реферат! Или нещо друго…
Магдалена вече доста се бе отдалечила, когато чу подире си последните думи на Мария:
— Чао, Дели! Знам, че няма да го напишеш, но поне си прекарай добре!
Дочула това обръщение, останало от детските им години, Магдалена гузно трепна, но закрачи още по- енергично, ядосана на себе си. Нейната малка тайна бе внесла раздор в техния доскоро съвършен свят…
Той прегледа дисковете и този път се спря на един от Хенделовите концерти за орган и оркестър. Преминало през вековете, посланието за хармония, възвишеност и вечност изпълни и най- скришните кътчета в стаята. С удовлетворение хвърли преценяващ поглед наоколо. Всичко си беше на точно определеното място, подредено с изискан вкус и създаващо чувство за уютна защитеност. Мразеше бъркотията, най-много държеше на реда и чистотата. Погледна се в огледалото над камината и остана доволен. Беше облечен в любимите си домашни дрехи — панталони от фина шотландска каша с цвят на мляко с какао, жилетка от вълна на перуанска лама и тъмнокафява маркова риза. Не понасяше размъкнатите спортни парцали, с които някои от колегите му се навличаха. Винаги беше елегантен до изтънченост, сякаш готов за снимка, дори когато си приготвяше храната. За тази специална вечер се подготвяше отдавна. Беше я заслужил. Беше дочакал Деня. Запали свещите и старинната настолна лампа. Избра подхождащи за случая ароматни индийски пръчици, запали и тях. Вече беше готов.
Извади от шкафа сребърната кутия за бижута, останала от майка му, и бавно, предвкусвайки насладата, я отвори. Вътре в кадифено лилавата й утроба проблясваха няколко обеци и златисто копче. Погали ги бавно, както се гали жена. Извади копчето — последният му трофей. Плетеницата отгоре заискри в светлината на запалените свещи. Ръцете му се изпотиха, той извади от чекмеджето снежнобяла ленена кърпа, избърса ги, сгъна я внимателно и я върна на мястото й. Взе копчето в шепите си и притвори очи. Остави образите да извикат в тялото му познатата тръпка.
… Момичето нямаше сили да пищи. Идваше бавно в съзнание и го гледаше с безмълвен ужас. Сякаш не вярваше, че това наистина се случва. Дори почувства разочарование, че не се бори. Съпротивата би му доставила още по-голямо удоволствие. Жалко, защото бе точно неговият тип — едрогърдо, високо, с италиански черти, свидетелстващи за страстност. Приличаше малко на неговата богиня, чиято съвършена красота бе толкова недостижима, че доволният създател — дали Бог, дали природата — я бе сътворил двойно. Галейки кадифената кожа, той стисна ръце около шията, неочаквано крехка и нежна. Под пръстите му бясно пулсираше вена, в такт с нея той усети нарастващото бучене на кръвта си, което като приближаващ влак му носеше връхлитащото удоволствие. Пръстите стискаха все по- силно, влакът приближаваше гарата. Момичето захриптя, изви се в конвулсии, подобни на разтърсващ оргазъм…, и притихна, омекнало в ръцете му. Той разкъса дрехите й — бързаше да посрещне влака. Семафорът светна… Грохот изпълни цялото му тяло. Влакът-снаряд избухна в експлозията на космическо изригване. Беше успял.
Извади чиста кърпа, обърса потта от лицето си, сгъна я и бавно я прибра в левия джоб. От десния извади малка торбичка и се наведе над проснатото тяло. Вече беше забелязал, че момичето не носеше обеци. Но горното копче на палтото му просветваше със златисти отблясъци, имитирайки старинност. С бързо движение го скъса, пусна го в торбичката и я прибра в джоба.
…Хенделовият концерт наближаваше грандиозния си финал. За съжаление с времето тръпката от извиканите образи отслабваше, но той беше намерил решение и на тази задача. Скоро отново щеше да си направи Празник.
