функционални във връзка с военните победи. Всичко това обаче в никакъв случай не означава, че войните, които тези култури обявяват, са просто безсмислени ритуали. Битките, в които се впускат, са били може би лошо организирани и крайно нерешителни по стандартите на по-дисциплинираните култури, а воините в тях може би са били по-склонни (или по-свободни) да побягнат, когато преценят, че за момента нещата се очертават зле и е за предпочитане битката да се отложи за някой друг ден. Ала истината е, че хората умирали, при това с десетки и стотици, а накрая се решавали истински неща — някои групи или племена се разширявали и просперирали, а други се смалявали и постепенно изчезвали.
Фактът, че групите и племената, участвали в някакъв военен конфликт, обикновено обясняват войните си, като броят
обидите, откраднатите жени или разказват за вековечни родови вражди, в никакъв случай не означава, че войните не се дължат на по-сериозни и по-основателни причини. Първата световна война е била причинена от факта, че Гаврило Принцип е убил ерцхерцога Франц Фердинанд, но всички знаем, че съществува и друго причинно ниво. И винаги има такова.
Типовете войни, които са водили нашите древни предци и по-далечните ни в еволюционно отношение братовчеди, изглеждат почти детински за съвременния ни начин на мислене. Те или не са разбирали за какво всъщност се водят войните им (колко глупаво от тяхна страна), или наистина са се биели просто заради открадната жена и/или някаква обида, от която е пострадала честта на групата — така, както открай време са твърдели (още по-глупаво от тяхна страна!). Нито пък битките им могат да се определят като добре изпипани — преминавали са от официални бойни действия, в които всеки внимавал да не се озове в прекалено голяма близост до врага, през нападения, в които група ловци причакват из засада и убиват един-единствен противник, до инцидентни прикрити атаки, често над спящи хора, които завършвали с поголовна сеч. Стратегията е била почти нулева, дисциплината — също, а и храбростта им не е била на нивото на цивилизования войник. За поколенията военни историци, възпитани в доктрината на Клаузевиц, това не би могло да бъде „истинска“ война.
От друга страна статистиката е буквално ужасяваща: 24% от мъжете от племето яномамо и 7% от жените са убити на война, а ако съберем цифрите от двата пола, се получава страховитата цифра от 15% смъртност за всяко поколение. От австралийския народ мурнгин 25% от мъжете са убити по време на бойни действия. В битките на планинците от Нова Гвинея 25% от мъжете и 5% от жените са загинали, а всяко столетие е ставало свидетел на унищожението на една трета от всички съществуващи независими групи. (Без да броим 30% смъртност сред мъжките шимпанзета, причинена от военни конфликти.) Дори всичко това да не е „истинска“ война, то със сигурност е изключително неприятен тип война.
Освен това различията между нас и нашите предци са далеч по-малки, отколкото изглеждат на пръв поглед. Примитивните хора може и да не са били наясно за причините, стоящи в основата на техните войни, ала забележителните различия в мненията сред съвременните американци относно мотивите на правителството им за инвазията в Ирак през 2003 година навеждат на извода, че този проблем не е характерен единствено за древните ни предци. Да отстояваш позицията си, когато си под обстрел и всеки момент ще те убият, е със сигурност модерно поведение, но не задължително особено умно. А по отношение броя на жертвите, праисторическите воини определено слагат в малкия си джоб войниците на цивилизацията — само шепа модерни общества биха могли да се „похвалят“ с 15% смъртност в резултат от бойни действия за едно поколение, та какво остава за всяко следващо.
За страна с размерите на Съединените щати тези 15% за поколение биха означавали по един милион загинали от една война на година, всяка година, завинаги. А що се отнася до самите Съединени щати, те никога не са губили един милион войници в цялата история на своята независимост, съставляваща малко повече от две столетия. Дори и страните, които са изпитали на гърба си ужаса на тежките бомбардировки и масираните наземни бойни действия на собствената си територия през последните войни, рядко се доближават до подобно ниво на загубите (макар че повечето от държавите от централна и източна Европа, от Германия до Русия, го достигат в по-голяма или по-малка степен по време на Втората световна война). И нито едно модерно общество не е преживявало подобно ниво на насилствена смърт за по-продължителен времеви период. Животът на нашите праисторически предци е бил изцяло обгърнат от булото на войната — безконечна и наистина не особено качествена, но загубите са били напълно истински, а що се отнася до страха — той е бил техен неизменен спътник.
