които демонстрират войнствено поведение — нещо, което се оказва далеч по-обичайно, отколкото учените само до преди няколко десетилетия са си давали сметка. В най-висша степен подобно поведение се наблюдава сред хищниците примати — шимпанзетата и хората, които извършват целенасочени нападения срещу противникови групи вероятно защото са и най-интелигентните хищници. Но истината, която лежи в основата на всички тези дебати относно съревнованието и еволюционните предимства, е, че поне през част от времето ресурсите ще бъдат оскъдни и че някои групи безсъмнено ще губят, когато настанат трудни времена.
Светът никога не е бил пуст, а храната винаги е била ограничена, фактът, че праисторическият човек, подобно на другите хищници, е живял при изключително ниска гъстота на населението в сравнение с плътно събраните земеделци от по-късни времена, въобще не означава, че за всички групи е имало достатъчно пространство, за да се ширят и да избегнат съревнованието за набавяне на храна. От време на време действително са се случвали по няколко поколения с късмет, които са водили мирно съвместно съществуване. Това е ставало веднага, след като хората са се премествали в нови и непознати до момента територии. Но мирът не е продължавал достатъчно дълго. Територията скоро се е изпълвала с хора, живеещи при максималната гъстота, която би могла да се поддържа с оглед на наличните ресурси. И старата реалност пак се е завръщала.
Това не означава, че нашите древни предшественици са си обявявали войни, защото са знаели, че гъстотата на населението накрая ще ги доведе до конфликти със съседните групи (така че защо да не започнем да ги избиваме още сега, преди проблемът да се е задълбочил?!). Всъщност, дори и групите на ловците събирачи, за които все пак знаем нещо, рядко обясняват войните си от гледна точка на ресурсите — обикновено търсят вината за тях в обидите, караниците заради жени и други подобни събития. През повечето време хората вероятно просто са продължили да правят онова, което са правели предците им, подтиквани от еволюционната логика, която е оформила както социалните им структури, така и емоционалните им рефлекси. Но с течение на хилядолетията и с увеличаващата се способност на хората на изразят начина, по който светът им нараствал, поне част от войните сред човешките групи постепенно са станали по-обмислени и по-съзнателно съотнесени към настоящите или очакваните конфликти по повод хранителните запаси.
За да обясним как тези конфликти са се превърнали в хронични за хората, не е необходимо дори да доказваме, че те имат някаква връзка с праисторическото ни минало или с поведението на останалите популации от хищници. Единственото, което ни е необходимо, е да приемем три твърдения. Първото е, че човешките същества притежават физическата и психическата способност да убиват членове на собствения си вид. Второто е, че човешката популация непрекъснато ще нараства до границите на капацитета на околната си среда, та и отвъд. И третото е, че човешките същества са не по-добри в опазването на околната си среда и в съхраняването на дългосрочните си хранителни запаси от всички останали животни. Щом тези три твърдения са верни, то става повече от ясно, че праисторическата ни действителност съвсем естествено е била изпълнена с конфликти между отделните човешки групи по повод ресурсите, както и че много от тези конфликти са били твърде ожесточени.
Така. Вече знаем, че човешките същества могат да се избиват един друг. Второто твърдение, че човешкото население преди цивилизацията непрекъснато е имало тенденция към разрастване, освен ако не е било регулирано от някаква външна сила като глад или насилие, не може да бъде напълно доказано, но все пак в него има зрънце истина. Със сигурност не ни е известно някое праисторическо племе, което е успяло да спре нарастването на населението си чрез съзнателни мерки, нито пък животинският свят ни предоставя кой знае колко примери за нарочно въздържание. При животните конкретно се наблюдават ритмични цикли на бурно нарастване на популацията, следвани от рязък спад.
