емоции да си даде сметка какво се случи и какво трябва да прави оттук нататък.
Онази нощ…
Така и не разбра какво точно стана с него в онази нощ. Искаше само да си поговорят за някои моменти от реферата. Да й помогне да поправи грешката, за да бъде по-високо оценена работата й. Как стана така, че зашеметен от близостта с нея загуби контрол над себе си? Дали тясното пространство на асансьорната кабина, където тя бе почти в прегръдката му, беше причина да кипне кръвта му? Дали предишните жертвоприношения го бяха приучили към мириса на страха и той бе опиянен от жаждата за гореща безпомощна плът?
Камбаната вътре в черепа му кънтеше заедно с мощните акорди на Бетовен. Хвана с две ръце главата си и застена. Още виждаше изумлението в нейните очи.
…Там, в тясната кабинка, тя правеше безпомощни опити да го отблъсне от себе си. Съпротивата й разпали в кръвта му пожар. Това, което стана после, му се губеше. Опомни се едва когато тя омекна в ръцете му. Не искаше да я има по този начин. Не и нея… Помисли, че вече не е жива. Трябваше час по-скоро да се махне оттам и да прикрие следите… Остави я да лежи на празната площадка. От чантата й в този момент започна продължително и настойчиво да звъни нейният мобилен телефон. Звукът се забиваше като свредел в главата му. Пречеше му. Трябваше да побърза. Можеше някой да го чуе. Забеляза с края на окото шарената папка, която беше изтървал, но това беше нейна вещ и в никакъв случай не биваше да я взима със себе си. Ако я откриеха случайно у него, щеше да го изобличи. Включи се математическият му ум, пресмятащ всички бъдещи ходове. Остана само шапката…
Тогава, след неудържимото изригване на вулкана в кръвта му, той почувства, че трябва да направи нещо, за да го изгаси. Тръгна по нощните улици, без да вижда къде върви. По едно време разбра, че краката му са го довели обратно. Видя събралите се хора, полицията, линейката. Разбра, че тя, все още жива, е откарана в болницата. Видя линейката, която със запалени светлини и сърцераздирателен вой се понесе в нощта…
Отначало изобщо не мислеше дали тя няма да каже името му. Чувството, което го владееше, беше разтърсващо отчаяние, че е посегнал на единствения човек, който има значение за него.
На сутринта отиде до болницата. Позавъртя се из фоайето, прислуша се към разговорите на санитарките и се насочи към една възрастна пълна жена с добродушна усмивка. Успя да спечели симпатиите й и да я разпита за докараното през нощта момиче. Санитарката настоятелно искаше да знае кой е той, затова си измисли някакво име, като каза, че е приятел. От нея научи, че горкото девойче е в кома и че състоянието му е тежко. Носеше цвете и помоли „милата сестра“ за дребна услуга, като й даде една малка сума. Жената разцъфна и се понесе да изпълни поръчката.
Вече си тръгваше, когато случайно видя как от едно такси слиза точното копие на неговата богиня. Значи сестра й се е върнала… Успя в последния момент да се скрие зад една колона, не биваше да го виждат тук и сега, поздрави се за идеята да не ползва колата си, тъй като е твърде забележима. Но тя не погледна настрани. Бяла като платно, изтича нагоре по стъпалата и мина като вихър покрай него. През рамо бе преметнала малка пътна чанта. Той веднага даде знак на таксито и скочи вътре. Подпита умело шофьора, който се оказа голям приказливец, и научи от него, че предишният му курс бил от летището, возил някакво момиче, което непрекъснато настоявало да кара по-бързо. А при тези заледявания това си е чисто самоубийство. Човекът продължаваше нещо да си приказва за състоянието на улиците, но той вече не го слушаше. Накара го да спре в центъра и слезе, като отказа рестото. Повървя по улиците, сред хората се чувстваше още по-зле… Като насън се прибра у дома, където даде воля на гнева си…
…Той допи уискито и стана. Извади от шкафа личния пистолет на баща си. След уволнението от органите имаше право да го задържи, тъй като това беше наградата за добра работа, но при заминаването си за Щатите бе принуден да се раздели с него. Издърпа предпазителя на излъскания „Макаров“ и свали пълнителя, провери дали има патрон в цевта. И осемте бяха налице. Трябваше да вземе много трудно решение. Ако тя дойде в съзнание, ще каже името му, ще се разровят и ще навържат и останалите момичета. Задачата изглеждаше нерешима, но той все още имаше избор. Или неговата, или нейната смърт. Но беше възможен и трети вариант. Поблазни го мисълта да умре заедно с нея в един и същи ден. След всичките жертвоприношения в нейно име ще положи и себе си на олтара на своята богиня… Така ще отнесе страшната си тайна в гроба. Така няма да опетни името на родителите си…
Мелодията от Петата симфония извести негодуванието на Бетовен от ударите на съдбата, обрекла го на глухота. Как искаше да заглъхне тази камбана вътре в него! Скочи от креслото, опря горещо чело в хладното стъкло на прозореца, а дулото на пистолета — в слепоочието си. Загледа се навън…
Трябваше много бързо да вземе правилното решение. А той умееше да решава задачи.
