обяснение.45 Освен това скорошните етнологически проучвания на оцелялата група ловци хадза от Танзания показват, че същото поведение продължава и до ден днешен.
Антропологическо проучване на отношението на племето хадза към околната среда, 1960 г.46
И защо да очакваме различно поведение?! Човешките същества са преди всичко животни, а животните нямат екологично съзнание. Животните не живеят „в хармония с природата“ — те следват Дарвиновата диалектика, както и другите видове около тях, постоянно заплашвани от хищници и/или глад, а много от видовете се движат по спиралата на бурно нарастване на раждаемостта, следван от резки спадове. Освен това те често променят околната си среда толкова драстично, че дори страдат за нея, но обикновено го правят изцяло за своя изгода. Например праисторическите ловци са използвали огъня, за да изгарят големи горски масиви и да отварят по-широки пасищни терени за големите тревопасни животни, които са били любимата им плячка. Но е абсурдно да смятаме, че те напълно съзнателно са променяли околната си среда или пък, че са разбирали последиците от въздействието им върху нея. А още по-малко пък, че въобще са се замисляли над този въпрос. Вероятно наистина са боготворели природата, ала това не означава, че са я разбирали.
Следователно дори и в новозаселените територии човешката популация е започвала да нараства стремглаво, а наличните ресурси — както дивеч, така и други видове храна, са намалявали. И вероятно някъде към този момент те са се впускали във военни действия от традиционния вид — със спорадични нападения над съседите и ограничаване на лова в централната част на своята територия — за по-голяма безопасност. Равномерният процент на загубите при тези военни действия, както и редовните детеубийства може би са поддържали популацията им в достатъчно разумни граници, за да избегнат поголовен глад, или поне през добрите времена. Но дори и най-краткото прекъсване на редовните хранителни запаси, дължащо се на промяна в климатичните условия, промяна в маршрутите на миграция на животните или други непредсказуеми фактори са създавали автоматична криза, тъй като по-голямата част от храната, която хората тогава консумирали, не е могла да бъде съхранявана задълго. И когато всички започвали да гладуват в продължение на седмици и месеци, човешките същества, тъй като са достатъчно надарени с прозорливост, си давали ясна сметка какво предстои, ако това положение продължи. Освен това знаели, че и други групи в околността са изправени пред същия проблем. Вероятно някъде към този момент се е положило началото на същинската война като напълно рационална и безпощадна дейност. Почти всеки мъж ще тръгне на война, вместо да гледа как децата му умират от глад.
И как са помагали тези битки? Добре познатите ничии земи между групите представлявали над половината от територията, а точно там се е събирал оцелелият от честите ловни набези дивеч. Единственият безопасен начин за излавяне и на този дивеч е бил съседната група да бъде изгонена в другия край на неутралната зона — и вероятно точно тази стратегия е била избирана от хиляди отчаяни групи в продължение на милиони години. Ако са били достатъчно умели и с достатъчно късмет, всичко завършвало с една изненадваща атака, поголовна сеч и пълна победа. Ако ли не, войната се проточвала, като междувременно и двете страни са се опитвали да привлекат на своя страна други съюзници в конфликта. А фактът, че това не се е случвало често, в никакъв случай не елиминира другия факт, че все пак се е случвало, което означава, че някой ден и твоят съсед би могъл да постъпи така с теб. И ето че не след дълго подозренията, военните съюзи и демонстрацията на военна мощ се превръщат в рутинна част от живота, а сериозните бойни действия — в постоянна заплаха.
Приматолозите с огромна охота обясняват войнственото поведение на шимпанзетата от гледна точка на еволюционните предимства — членовете на стадо, което е достатъчно агресивно, вероятно ще разполагат с по-добри ресурси да отгледат малките си и да утвърдят генетичните си дадености, въпреки че никой не допуска, че шимпанзетата си правят подобни съзнателни тънки сметки. Нито пък са объркани, когато срещнат други групи шимпанзета, нападащи съседите си във времена, които не биха могли да се определят като особено оскъдни. Независимо дали това поведение е просто дълбоко вкоренен културен модел или генетично обоснован, то той със сигурност не е нещо, което шимпанзетата биха могли да пускат или спират като кранче на чешма.
Противно на тях, антрополозите традиционалисти демонстрират крайна неохота да допуснат предположението, че праисторическите човешки групи са се ръководели от дълбоко вко
ренен културен модел за обявяване на войни на своите съседи — войни, облагодетелствали групите, които са били добри в бойните действия и са имали по-добри перспективи за оцеляване в трудни времена и за увековечаване на гените. Запленени от идеализирания образ на „благородния дивак“, те настояват, че хората, които са имали възможността да изучават пряко, макар и да са водели нещо, наподобяващо война, са го възприемали по-скоро като ритуална дейност — отчасти изкуство, отчасти здравословно упражнение сред природата за безработните ловци, — която няма нищо общо с постигане на някакви икономически или политически цели. „Мисълта за завоевания не е хрумвала на никого в праисторическа Северна Америка и точно това позволява на индианските племена да постигнат нещо нечувано, да отделят войната от държавата — пише антроположката Рут Бенедикт. — Всеки мъж, който е можел да привлече последователи, е ръководел военна единица, когато и където е било възможно, а при някои племена подобен човек е имал пълен контрол над останалите в продължение на цялата експедиция. Но това е имало давност само до завръщането на въпросната бойна група. Държавата… не е имала никакъв особен интерес в подобни авантюри, които са представлявали единствено изключително желана демонстрация на груб индивидуализъм.“47
Институцията „държава“ всъщност въобще не е съществувала при повечето индиански племена, но някои антрополози подчертават факта на разделението между нея и войната само за да подкрепят тезата си, че независимо с какво са се занимавали индианците в Америка, то в никакъв случай не е било от характера, който днес бихме могли да определим като война. Същата теза защитават и други двама ранни антрополози — Ърнест Уолъс и Е. Адамсън Хьобел. Те изтъкват, че най-върховната чест, на която би могъл да се радва един воин от индианските племена в Големите равнини, е била не да убие врага си, а да си „преброи победите“ — което ще рече, да се приближи до врага без оръжие и да го докосне с пръчка или с ръка. С други думи, според тях целта на междуплеменните бойни действия е била да се даде възможност на воините да демонстрират своята храброст. В тази връзка, най-прочутият и уважаван воин от племето на команчите е бил човек, който се е сдобил с одеяло, изработено от племето юта — неговите основни племенни врагове, сред които се е разхождал невъоръжен.
Разбира се, че ще е така. Културите, в които доминират военните ценности, съвсем естествено включват разнообразни обичаи и институции, които се харесват на воинския манталитет — от преброяване на победите до ръкопашен бой или дуел, въпреки че подобни дейности не биха могли да се нарекат строго