Извади от кутията всичките си реликви и ги подреди върху малката масичка пред камината. В центъра сложи малко календарче с оградени дати. Запали приготвената за случая червена свещ и направи отгоре няколко кръгови движения, които след това плавно преминаха в хоризонтални осморки. Знакът на безкрая. Беше си създал ритуал. Спазваше го вечерта преди всеки Празник. Утре щеше да бъде особен ден. Утре щеше да се завърне неговата богиня и той трябваше подобаващо да я посрещне. Беше планирал извънреден Празник, едно извънредно жертвоприношение… Утре влакът отново щеше да пулсира във вените му и пак щеше да има свежа храна за въображението…
— Миличкото ми! Как пътува? Къде е сестра ти?
Майката на Мария не можеше да се нарадва на дъщеря си, преживявайки все още всяка раздяла и всяко завръщане като първо.
— Мама! — Мария за миг се почувства отново малка, сгушена в най-топлата прегръдка на света. — Маги остана там. Малко се посдърпахме за това. Нищо особено. Иска да работи по празниците. Как си, мама? Татко къде е?
Майка и дъщеря, погълнати една от друга, стояха сред тълпата, сякаш отделени с невидима преграда. Току-що бяха кацнали два самолета и залата за посрещачи беше претъпкана. Изобщо не усетиха втренчения поглед на мъжа, застанал така, че двете жени да не го виждат.
— Милото ми, не можа ли да я разубедиш? Коледа е. Разбирам, по празници много се печели, ама…Как така? Толкова ви чакахме и двете! Какъв ще е тоя празник сега? — Гергана се разкъсваше между радостта от срещата и разочарованието от липсата на другото си дете.
— Опитах! Каза, че ще ви се обади, не е ли звъняла?
— Не е. Хайде да тръгваме. Това ли е всичкият ти багаж? Ти защо не ни предупреди? Можехме да се опитаме да я убедим!
— Забрани ми да й се бъркам в работите. Къде е татко?
— Баща ти пак трябваше да пътува, има клиенти във Варна. Ама ще се върне за Коледа.
Те тръгнаха към изхода, без да забележат промъкващия се след тях мъж. Той се качи в такси, което бързо задмина колата им и се изгуби някъде напред.
Мария се обърна към майка си, която внимателно шофираше в снежната привечер.
— Някой да е питал за мене?
— Елена също се е върнала, вчера ви търси. Виктор и още някои, записала съм ги, ще видиш. А, и съседът пита за вас. От горния етаж. Срещнах го на стълбите оня ден. Предава ви поздрави.
— А, Юли… Маги му е обещала една книга, трябва да му я предам. Мама, не се сърди, ама тази вечер ще поизляза. Виктор щеше да ми търси едни дискове. Дали ги е намерил? Каза ли нещо?
— Обичайните любезности… Ама как така ще излизаш!? Едва си дошла!
— Е, не веднага, и с теб ще се видим, маменце! — Мария целуна майка си по бузата, защото се чувстваше гузна, но просто не я свърташе на едно място. — Трябва да се обадя на приятелчетата! Или поне на тези, които са тук. Няма да се бавя, връщам се по пепеляшово време. Обещавам! Ей, не очаквах, че тук ще е такава снежна приказка!
Колата спря пред добре поддържан блок в тих квартал недалеч от центъра. Мария пъргаво изскочи и помъкна куфара, изпреварвайки майка си. На входната врата се сблъскаха с млад мъж, тръгнал да излиза.
— О, добър вечер, госпожо Владова! Мария, или може би Магдалена? Радвам се да те видя. Може ли да ви помогна? — Мъжът вкара куфара във входа и извика асансьора.
— Здравей, Юли! Благодаря! Утре ще ти се обадя, нося ти книгата.
— О, Магдалена, това си ти! Къде е сестра ти?
— Реши да остане.
Мария хвърли предупредителен поглед на майка си, която щеше да поправи грешката, но като видя знака от дъщеря си, се въздържа. Гергана не беше доволна от слабостта на дъщерите си понякога да заблуждават хората, но не им се месеше.
— Странно. Почти не съм ви виждал разделени за дълго време. Но като се замисли човек, време е вече. Навярно си има приятел?
— Поне аз не знам — отсече Мария. — Много ти благодаря, че ми помогна за куфара!
Тя затвори вратата на апартамента и отново прегърна майка си.
