заключенията на експертите да му дадат още сламки, но интуицията му подсказваше, че го чакат безкрайни часове с отработване на безплодни версии. А имаше само две неща, от които можеше да тръгне. Билетът за концерт в НДК от тази вечер, пъхнат в чантичката. И обецата, която липсваше…
24 декември
Беше Бъдни вечер. Снегът продължаваше да вали.
Мария сутринта се позавъртя край майка си в кухнята, отскочи до магазина, а после отново излезе. Едва пристигнала предния ден, тя още вечерта бе изхвръкнала да се види с приятели от тяхната компания. В кафенето, където обикновено се засичаха, бе открила само Елена. С нея сестрите се знаеха още от прогимназията, после завършиха заедно Немската гимназия и пътищата им се разделиха. Елена замина да следва икономика в Бохум, в северната част на Германия, и доста рядко успяваха да си организират среща. Двете се хвърлиха една на друга в прегръдките, говорейки едновременно. Мария, както беше вече решила, се представи за сестра си, но Елена не се усети. Разбраха се да се видят отново, като предварително се обадят на всичките си приятели. И ето днес Мария заседна в любимото си кафене, като с радост посрещаше един, изпращаше друг, отговаряше на телефонни обаждания и сама звънеше. Със смесени чувства тя откри, че никой не я разобличи. Дори Виктор, който домъкна цял куп дискове с нови записи и който преди да заминат откровено ухажваше двете сестри, дори и той нито за миг не се усъмни.
Нима бяха толкова еднакви в техните очи? Или може би тя просто беше добра актриса, подражавайки на Магдалена в някои нейни жестове, реакции и любими думички?
Вратата се отвори и влезе Александър, собственикът на интернет-кафенето. Тъй като през последните две години това беше любимо място на тяхната групичка, те добре се познаваха. Оттук ровиха из страниците на немските университети, когато кандидатстваха, оттук заедно пращаха по електронната поща своите документи. Беше им по-забавно да вършат всичко това заедно, а не всеки от дома си. Специалностите и университетите се коментираха разгорещено и на висок глас. Той бе в течение на проблемите им, дори даваше съвети по някои въпроси, свързани с избора им. Имаше обширни познания както за градовете в Германия, така и за различните възможности, които предлага едно или друго образование. Беше стегнат млад мъж с внимателен поглед, твърди устни и фини, изящни пръсти. Той работеше към някаква чужда фирма, занимаваща се с компютърни програми, а това кафене бе направил в получено от реституцията помещение.
Мария му махна с ръка за поздрав и той дойде на нейната маса.
— Здравей, Магдалена! Добре дошла! Разбрах още вчера, че си пристигнала, радвам се да те видя!
— Благодаря! Кой ти каза?
— Била си тук… Къде остави сестра си?
— Тя ме остави, не аз нея. Реши да кара Коледа в Германия, намерила си е добра работа там…
— Щом така е решила. Но все пак Коледа си е семеен празник, нали? Добре е човек да е с близките си. Дали няма да съжалява? Там няма тате, мама, няма баница с късмети…
— Чухме се, казва, че си прекарва добре. А пък нейният късмет си е тук. Майка ми е направила страхотна баница, ще видим какво ще й се падне. Тя обикновено е по-голяма късметлийка от мене, въпреки че не си го признава.
— Не може да бъде! Винаги съм смятал, че при близнаците всичко е еднакво, значи и късметът ви е поделен поравно.
— Да, ама не! Искаш ли да се хванем на бас? Утре ще ти донеса листчетата с късметите да се убедиш лично! На какво се обзалагаме?
— Ако спечеля, ще ми направиш компания за една хубава вечеря, а ако ти спечелиш, аз ще ти направя компания. Става ли? Елена, ти си свидетел! — обърна се Александър към току-що пристигналата й приятелка, която само кимна, хвърли си чантата и с вик „Удавиха ми се рибките!“ се втурна към тоалетната.
— Ама че си хитър! Става! — засмя се Мария.
