има още една като нея, също толкова „приказно хубава“!
Отначало скри от сестра си, защото чудесно знаеше каква ще бъде реакцията й, а пък и искаше да запази Майкъл само за себе си. Желаеше да има само свое изживяване и само свой съкровен спомен. После някак й ставаше все по-трудно да си признае, че има тайна от нея. Сега обаче Мария й липсваше. Това, че тя бе толкова далече, чак в България, я караше да се чувства несигурна и уязвима. Двете много рядко се разделяха задълго и винаги се стремяха да се съберат колкото е възможно по-скоро. Но освен тегавото чувство на празнота Магдалена усещаше и някакъв странен хлад в областта на слънчевия сплит, малко над стомаха. Сякаш някаква призрачна ръка беше изтръгнала част от нея и бе напълнила образувалата се кухина с нещо ледено, снабдено с остри нокти и зъби.
Магдалена тръсна глава и се опита да отхвърли мрачните си предчувствия. Всичко щеше да бъде наред. Мария ще се постарае родителите им да прекарат добре Коледа, а Майкъл ще успее да се освободи и те ще бъдат заедно …
На стъклото леко се почука. Майкъл стоеше отвън, разрошен и усмихнат. Магдалена забрави всичките си терзания, викна на Сами, че е приключила, и хукна навън.
„…Ела да посвириш на гостите! Не ме ли чуваш?“ — Гласът на майка му го извади от вигвама, където заедно с Великия вожд щеше да запали лулата на мира, за да отбележи поредната си победа, и го върна там, където се чувстваше малък и уязвим…
Той стисна с длани глава, сякаш да спре нахлуващите спомени, пулсиращи под съпровода на един натраплив тон.
Днес я видя как пристига като богиня от облаците. Как влезе в залата, как лицето й се озари от нейната неповторима усмивка… Тя стоеше сред тълпата на летището, толкова различна от всички други. Стоеше, прегърната от майка си, без да забелязва нищо край себе си. Той очакваше, че тя както винаги ще бъде придружена от сестра си, и отначало не знаеше дали трябва да се радва на късмета си. Щеше да е безкрайно разочарован, ако това бе нейната двойница, но съдбата му поднесе подарък. Въпреки че външно все още не ги различаваше, той бе направил своя избор. Искаше единствената, която би могла да го разбере. Недостижима като римска богиня, тя носеше име на юдейска блудница. То говореше много повече за нея, отколкото тя показваше. Страстно желаеше да я хване за ръка и да я отведе. Далеч от сребърната кутия за бижута на майка си, далеч от Хендел, от софийските улици… Щеше да я заведе на вилата си, да запали огъня и под звуците на Gravity Co — бе чувал, че харесва тази група — щеше да сложи най-хубавото от своя свят в краката й. Тя щеше да прозре силата на дълбоката му любов и да му прости. Както на нея е било простено там, в древна Юдея… Копнееше да бъде разбран. От нея…
…Как копнееше като малък за простора на прериите! Усещаше пръхкавия мирис на степна трева, конска пот и свежия полъх на спускащия се от скалистите планини волен вятър. Беше ходил на гости заедно с родителите си при техни познати във вилата им и в близкото село за първи път успя да погали и да яхне кон. Може би това бе най-щастливият ми, откакто се помнеше. Знаеше, беше убеден, че на тяхно място би се справил не по-зле от тези силни, горди и мълчаливи мъже, изправени срещу спиращи дъха предизвикателства. Жадуваше да бъде като тях, но връщането при досадните му задължения го превръщаше отново в нещо, което дълбоко ненавиждаше. И най-лошото беше, че мразеше самия себе си в тези мигове. Сега майка му отново щеше да го повика, а това беше недопустимо. От сутринта очакваше със страх предстоящото изпитание и за да си вдъхне малко кураж, се бе опитал да се скрие в един измислен живот, където всичко беше толкова просто и разбираемо. Там бе достатъчно да си добър, смел и умен и целият свят ти принадлежеше. Той знаеше, че е умен, стараеше се да бъде добър и отчаяно искаше да е смел.
…Ръцете му се изпотиха, усети, че се задъхва. За да не чуе отново подканянето, скочи от леглото и се втурна към хола, като събори часовника от шкафчето. Дори не разбра как го закачи. Лицето му пламна и зачервен като трескав, влезе в стаята, където предстоеше инквизицията.
