех, че нещата така ще се обърнат. Само ако можех да предположа, нямаше да я оставям…
— Е, и какво още? Дотук не виждам нищо странно, всички циганки така говорят! — Магдалена почна да се ядосва на приятелката си, трябваше като с ченгел да вади думите от устата й.
— Ами циганката я била видяла двойно и едната лежала, а другата бягала. Така като го казвам, звучи безобидно. Но… май не ми каза всичко, и беше страшно, Маги, разбираш ли, наистина страшно! — Тук вече Елена не издържа и се разплака. — И аз чак се уплаших. И така идиотски се пошегувах…
— Видяла ни е и двете значи. Видяла е Мари, тя сега лежи, дотук е познала. А другата, дето бяга, трябва да съм аз. Интересно… Дали бягам от някого или след някого? Какво още ти каза? Хайде, няма полза от сълзи, това поне го разбрах вече! Кажи по-нататък!
— Няма по-нататък. — Елена си обърса очите. — Циганката я уплашила с вида си. Нещо в погледа й… И ръката й, с която я сграбчила и не я пускала. И толкова, сестра ти избягала. А, каза още, че не й искала пари…
— Не разбрах, къде е видяла тази циганка? Сестра ми не ходи по врачки!
— На улицата, тук наблизо. Била е от тези, дето чистят леда по тротоарите…
Телефонът на Магдалена иззвъня. Беше баща й, много ядосан. За да го успокои, тя спомена Елена, убеди го, че всичко е наред, после пак му се извини и обеща скоро да се прибере, но той й нареди никъде да не мърда, защото ще дойде в най-скоро време да я вземе и заедно да отидат в болницата. Докато говореше, дойде Виктор. Взе си кафе и седна при тях на масата. Изглеждаше блед и страшно уморен.
— Здравейте, душици! Магдалена, съжалявам за сестра ти…
— Виктор, какво е станало с тебе? Никога не съм те виждала такъв! — Тя му подаде ръка и се вгледа в лицето му.
— Къде ходихте снощи с Мария? Не я ли изпрати после? И не се прави на дръж ми шапката! — нападна го в същото време и Елена.
— Какво?! Ти си бил вечерта със сестра ми? — подскочи от изненада Магдалена. — И нищо не си казал!? Ченгетата не те ли разпитваха?
— Ама чакайте малко! Елена, не си права да ме нападаш… Бяхме при мои приятели, всичките са свестни хора, гарантирам за тях. А на сестра ти й хареса — обърна се той към Магдалена, — дори не искаше да си тръгва, развесели се, танцува. Всички я мислехме за тебе, тя нали така се представи… Защо го е направила, а?
— Някой да й е досаждал? Да е засегнала някого? — продължи да го разпитва Магдалена, без да отговори на въпроса му.
— Не, не съм забелязал. Но аз по едно време бях оттатък при компютъра на Наско, приятеля ми, че имаше малък проблем. Видях я после да седи отново умислена. Реших, че пак се е потиснала заради срещата с оная врачка, и се опитах да я разсея. Малко си пийнахме…
— Като те гледам, хич не е било малко — измърмори Елена. — Да не си падал, виж си лицето!
— Душици, знаете, че не обичам да пия. А това ми е от сутринта като се бръснах. — Виктор се попипа по лепенката на лицето, после хвана ръката на Магдалена и я погледна втренчено. — Виж, познаваме се отдавна, не бих допуснал да се случи нещо…
— Извинете, че ви прекъсвам! Магдалена, само за миг да те видя, може ли? — беше Александър, който се бе приближил, без да го забележат. В очите му имаше стаено някакво толкова дълбоко чувство, което тя не можеше да определи с думи, че дори леко се стресна. Стана и тръгна с него към бара. Седнаха на високите столчета и тя с треперещи пръсти запали цигара.
— Искаш ли кафе, сок, нещо друго?
Тя отрицателно завъртя глава и Александър махна с ръка на Веско бармана, че нямат нужда от него. Той побърза да изпълни желанието на шефа си и изчезна някъде отзад.
— Разбирам те колко си притеснена и страшно много ти съчувствам. Но случайно те чух, и това, което си решила да правиш, е опасно. Не знам дали си даваш сметка.
— Какво съм решила, за какво говориш? — без да разбере защо, Магдалена се смути под погледа му.
— Не казвам нищо за Виктор, не ме разбирай погрешно. Сега тук си в безопасност. Но ако така продължаваш да разпитваш, може да попаднеш на някой, от когото е по-добре да стоиш надалече. Моля те,