Сред племената от праисторическия свят увеличаването на населението надали е било толкова рязко, колкото е през XX век, когато човешката раса нараства тройно само за петдесет години — от два милиарда на шест милиарда. На майките от групите на ловците събирачи е било доста трудно да се грижат за повече от едно малко бебе, което непрекъснато са носели, и са отлагали раждането на следващото си бебе до четири години, като са кърмели много дълго — средностатистическата жена тогава е имала през целия си живот не повече от четири-пет деца. Почти всички човешки общества са практикували детеубийството съвсем до скоро — междукултурните изследвания показват, че средно 15% от бебетата (много повече момиченца, отколко момченца) са загинали по този начин в различни общества — от примитивните ловци до Англия от XIX век43. Ала детеубийството сред хората е решение, което се съотнася към живота на семейството, а не на групата, и освен това въобще не представлява съзнателно средство за контрол над раждаемостта. Дори и ако приемем реалността на детеубийството, детската смъртност при племената на ловците събирачи е била доста под 50%, защото те не са били подложени на епидемичните заболявания на цивилизацията. Популацията обикновено е нараствала бавно, но сигурно, а като използваме и магията на сложната лихва, става ясно, че на примитивните хора надали са им били необходими много поколения, за да достигнат границите на капацитета на съответната територия.44
Самият факт, че първобитните хора не са останали в първоначалните си територии в Африка, а са се разпрострели във всички климатични зони на планетата, които биха могли да поддържат начина им на живот, колкото и негостоприемни да са те, е ярко доказателство за нарастване на населението. Защо иначе някои групи ще се преместят? Откъде другаде са дошли допълнителните хора, които са заели новите територии? Но тъй като населението е нараствало, а ресурсите — не (примитивните хора не са разполагали с технологиите, необходими за увеличаване продуктивността на територията им), то възникването на проблемите е било неизбежно. И броят им накрая се редуцирал или чрез глад, или чрез насилие.
Съществува един влиятелен мит, който внушава, че местните народи, били те ловци, земеделци или ранни фермери, са били в хармония с природата и пазители на околната си среда. За съжаление не се откриват никакви емпирични доказателства, че първите хора са съзнавали моралния императив да съхраняват околната си среда повече, отколкото животните, с които са споделяли тази среда. Вярно е, че ловците са били крайно ограничени в начините, по които са можели да разрушат околната си среда, но точно в тези тесни рамки те са били далеч по-безмилостни, отколкото съвременните човешки същества. Най-внушителните примери са „Блицкриговете на Новия свят“ — масовото изчезване на едър дивеч, което настъпва след нашествието на първите хора на всички континенти и острови извън старите ловни полета на първобитния човек в Африка и Евразия. На световния остров, където серия от версии на нашите предци и много близки роднини са еволюирали и са се разпространили в течение на милиони години — от хомо австралопитекус и хомо еректус до неандерталеца и кроманьонеца, повечето животни, използвани за дивеч, са имали достатъчно време да се адаптират към постепенно подобряващите се умения на човешките ловци (въпреки че вероятно някои все пак са изчезнали, благодарение на същите тези ловци). Но когато модерните човешки същества са пристигнали предимно с лодки в части на света, които никога не са били достъпни за ранните човешки групи, сечта е била изумителна. Местните животни нито са познавали, нито са се страхували от човешките ловци, и самите ловци не демонстрирали абсолютно никакви задръжки.
Когато първите човешки същества са пристигнали в Австралия преди повече от петдесет хиляди години, в двете Америки преди четиринадесет хиляди години, на големите Карибски острови — преди четири-пет хиляди години, на големия остров Мадагаскар преди около две хиляди години, на Хавайските острови около 300 г. н.е., а в Нова Зеландия около 700 г. н.е., последиците са били неизменно същите — изтребление на много или повечето от едрите животински видове. За малки ареали, като например Нова Зеландия и Мадагаскар са били необходими не повече от петстотин години — новозеландската, подобна на щраус, моа, а от Мадагаскар изчезват завинаги около двадесет животински вида, в това число гигантските лемури, гигантските костенурки и една местна разновидност на хипопотама. На Америките, които са все пак два огромни континента, им трябва повече от хилядолетие, преди да изчезнат мастодонтите, камилите, рунтавият бизон, та дори и конете, но и това е един кратък миг в нормалната продължителност на живот на конкретен животински вид. Обкръжени от подобно изобилие, ловците започнали бързо да нарастват по брой, а границите вероятно са се местели навън с няколко километра годишно. С тях и броят на по- уязвимите животни се свел почти до минимум. Някои хора се опитват да принизят значението на доказателствата за този поголовен блицкриг с приказки за климатични промени и болести, но подобни аргументи не издържат на проверката на времето — съвпадението между пристигането на праисторическия човек и масовото измиране на животните по толкова много места не позволява абсолютно никакво друго