От край време ни обучават да вярваме, че възходът на цивилизацията е довел до засилване интензитета на военните действия (гадният модерен човек срещу благородния дивак). Но доказателствата сочат противното — възходът на масовото общество рязко снижава процента на загуби от войни. Цивилизованите общества се бият с армии, които включват далеч по-малка част от зрялата мъжка популация, отколкото в някогашните воински групи на първобитните ни предци. И за по-голямата част от историята на тази цивилизация въпросните армии са участвали средно в не повече от една-две битки годишно. В деня на битката загубите действително са били големи, но все пак значително по-малки от онези, които са търпели в крайна сметка първобитните хора. Всъщност, не са много на брой поколенията от човешки същества от възхода на цивилизацията насам, при които преките загуби от смъртност на бойното поле са надвишавали 2–3%. (Главните изключения преди XX век са свързани с ритмичните номадски нашествия на Стария континент.)
Съществува още едно, не толкова натрапващо се на пръв поглед, почти механично обяснение за резкия спад на смъртността от войните. Миниатюрните общества на ловците събирачи, състоящи се от не повече от тридесет-четиридесет човека — а в случая със земеделците не повече от няколкостотин, — не са разполагали с абсолютно никакво понятие за стратегия. Всички са живеели на фронтовата линия, така да се каже. От друга страна, във вече установеното земеделско общество, състоящо се от милиони хора, не повече от 5% от цялото население живее на един ден път пеша от границите с потенциално враждебно настроени съседи. Подобни общества просто не могат да се изправят едно срещу друго в цялата си числова мощ — поне в началото на войната те се бият само в покрайнините на своите територии, при това с армии. Единствените съвременни конфликти, в които се отчитат относително големи загуби, при това без кой знае какви мощни оръжия, са в държави, където съперничещите си национални групи са преплетени по такъв начин, че всеки се намира в максимална близост до потенциалния враг — например гражданската война в Югославия по време на Втората световна война (по време на която загиват цели два милиона души, въпреки че на югославска земя не се води нито една голяма битка), или геноцида в Руанда през 1994 година (в който само за няколко месеца 10% от населението загива от ръката на своите съседи). През по-голямата част от историята на цивилизацията обаче по-големите държави с по-хомогенно население и култура са били в относителна безопасност.
Но само доскоро. През последното столетие станахме свидетели как големите индустриални държави развиват способността си да мобилизират всичките си ресурси и да хвърлят милионни армии на фронтовете, а след това и да разработват технологиите, помагащи им да доведат войната до дълбокия тил на врага от небето. И ето че напредналите общества внезапно се връщат на позицията на първобитните ни предшественици, тъй като всички слоеве от населението са еднакво изложени на опасността от моментална и ужасяваща смърт по време на война. Оказва се, че след десет хиляди години ние отново сме затворили кръга, и отново всеки е пред погледа на човека отсреща, непрекъснато. Дори и най-големите държави вече живеят под заплахата от пълно унищожение. Вярно, че годишният риск е минимален, но общо погледнато той е и сериозен, и крайно тревожен.
В такъв случай сме обречени, така ли? Не е задължително. През хилядите години, прекарани в цивилизованите общества, ние сме научили доста и сме се променили, така че не се намираме в капана на малтусианската дилема на първобитните ловци — за да оцелеем, не ни се налага да се бием. Войната действително има дълбоки корени в нашето човешко минало, но това в никакъв случай не ни обрича на постоянни войни, точно както и вековните традиции на детеубийството не ни обричат и в бъдеще да си убиваме децата. Прекалено обемна част от нашия манталитет и прекалено голям брой от нашите институции се градят на презумпцията, че войната е константа, за да ни е лесно да се откъснем от стария модел. Ала личният интерес, а вероятно дори и съпричастието ни оттласкват далече от войната, по посока на по-близко сътрудничество. Малките племена от планините на Нова Гвинея са продължили да водят своите жестоки малки войни дори и в началото на 40-те, въпреки че около тях е бушувала много по-голяма война. Ето какво пи
