Третият (или Реквием за един убиец)

от село, че сам е постигнал всичко. Възхищаваше се на бързия му ум и енциклопедичната му памет. Искаше по-често да го вижда такъв като на снимката, но колкото по-разгорещени ставаха подслушаните иззад вратата упреци на майка му, толкова по-студен и отдаден на работата си ставаше баща му. Не можеше да разбере дали се карат заради истински или въображаеми поводи, но отначало беше на негова страна — той имаше много приятели и се харесваше не само на жените, за което получаваше почти всекидневни натяквания. Беше изобретателен, остроумен и много добър. Ако можеше да е като него… Обичаше шегите му, искаше да е наследил атлетичната му фигура и бързия му ум, но засега повече приличаше на изнежено стайно цвете. Тайно ходеше късно вечер бос по балкона, за да се калява, и резултатът във вид на поредното заболяване не закъсняваше.

С липсата на баща си през седмицата някак се примиряваше — той се връщаше късно, а и умората веднага го поваляше, така че почти не го виждаше. Знаеше, че работата му е отговорна, че всички разчитат на него, чуваше как понякога го викат в службата и през нощта. Но отсъствието му през почивните дни го караше да се чувства още по-самотен. Затворен в стаята си, седнал над учебниците, той бързаше да си научи уроците, за да отиде в хола при майка си и да я остави да го препита. Тя много държеше на неговото представяне и много стриктно проверяваше знанията му. Не пропускаше нито ден, колкото и заета да беше, а за него бе удоволствие да й покаже колко е способен. Е, тя приемаше това като в реда на нещата, но дори лекото й кимване беше голяма похвала. Щеше да е безкрайно щастлив, ако след проверката водеха и обикновени, глупави разговори… Но времето все не й стигаше и тя, съвършена и изваяна като мраморна римска статуя, бързаше за поредния коктейл или друго събитие, което трябваше да отрази за вестника, в който работеше. А когато си беше вкъщи, не биваше да бъде безпокоена, защото почти винаги имаше спешна работа.

…Когато понапредна в уменията си, той измисли хитроумен начин за индиректен контакт с майка си. Бе построил макет на хола и на стаята й. Сложи вътре малки лампички, свърза ги с помощта на датчици с местата, където тя седеше, и те светваха, примигваха и показваха местоположението й. Понякога седеше дълго край макета си и почти я виждаше как работи на бюрото или гледа телевизия.

Може би всичко щеше да бъде друго, ако мраморът не бе толкова хладен материал… Може би тогава нямаше да има нужда от старата й сребърна кутия…

…Той отново стисна с ръце главата си, за да заглуши камбанения звън на ре-бемол…

Копнееше за нея, за своята богиня. Вярваше, че би му помогнала да не бъде тъй различен. Да не бъде тъй отчайващо сам по празниците. Само тя можеше да го върне в света на нормалните желания, чувства и отношения. Само тя можеше да му прости жертвите, които принасяше в нейно име…

Но дотогава имаше нужда от своята кутия.

Той отвори инкрустирания й капак и пусна вътре една обеца, която извади от вътрешния си джоб.

Някъде горе се хлопна врата, запали се стълбищното осветление и се дочу кратко и весело излайване. Бързите пружиниращи стъпки се приближаваха и най-вероятно трупът нямаше да бъде открит толкова бързо, ако не беше любопитството на кучето. Животното вече бе изпреварило своя стопанин. Подминало изхода, то с недоумение и уплаха душеше своята находка в нишата под стълбите. Когато чу, че господарят му отваря вратата към улицата и го вика, за не се втурна навън както обикновено, а най-сетне реши да даде воля на обзелите го чувства. В паниката си скачаше и лаеше и човекът, тръгнал на обичайната среднощна разходка с любимеца си, беше безкрайно притеснен заради очакваната реакция на съседите. Но когато се спусна към входа за мазетата, за да успокои обезумялото куче, видя нещо, от което му се прииска също да закрещи на висок глас…

Оперативната група пристигна бързо. Останал да допише отчета за деня, Николай вече беше решил да си тръгва, когато получиха сигнала. Умората му някак се сви и стана на топка в стомаха, когато пристигна на местопрестъплението и видя трупа на младото момиче. С някои неща не можеше да свикне, колкото и външно да изглеждаше хладнокръвен и енергичен.

