На Коледа Магдалена беше на работа през нощта. Трябваше да успее преди смяната да си почине, тъй като заради Майкъл почти не бе спала две поредни нощи и имаше огромна нужда да затвори поне за малко очи. Тя изключи телефона си, дръпна пердетата и се зави презглава. Скоро щеше да съмне. Доплака й се. Повече нямаше да види Майкъл, а вече много остро чувстваше и липсата на сестра си. Освен това й беше домъчняло и за уюта на дома, за родителите. Дали да не се прибере вкъщи за Нова година? И откъде би намерила сега билет? Неусетно заспа.
…Вървеше по коридор, в който абсолютно всичко беше бяло. Нямаше представа защо се налага да бърза, но знаеше, че е въпрос на живот и смърт. Трябваше да излезе от това смразяващо място, а не биваше да отваря страничните врати. Те бяха много. Отляво и отдясно. И нещо я дебнеше отвътре. Някак предусещаше, че там има само всепоглъщаща унищожителна пустота. Лампите примигваха с бръмчене, стъпките й глухо кънтяха и нямаше кого да попита как да излезе. Започна да тича. В края имаше двойна врата и тя със страх се питаше какво ли може да я чака зад нея — изходът или нещо ужасно. А не можеше да се върне, помнеше, че отзад една също такава врата току-що се бе заключила. Стигна края на коридора, със замряло сърце натисна бравата и видя стълби. Водеха надолу. Хукна. Те я доведоха пак до подобна врата, зад която блестеше пак един празен коридор. После пак стълби, пак коридор… а трябваше някак да се измъкне от този лабиринт, защото някъде там, в края на тези призрачни коридори, се намираше една затворена стая, в която — вече знаеше! — я чакаше Мария, която имаше нужда от нея…
Магдалена се събуди, плувнала в пот. Беше спала съвсем малко. Откъде се взе този кошмар? Тя не вярваше в сънища, пренебрегваше разните тълковници и съновници, но си даваше ясна сметка, че работата на мозъка има своите закономерности. Нещо, загнездено в подсъзнанието, се бе свързало с наблюдения, мисли и предположения и катализирано от интуицията, бе създало тази ужасяваща картина. А и по-рано се бе случвало двете със сестра й да установят почти свръхестествена връзка помежду си. Дано, дано нищо лошо да не е станало, повтаряше си Магдалена. Бе около единайсет часа, значи в България бе дванайсет. Грабна телефона, включи го и набра номера на Мария. Тя вдигна веднага. Беше в „тяхното“ заведение с хора, които и двете познаваха. Изсмя се на притеснението й. Разказа й как забавно си прекарва времето, пита я докъде е стигнала с реферата, после се пошегуваха за късметите от баницата. Магдалена тайничко бе доволна от своя — пожелание за любов никога не е излишно, въпреки че сега, след раздялата с Майкъл, не можеше да си представи скоро да се влюби отново. Но късметът на сестра й бе наистина безинтересен. Мария си беше здрава, не боледуваше — как да се зарадваш, когато ти пожелават нещо, което си имаш и не си усетил липсата му. Магдалена предаде поздрави на приятелите, специално поръча да целуне родителите им от нея веднага като се върне за обяд и поуспокоена затвори телефона.
Не можеше повече да спи. Стана и влезе под душа. Хапна, помота се малко и излезе да се разходи край реката. Скоро щеше да се стъмни и смяната й да започне, но преди това искаше да проветри главата си, която след кошмарния сън сякаш бе пълна с тежък мокър памук. Загледа се в мътните води на реката, като си представяше колко добре би било един бистър ручей да нахлуе в нея и да изхвърли тази тежест, която я изпълваше. Не беше много студено и тя седна на любимата им пейка. Изпуши няколко цигари и се почувства още по-зле. Пред погледа й реката бавно и спокойно си течеше, внушавайки мисли за напразните усилия, които всеки един прави, забравяйки от къде идва и къде отива. Загледана във водите й, Магдалена изведнъж видя една друга река. По-голяма и заледена. Като деца двете с Мария бяха на гости с родителите им при роднини, живеещи на Дунава. Зимата онази година бе рядко мразовита. Възрастните разгорещено коментираха ниските температури, ледохода по реката и незапомненото й замръзване. Двете момичета се въртяха край тях, слушаха разговорите и им беше много интересно как може една река да замръзне — та нали тя си тече? Сестра й бе настинала, тя също чувстваше, че носът я смъди, но реши тайно да тръгне на разходка. Искаше да разкаже на сестра си как изглежда най-северната ни граница и дали може да се стигне до отсрещната страна. Наскоро бяха учили по география точно за границите на България. Магдалена се изсули от къщи без някой да я забележи и скоро се озова на високия полегат склон, от който всичко се виждаше достатъчно добре. Но любопитството й не бе задоволено. Трябваше да се спусне долу и да се запознае по-отблизо с реката, за която толкова бяха слушали. Отсрещният бряг се губеше в синкава мъгла, а ледът пред краката й сякаш я подканяше да стъпи на него и да изпробва здравината му. И тя направи точно това. Забравила всяка предпазливост, бавно напредваше по замръзналата повърхност на реката към черното пространство отпред. Там загадъчно и примамливо се носеха на талази тъмни води. Огромни буци лед се премятаха и бучаха страховито. Странно, но тя не се изплаши. Донякъде си даваше сметка, че не бива да стига до края на ледения блок, знаеше, че я грози опасност, но нещо я влечеше към ръба. Като хипнотизирана правеше стъпка след стъпка, сякаш да изпробва съдбата. Ледът под краката й вече пукаше. Някакви черни птици кацаха край нея и грачеха кресливо. И тогава чу сърцераздирателен вик — Мария стоеше на високия бряг и крещеше с все сила. Магдалена се опомни. Като че ли пелена падна от очите й и тя хукна обратно към брега. По-късно попита сестра си как се бе озовала точно тогава близо до нея. Дали от високата температура или заради силната им връзка, но Мария в нещо като просъница я бе видяла да се дави в мразовитите води на Дунав, захлупена под леден свод. Без да вика за помощ, тъй като бързо съобразила, че ще бъде принудена да дава дълги обяснения, се изплъзнала от вниманието на възрастните и се втурнала към реката. Знаела, че само тя може да спаси сестра си…
Магдалена излезе от унеса, в който я бяха въвлекли водите на чуждата немска река, и си каза, че тревогите й са напразни. Реши да мръдне към центъра, да повърви малко сред хората. Така щеше да отвлече вниманието си от натрапливите мисли и да не поставя съдбата на изпитание.
Но беше Коледа и украсените улици бяха празни. Само тук-там заблуден чужденец се луташе в търсене на случайно работещ магазин. Всичко бе затворено, с изключение на някой и друг дюнер или китайски ресторант, някой турски магазин и, разбира се, бара на Сами, в който тази вечер се очакваше също предимно турско присъствие.
Магдалена имаше още доста време, отби се да хапне дюнер, разходи се край древните римски терми, после се отправи към катедралата.