Майка му стана да го посрещне, прегърна го — как копнееше по-често да получава тази ласка! — и с явна гордост в гласа изреди всичките му успехи. Сред гостите присъстваше и някакво музикално светило, на което неговите родители много разчитаха. Струваше му се, че е изправен срещу многоглаво чудовище, дишащо лава и готово да го погълне за най-малката му грешка. Прочисти гърлото си, в което сякаш се беше загнездил кактус, поздрави и стисна длани, за да не забележат как треперят пръстите му…
Следваше провал в спомените му. Единственото, което и досега избухваше със силата на взривяваща се граната всеки път, когато се чувстваше притиснат до стената, беше онзи срамен миг, в който той изведнъж разбра, че в главата му не бе останала нито една нота.
Главата му беше един огромен празен лист. Въпреки че обичаше тази соната и я свиреше със стремително вдъхновение, ако никой не го слушаше, сега изведнъж бе забравил докъде бе стигнал. Като че ли отстрани се видя как с втория пръст на дясната ръка натиска клавиш ре-бемол, и отново, и отново го натиска, и не знае какво да прави с другите си пръсти, които изведнъж се оказаха твърде много…
Следващото, което си спомняше, беше надвесеното над него лице на майка му. Той скочи от леглото и се хвърли към нея с крехката надежда, че ще се сгуши, ще вдъхне упойващия й мирис, тя ще го помилва и тази ласка ще му даде сили да пребори в себе си лепкавия страх…
Толкова искаше да е като другите момчета, които с нехайна походка излизаха пред черната дъска, които се дърпаха и биеха, разменяха си касети, лепенки и други момчешки страховити тайни, до които не биваше допускан. Тях не ги интересуваше какво мисли за бомбичките и дали не разполага с някоя нова рецепта за взривна смес, а той така чакаше сгоден момент да се похвали с постиженията си! Не го викаха нито да поритат заедно, нито на гости, а и самите те не идваха. Понякога отправяха към него хапливи подмятания, но най-често просто не го забелязваха. Той беше различен, усещаше, че не е като тях и че те също го знаят.
…Майка му, жена с кралска осанка и аристократична хубост, го отстрани от себе си, като притисна двете му ръце към тялото, така че да не може да мръдне. Крехката надежда се сви и увехна като прерийно цвете. Знаеше какво ще последва. Не, никога не го биеха. Те бяха твърде интелигентни, твърде преизпълнени със съзнание за принадлежност към стар род, за да използват такива варварски средства на възпитание. А и наказанието вече не му тежеше. Беше свикнал да остава сам в стаята си, телевизията не му липсваше, дори намираше удоволствие в това, да я замества с решаване на задачи. Но как искаше да бъде при тях, да не е сам!
Родителите му приемаха за проява на лош вкус малко дете да се мотае сред гостите. Когато идваше някой, те — или по-точно майка му — с гордост демонстрираха своя наследник, караха го да посвири или да издекламира нещо, след което го отпращаха в стаята му.
…Понякога се измъкваше на пръсти и с подкосени от страх крака се промъкваше към вратата, зад която бяха майка му и баща му. Не искаше да го разкрият, защото вече знаеше как с лека подигравка щяха да му покажат къде му е мястото и какво мислят за подслушвачите. Беше му особено интересно да ги следи, когато бяха сами и говореха за своите проблеми. Много неща от разговорите им не разбираше, но обичаше да се чувства причастен и посветен в живота им. От различни откъслечни фрази сглобяваше истории, които даваха обяснение на събития, в които не го посвещаваха. Много преди да му разкажат за леля Вени, той знаеше за нея и странното й заболяване, отвело я в специална клиника. Досещаше се кога майка му е била на посещение при старата си леля, усърдно дебнеше кога ще го отстранят, за да коментират лудостта и живота й, и със замиране в сърцето ги подслушваше…
Беше подразбрал за своите родители доста неща, които пред него не се коментираха. За многобройните роднини от майчиния му род често се говореше с чувство за заслужена принадлежност и гордост. С поучителна цел му разказваха всичко, като се изключи злополучната леля. Всеки един член на старата фамилия беше достоен образец за подражание — лекари, адвокати, имаше една художничка, един дипломат, известен професор по точните науки и не много известен, но уважаван писател. Бурната младост на майка му, за която бе подразбрал — младост с един краткотраен неуспешен брак и с няколко почти скандални връзки, беше завършила със сватбената снимка, на която баща му изглеждаше някак отнесен, но много щастлив. За бащиния му род обаче не се говореше. Знаеше само, че е от малък град, но коренът му е
