— Уф! Сега всеки ще ме пита къде е Маги. Дали да не си направя майтап и да се представя за нея — току-виж съм научила някоя тайна, която не ми е казала? Пък и тя вече взе да ми липсва… Мама, какво е да си единствен и неповторим?
— Милото ми — погали я Гергана по косите. — От вратата ли почваш с тези съмнения? Мислех, че сте ги преодолели…
— И аз така мислех… Доскоро!
Мария хвърли на закачалката палтото си и влезе в хола, огледа се и седна в любимото си кресло, подвивайки крака:
— Колко си е хубаво вкъщи! Всичко си е същото! И каква голяма елха сте сложили! А тези гирлянди не ги знам! — тя с радостна възбуда оглеждаше коледната украса.
— Да, рожбенце. Тук всичко те чака. А иначе… От малка не си задавала този въпрос… Слушай, всяка от вас си има своя път. Всеки идва на тази земя с някаква мисия. Нещо да научи или да помогне на другите да научат, нещо да остави след себе си… Всеки идва, за да даде любов. И да я получи… И никой друг не може да извърви това, което е определено за тебе. Двете с Маги сте колкото еднакви, толкова и различни. И пътищата ви ще бъдат различни. И всяка от вас, тръгнала по своя път, е единствена и неповторима. Радвайте се на рядкото щастие всяка да има до себе си сродна душа! Вие сте просто двойно по-богати, миличко! Ама сега наистина не е моментът за такива разговори! Изморена си — Гергана седна отстрани на облегалката на креслото, в което бе Мария, и я прегърна. — Гладна ли си? Приготвила съм ти нещо да хапнеш. Пилешки хапки, любимите ти. А след малко ще се обадим и на Маги. Може пък да я придумаме да се върне!
— Едва ли. И не съм гладна още, маменце, благодаря ти. В самолета ядох.
Гергана познаваше добре дъщерите си и винаги усещаше, когато нещо не бе наред.
— Какво има, Мари?
— Виж, мамо… Маги напоследък се промени. Стана някак потайна… Не мисля, че се задържа там само заради работата или пък заради реферата, дето не го е написала. Има нещо друго…
Мария стана, отиде до прозореца и се загледа в падащия сняг.
— Наистина е хубаво. Не очаквах, че ще има истинска снежна Коледа тази година. Там беше топло…
— Мари, ще ме побъркаш! — Гергана хвана дъщеря си за раменете и я обърна към себе си. — Казвай!
— Казах ти, не е нещо особено. Маги май изживява някаква криза на самоличността. И май си има някого…
Може би ако не беше срещата със съседа, на Мария нямаше да й хрумне решението, което внезапно взе в този момент. Мислеше, че е страхотно, но дори не подозираше колко е съдбоносно. Ще се представи за сестра си. Пред всичките им приятели и познати. Ето един начин да разбере наистина ли всяка от тях е единствена и неповторима. Бунтът на Маги не можеше да я остави равнодушна. Ако успее да заблуди всички, значи те двете наистина са взаимозаменяеми. Като винтчета в някоя машина. Като две чаени лъжички например. Дори двата крака или двете ръце на един човек не бяха еднакви — нима те дотолкова се бяха уеднаквили в стремежа си да запазят своя свят? Може би Маги беше права…
— Мари, ако Маги има някой, не мислиш ли, че ти си първата, която би разбрала? Да не би вече да имате тайни една от друга?
— Може би… Моля те, мамо, измислих нещо! Само не казвай, че е глупост. После аз сама ще кажа на всички, че съм се пошегувала, но нека отначало ме мислят за Маги! Съгласна ли си? Кажи, мама? Моля те!
— Ама защо ще ме караш да лъжа! И не мислиш ли, че е непочтено към сестра ти?
Мария скочи, прегърна майка си и замърка като коте.
— Само за ден-два, мама! И тати ще помоля. Ще видиш, че няма да ми откаже! Той винаги е по-навит от тебе!
— Ами да, като е за щуротии, е навит! — Гергана не можеше да устои на напористото желание на дъщеря си, сгушила се в нея. Толкова време двете момичета й липсваха… — Добре де. Но само до Коледа! И после да не ми се оплакваш, ако някой ти се разсърди!
— Ще се оправя с тях! Ей-сега ще им звънна. Те всички са готини и носят на майтап! Ще видиш, че ще се спукаме после от смях!