Вторият ден на Коледа бе слънчев и студен. Украсените витрини примигваха с разноцветни светлини и примамваха с разточителната си шарения. Хората по улиците изглеждаха леко уморени — някои от обилните трапези, други от усилието да организират приличен празник насред недоимъка. Магдалена не виждаше нищо от това. Целият свят за нея сега се бе съсредоточил в онази бяла стая, изпълнена с тихото писукане на апаратите. И тя се молеше ритъмът им поне да не секва. Имаше усещането, че ако се разсее поне за момент, нишката на живота на сестра й ще прекъсне. Може би и майка им се чувстваше така, защото седеше до леглото на дъщеря си, държеше й ръката и отказваше да напусне болницата. Бяха им разрешили някой от тях да остава в бокса при Мария.
Малко след срещата с капитана Магдалена тръгна с баща си към къщи, за да си остави багажа и да се преоблече. Преди да се разделят, майка й я помоли никъде да не излиза, особено вечерта, и взе дума от мъжа си да я пази. Когато спряха пред блока, Магдалена се сети, че няма цигари. Веднага й се припуши със страшна сила и тя реши да отскочи до отсрещното барче, което работеше нонстоп дори по празниците.
— Нали чу какво ме помоли майка ти? — възпротиви се баща й. — Мисля, че е най-добре да не ходиш нагоре-надолу като сестра си…
— Татенце, не издребнявай, моля те! Какво може да ми се случи, само помисли! Дори от прозорците ни можеш да ме виждаш! А за да се прибера, трябва само да пресека улицата!
— Сестра ти не я нападнаха някъде на другия край на града, а тук, във входа!
— Татенце, посред бял ден е! Разбирам ви много добре с мама, ама само не полудявайте, моля ви!
— Добре, Маги — изпъшка баща й. — Но все пак внимавай!
Тя влезе в кварталното барче, без да се оглежда за познати по масите. Не й се говореше все още с никого. Нямаше да издържи състрадателните им погледи. А ако почнеха да я разпитват, навярно щеше да ги нагруби. Добре, че бе полупразно. Бързо отиде до бара и попита за цигари. В момента, в който бръкна да си извади портмонето, се досети, че всъщност няма повече български пари. На летището не бе обменяла, тъй като реши, че има достатъчно на първо време, но таксито й излезе значително по-скъпо, отколкото смяташе. Точно се чудеше какво да прави — дали да се връща до вкъщи, или да помоли за заем някого, та се престраши да хвърли поглед по масите, когато в кафенето влезе съседът от горния етаж.
— О, Юли, радвам се да те видя! Можеш ли да ми услужиш с два лева? Оказа се, че имам само евро, днес се върнах…
— Разбира се. И добре дошла! Имаш ли време за кафе?
— Всъщност, защо не! Добре ще ми дойде, не съм спала от цяла вечност…
— Тогава може би е по-добре да ти взема нещо друго, сок може би?
— Не, не, моля те! Предпочитам кафе. Не бих могла сега да спя. Само Мария ми е в главата… Леко, дай да ти помогна, за малко да се разлее чашката.
Тя взе от ръцете на съседа двете кафета и седна на една маса в ъгъла. След като плати, дойде и той, придърпа си стола и смутено се усмихна.
— Съжалявам за сестра ти, все се чудех как да ти го кажа…
— Да, Юли, благодаря ти. Ама моля те, нека да говорим за друго. Поне сега не мога още. После, малко по-късно, ще ми разкажеш всичко, което знаеш за нея, нали? Виждал ли си я, говорили ли сте… Ще ти бъда много благодарна!
— Разбира се. Само се обади и съм на твое разположение. Мислех, че ти си Мария…