Униформените вече бяха отцепили мястото с жълти ленти. В светлината на прожекторите експертите обработваха трупа и околното пространство, проблясваха светкавиците на фотоапаратите, дочуваше се радиостанцията на полицаите — цареше обичайната делова суматоха, вдъхваща респект у примерните граждани.

Николай се зарадва, като видя кой е съдебният лекар. С Петър се знаеха отдавна и се разбираха от половин дума. Бяха колкото различни, толкова и сходни, що се отнася до работата. Докато Николай не беше нито висок, нито пък се отличаваше с някаква ярка външност, но пък обичаше веселите компании, Петър бе кльощав като върлина и с дълъг нос, един вечно настинал недоволник. Вадеше смачкани кърпи от всеки джоб на охлузганото си кожено яке, шумно се секнеше, но и най-върлият грип не можеше да го събори и да го накара да си даде малко почивка. Зад постоянното му мърморене се криеше такава отдаденост на работата, че при цялото неразбиране от страна на съпругата му, продължаваше да бъде все същият ентусиаст. Дори и след като тя го напусна.

— С какво разполагаме?

Николай го потупа по рамото и Петър се обърна. Обикновената им закачка беше „Какво е менюто тази вечер“, но прекършената младост на жертвата можеше да стъписа и най-закоравелия професионалист.

— Да му таковам и живота! — Лекарят се изправи и затършува по джобовете си за носна кърпа. — Изнасилване, следи от удушване и никакви следи да е оказвала съпротива. Станало е между 22 и 23, след аутопсията ще имаш точния час. Не си е оставил подписа мизерникът, няма сперма. Хитрото копеле! И под ноктите на пръв поглед няма нищо, ама ще чакаме резултатите. Аз свърших, можеш да застъпваш. И не се мотай много, че скоро ще съмне.

Петър се отдръпна, за да му направи място.

Николай приклекна до проснатото върху мръсния под тяло. Момичето е било хубаво и смъртта още не беше изкривила правилните черти на лицето. Виждаше се, че е високо, с разкошни форми. Скромните му дрешки бяха разкъсани, ала не повече от необходимото за осъществяване на един бърз акт. Лежеше по гръб — като заспало, но с широко отворени очи, а скъсаното беше прикрито с палтото й. Николай погледна въпросително към колегите.

— Така е била, като са я открили. Мъжът, който пръв я забелязал, е зъболекар. Учил е медицина и веднага е разбрал, че е мъртва. Не я е пипал.

Шокираните съседи се бяха скупчили на горната площадка и не смееха нито да мръднат, нито да обсъждат събитието. Вече я бяха разпознали. Студентка, живеела тук под наем на четвъртия етаж, тихо, работливо момиче, без склонност към шумни компании. Никой не знаеше има ли приятел, нито къде е била. Никой нищо не беше чул освен лая на кучето, който бе накарал някои от тях да изскочат ядосани от апартаментите си.

Николай повдигна косите й и огледа шията. Имаше ясно изразени кръвоизливи. Защо не се беше съпротивлявала? Нямаше драскотини. Нямаше следи от влачене. Била е дръзко изнасилена и убита на метри от нищо неподозиращите съседи! Защо не е викала? Той се вгледа по-внимателно, леко извърна главата на момичето и това, което видя, не му хареса.

— Докторе, виж това тук. Това петно. С по-тъмен цвят е. Май си имаме работа с познавач. Изглежда я е „изключил“.

— Казах ти, подробностите — в доклада.

— Пак едната обеца липсва. Прилича на двата случая отпреди — взима си по нещо за спомен, копелето мръсно! Има и още едно момиче, само че на нея й беше откъснал горното копче на палтото. Е, честито! Имаме си сериен убиец! Само нова жертва на този маниак ни липсваше! — намръщи се Николай.

Макар с извратена психика, убиецът явно никак не бе глупав. Нападението беше колкото дръзко, толкова и прецизно. Дирите бяха оскъдни. По лачената чантичка най-вероятно щяха да открият само собствените отпечатъци на жертвата. А и падащият вече втори ден сняг бе заличил всякакви оперативни следи отвън пред блока. Вътре кучето и съседите бяха довършили другите. Николай се надяваше