— Детенце, мислех, че вече си надраснала тези номера… — Гергана прегърна дъщеря си и я целуна по челото.
— Именно за това, мама. Не разбираш ли, това е страхотен експеримент! Ако ги заблудя, то тогава… Тогава значи наистина с Маги трябва да помислим за някои неща. Като самоличността например. Или може би трябва аз да се замисля, защото Маги май вече го е направила…
Магдалена затвори вратата след последния клиент и въздъхна с облекчение. Наистина за да си тръгне най-сетне нисичкият и дебел германец, тя трябваше да го подбутне доста яко към вратата и добре, че шефът бе отзад в склада, та не можа да види неуважителното й отношение. Ако имаше как, по празници заведението щеше денонощно да е пълно. Нейната смяна отдавна бе свършила, но по договорка със собственика на бара — тъмен като шоколад и сух като чироз индиец, тя работеше, докато имаше посетители. Беше твърде изморително, понякога и досадно. Заплатата и бакшишите обаче бяха добри. С плоските шеги свикна бързо, но някои от подмятанията бяха направо дебелашки. Тогава й идваше да обърне халбата с бира върху „уважаемия гост“, както ги величаеше Сами-индиецът. Всъщност това не бе истинското му име, което затрудняваше немците. От десетина години той се бе установил в този южен немски град и си имаше постоянна клиентела, която обичаше от време на време да пробва нещо по-екзотично и пикантно, но все пак наблягаше на бирата и наденичките. И на още нещо.
От момичето, което й уреди тази работа, Магдалена бе научила тайната на Сами. По някакви свои канали той се снабдяваше с най-качествена индийска трева и в определени случаи я ползваше като хранителна подправка. Наричаше я бханг. Бханг представляваше смлени на фин прах листа марихуана, запарени и смесени с пипер и мляко. Освен дето почетените от него клиенти демонстрираха такъв апетит, че омитаха светкавично по няколко порции, ами и настроението им се повдигаше и в пристъп на веселие те забравяха да си тръгнат, благославяйки Сами, кухнята му и питиетата му. Добавен особено в сладоледа, бханг имаше невероятен ефект. Сами обичаше да покровителства влюбени двойки и им предлагаше безплатно от ледения си специалитет. Те твърдяха, че сексът след това бил фантастичен.
В една такава празнична вечер в бара шумно нахълтаха няколко американски войници от близката военна база. Един от тях — русокос, среден на ръст и с чаровна момчешка усмивка, се оказа приятел на Сами. Двамата играха на зарове и през цялото време усмивката му караше сърцето на Магдалена да трепка като голишарче, изпаднало от гнездото. Когато преди да си тръгне й благодари незнайно за какво, тъй като тя обслужваше друга маса, а не неговата, Магдалена разбра, че голишарчето май се кани да хвръкне.
После Майкъл започна да идва при всяка възможност и да сяда на нейната маса. Фермерски син някъде от Айова, той от момче страстно желаел да пътува по света и ето че се бе озовал тук, в бара на индиеца Сами, за да срещне, както казваше, момичето на своите сънища. Магдалена го слушаше, смееше се на историите му, тичаше от бара до масите и обратно, защото поръчките валяха като тропически порой, и не пропускаше пътьом хапливо да отвърне на забележките на Сами. Шефът не беше доволен, че тя отделя повече внимание на един от клиентите, но постепенно спря да се заяжда. Дори им предложи от своя специалитет.
Тази вечер Магдалена следеше вратата, изпълнена с противоречиви чувства. Майкъл вече втори ден не се бе обаждал. На частта му предстоеше заминаване за размирен район в Средна Азия и явно режимът в базата е бил затегнат. Магдалена вече горещо съжаляваше, че не бе споделила със сестра си. Така имаше нужда да поплаче на нечие рамо и да чуе няколко утешителни думи! Знаеше, че повече няма да го види, не можеше да си представи, че ще загуби приветливата му усмивка, и отчаяно желаеше раздялата с него да се превърне в нещо незабравимо. Майкъл я караше да се чувства единствена, а и тя не му каза, че има сестра близначка. Той се опитваше да повтаря някои думи на български и специално я бе накарал да му напише на латиница на едно листче „Ти си приказно хубава“. Често го изричаше — понякога на висок глас посред улицата или край реката, друг път й го шепнеше на ухото, разсмивайки я с акцента си. Как да му каже, че