Виж ти, той май я сваля. Но дали нея или сестра й? Нали я мисли за Магдалена… И къде изчезна Елена точно когато й трябваше! Тя би могла отстрани по-добре да прецени.
Поговориха си още малко за общите познати. Скоро към тях се присъедини и Елена, но Александър повече не направи никакъв намек…
Вече се бе стъмнило и Мария реши да се прибира. Чувстваше се гузно, че е оставила майка си, затова се отби в магазина срещу блока да купи от любимия й сладкиш. Там се засече с Юли — съседа, по чиято молба двете с Магдалена дълго бяха търсили в Германия поръчаната строго научна и безинтересна от тяхна гледна точка книга. Трябваше и на него да отдели внимание, все пак бяха добри съседи. Отскочи за малко до вкъщи за обещаното, а той влезе да я изчака на топло в кварталното барче. С него също й се отвори приказка, после тръгна най-сетне да се прибира.
Вкъщи завари баща си, който се бе завърнал от пътуването си до Варна. Тя се сгуши в прегръдките му като малко момиче и само едно нещо разваляше семейния празник. Колкото и да не го показваха, родителите й усещаха остро липсата на другата си дъщеря. За да ги зарадва, Мария хукна да извади от куфара подаръците, който им бяха избрали. В залисията си беше забравила да ги сложи под елхата. Когато се върна в стаята, по телевизията вървяха новините. Съобщаваха за някакъв психар, задушил и изнасилил млада жена, студентка от провинцията.
— Господи! — изстена майка й. — Как го търпи земята този изрод! Да зачерни хората точно по празниците!
— Маменце, ще го хванат, не се притеснявай толкова!
— Ще го хванат те! — измърмори баща й. — Как ли пък не. Нямат хора, които да работят за тия пари! Най-добрите отдавна отидоха в частния бизнес. С джипове се разкарват…
— Частен бизнес! Хайде да не говорим точно днес на тия теми, че се ядосвам. После защо децата ни бягали в чужбина, ами ще бягат! Откакто нашите са в Германия, не треперя всяка вечер как ще се приберат вкъщи. А ти с пристигането си и хукна навън! — обърна се Гергана с укор към дъщеря си. — Моля те, не закъснявай, виждаш какво става тук!
— Стига де, мамо! Не ходим с такива, заради които да си хабиш нервите. Споко! Es ist nur wichtig споки zu sein!
— Ама как човек да е спокоен! Ей го тоя маниак, ходи си някъде по улиците, среща се с хората… Моля те, детенце, искам да те знам къде и с кого излизаш, чуваш ли!
— Споко, мама! И тази вечер, и утре вечер съм си вкъщи. Малко ще поизляза утре, ама няма да закъснявам. Ще се прибера по светло, обещавам. Разбрахме се с Виктор да ми даде едни нови дискове, че днес имаше много работа. Дай да ти помогна за масата. Кога ще въртим баницата? Нали ще има парче и за Маги?
— Има. Данчо, хайде на масата. Да си видим късметите. После ще се обадим на Маги да я чуем и да й кажем какво й се е паднало.
Майка й за последно преброи ястията, за да е сигурна, че традицията да бъдат нечетен брой не е нарушена, после завъртя тавата. Мария нетърпеливо изрови своето късметче от парчето баница и малко недоволно го обяви.
— Пак здраве ми се пада!
— Какво по-хубаво от това — възрази майка й. — Всичко друго можеш или сама да го постигнеш, или да го получиш, само здравето никой не ти го дава, ако го нямаш… Я да видим на Маги късмета…
— Ами да, ето! Знаех си аз! На Маги — голямата любов, а на мен — здравето! А твоето, мама? Тати, внимавай!
— Данчо, ти какво имаш? Къде е парата?
— На мен се падна. За малко да я сдъвча.
— Ами като бързаш… На мен се падна пътят! Ще чакаш гости, Мари! Ако татко ти не може, сама ще дойда да ви видя двете какви ги вършите там…
