ше Питър Рихтер, специалист по културна еволюция от Калифорнийския университет: „Но когато след края на Втората световна война австралийските полицейски патрули отишли при хората от Нова Гвинея и им казали, че вече нямат право да се бият, те възприели тази новина като чудесна. Голяма била радостта им, че вече имат извинение да не го правят“.49
Четвърта глава
РАЖДАНЕТО НА БИТКАТА
Човече, ако предположим, че ти и аз избегнем тази битка и сме надарени да живеем вечно — завинаги, безсмъртни, то нито аз самият ще съм принуден да се бия на предните линии, нито ще те принуждавам да се биеш там, където мъжете се сдобиват със слава. Ала сега, като виждам, че духовете на смъртта се тълпят съвсем близо до нас, с хиляди, никой мъж няма право да се обърне и да им избяга. Прочее, нека тръгнем напред и да спечелим слава за себе си, или пък да я отстъпим на другите.
Хайде, елате ми, копелета! Да не би да искате да живеете вечно?!
Илюзията, че цивилизованата война е по-кошмарна от „примитивната“, може и да е статистически погрешна, но е също така изключително мощна и убедителна, защото сърцевината на войната в цивилизованите общества е битката — могъщо събитие, което поразява както сетивата, така и емоциите. Не може да бъде доказано, но все пак по пътя на логиката би могло да се предположи, че първият път, когато пет хиляди човешки същества от мъжки пол са се събрали заедно на едномясто, те са принадлежали към армии, изправени една срещу друга за бой. В същия ред на мисли спокойно можем да се обзаложим, че първата широкомащабна касапница на хора в човешката история е станала малко след това.
Това вероятно се е случило преди пет-шест хиляди години. И макар че от съвременна гледна точка армията от онова време би ни се сторила просто недисциплинирана сбирщина, то по ранните стандарти на човешкото поведение тя е била истинско чудо на дисциплината и координацията. Нейните войници са носели оръжия, не по-различни от онези, които първите ловци и воини са използвали срещу животните и един срещу друг в продължение на хиляди години преди това — копия, ножове, брадви, лъкове и стрели, — но те най-малкото са стояли един до друг и са се биели, или поне в продължение на няколко минути. За света подобно явление е било невиждано — множество мъже, подчиняващи се на един-единствен командир и избиващи своите врагове, за да постигнат неговите цели.
Всъщност това е била най-грандиозната и страховита концентрация на сила, която светът някога е виждал и нищо друго, освен друга такава армия, не би могло да й устои.
До момента, когато битките придобиват пълнокръвната си класическа форма, приблизително преди три-четири хиляди години, те са представлявали необичайна комбинация между механично избиване и масова психоза, далеч превъзхождащи колебливите бойни стълкновения на първобитните войни. Войниците са били тикани напред от редиците зад тях и насочвани към вражеските линии право пред тях. И въпреки че накрая всичко е завършвало със срещи очи в очи, по двойки, при които мъжете са се стремили да се намушкат един друг с копията си, то в тази размяна на бойни послания не е имало абсолютно нищо лично. „Щитовете им се преплитали, те се бутали, биели, убивали и умирали. Нямало е викове, по-скоро само звукът, който може да бъде произведен единствено от яростния сблъсък на въоръжени мъже.“
Резултатът от подобен безмилостен бой в изключително ограничено пространство е избиване в безпрецедентни мащаби. Само за половин час са умирали стотици и хиляди мъже, при това на площ, не по- голяма от две футболни игрища.
И тук се налага въпросът, който рядко задаваме, защото нашата история изобилства от подобни сцени: „Как е възможно хората да постъпват така?“ В крайна сметка, в първобитните култури подобно нещо е било напълно невъзможно. Да бъдеш воин и да вземаш участие във внимателно ограничена битка с малък, но все пак вдъхновяващ елемент на риск, е едно нещо. А механичното и безлично избиване в цивилизованото бойно дело — съвсем друго. В подобни случаи традиционният воин просто ще послуша разума си и автоматично ще се изпари. При все това в продължение на три хиляди години, та чак до наши дни, мъжете продължават да стоят в центъра на подобни кошмарни сцени, макар да са напълно наясно, че само след няколко минути и те могат да са мъртви. Изобретяването на армиите е изисквало нещо много повече от измислянето на начини за обучение на голям брой хора така, че да действат заедно, макар че и това е било част от задължителната формула. Една формация от добре обучени мъже има съвсем различна психология — контролирана форма на психологията на тълпата — подчиняваща психиката и страховете на отделните индивиди, които я съставляват.
Докато на отделния войник, вземащ за първи път участие в конкретна битка, е станело ясно, че бойното поле не е място за човек, който е с всичкия си, то вече е било прекалено късно — във всички армии наказанието за напускането на бойното поле е смърт, при това от ръцете на своите. Ала дори и опитните войници, които отлично знаят какво да очакват, се подчиняват на императивите на битката отново и отново, повече или по-малко напълно съзнателно, защото противното би означавало да си навлекат срам и позор в очите на хората, чието уважение стои в основата на собственото им самоуважение — техните събратя по оръжие. Мъжете по-скоро биха убивали и умирали, отколкото да изгубят честта си. Но тази чест, която толкова много бранят — образът, който се стараят да съхранят за себе си, не е нищо повече от образа на племенния воин от далечното минало, който обаче се е биел за лична слава и е имал доста добри шансове да оцелее след поредния бой.
Уилям Манчестър, ветеран от Втората световна война
Агресията е със сигурност част от нашето генетично наследство, което е напълно нормално с оглед на нуждите на първобитния човек, ала същата тази човешка квота агресия не би стигнала дори да го накара да убие свои познати, а какво остава да обяви война на непознати от чужди страни. Сред нас живеят милиони хора, които са избивали свои побратими, други човешки същества, с безмилостна ефикасност — с картечници, огнехвъргачки, бомби, които са хвърляли високо над главите им — при все това ние не се страхуваме от такива хора. Преобладаващата част от онези, които вече са убивали, както сега, така и през последните пет хиляди години, са го правели като войници на бойното поле. И всички ние си даваме сметка, че на практика тези убийства нямат нищо общо с вида лична агресия, която би поставила под заплаха нас, като техни съграждани.
И така, как тези хора са били убедени да се подчинят, повече или по-малко по своя воля, на институция, която ще ги кара да убиват и вероятно — да умрат? Патриотизмът, религията, убеждението, че защитаваш своя дом и отечество, са все могъщи причини за един мъж да се бие, но да не забравяме, че и наемните войски, които не се ръководят от нито един от горните мотиви, пак излизат и се бият до смърт. Най-важният фактор, който ръководи мъжете и ги кара да вземат участие в битките на цивилизованите държави, е, че
