робството е вече напълно утвърдена институция.
По аналогия с други човешки общности, които достигат подобни размери, бихме могли същевременно да заключим, че новите поселища постепенно подкопават устоите на стария егалитаризъм на първобитните ловци. Градът, включително обкръжаващите го земеделски общности, вече придобива размери, изискващи появата на нов модел — този на водача, при който един „голям шеф“, на основание родствените си връзки и физическата си сила, се самопровъзгласява за вожд, останалите се надъхват със сляпо подчинение, и ето как започват да се множат аспектите на социалното неравенство. (Погребенията в Чатал Хюйюк показват драстични разлики в материалното богатство на починалите — нещо, напълно нехарактерно за погребенията на примитивните ловци събирачи.) Статусът на жените все още не е достигнал тоталния си упадък, с който навлизат в организираната цивилизация, и остава значително много време до епохата, когато богоподобните царе яхват гърба на човечеството, ала старите свободи и равенство бързо губят сили. Вече има шеф, който въобще не се интересува от твоето мнение, а става все по-трудно да прибегнеш до старото разрешение и да се преместиш в друга общност, ако се конфронтираш с него.59
Въпреки че археологическите данни не подсказват нищо от този род, то през шестото хилядолетие пр.н.е. в Чатал Хюйюк със сигурност протича и още един важен процес — постепенното отделяне и отчуждение на значителна част от грижещите се за животните от останалите жители. Първоначалната задача по опитомяване на едрите животни безсъмнено е била дело на хора, напълно отдали се на новия земеделски начин на живот, а улегналите фермерски общности безсъмнено ще продължават да отглеждат селскостопански животни, но самият акт на опитомяване на тези животни е породил възможността за напълно нов начин на живот — този на пастирите. Става ясно, че хората мога да живеят както без ловуването, така и без земеделието, а само чрез отглеждане на стада от тези новоопитомени животни и използване на тяхното месо, мас, вълна, мляко и кръв, създавайки си напълно независим начин на живот.
Защо обаче ще искат да напускат? Защото новият земеделски начин на живот, дори и в тази своя ранна и относително идилична версия, е напълно несъвместим с ценностите и традициите на свободните мъже и жени. Нашето еволюционно наследство като човешки същества може и да включва войни и кланета, но също така включва и презумпцията за равенство между зрелите жители от един и същи пол, та дори и между двата пола — свобода на словото и правото да напуснеш, когато искаш. Ето, че нашите предци се оказват затворени в общества, които придобиват все по-авторитарен и деспотичен характер, а бъдещето им е изпълнено единствено с тирания и безпощадно робство. Повечето хора са принудени да приемат новата система, ала онези, които са се грижели за животните, все още са имали избор. Те и без това са обитавали покрайнините на всяко поселище, тъй като на животните не бивало да се позволява да тъпчат и да пасат земеделските култури, от които всички зависели. През пролетта пастирите редовно се качвали високо в планините, за да търсят свежи пасища за своите стада. И вероятно на някакъв етап им е хрумнало, че нищо не ги задължава да се върнат.
Пасторалният начин на живот е радикално различен както от традиционния живот на първобитните ловци, така и от този на градинарите. Пастирите или номадите, както започнали да ги наричат, са били точно толкова ангажирани с целенасоченото производство на храна, колкото и фермерите — просто те са разполагали с „ниви на копита“. Вярно е, че този начин на живот е доста труден, тъй като не разполагаш нито с постоянен покрив над главата, нито с кой знае какво имущество, но при всички случаи е бил доста привлекателен за онези, които нямали никакво желание да се примирят със случващото се в големите селища — йерархия, подчинение и всеобщо обедняване, които надали могат да се компенсират от факта, че хората вече били повече. (В периода между 10 000 и 3000 г. пр.н.е. населението на земята рязко нараства от пет-шест милиона по времето на първобитните ловци до около сто милиона, като по-голямата част от него е струпана в Евразия.)
Изправени пред необратимостта на края на примитивния начин на живот, пастирите избират алтернатива, която им предоставя все още малко свобода и някакво достойнство. Изборът им означавал материална бедност и безкрайни изпитания и трудности, ала те нямали нищо против да плащат тази цена и презирали всички, които не желаели да я платят. В различни моменти между шестото и третото хилядолетие пр.н.е. цели пастирски общности скъсват завинаги с роящите се земеделски селища из целия Близък изток. По своята численост те никога не можели да се надяват да достигнат тези градове, защото пасторалният начин на живот не е в състояние да издържа много хора, а освен това напълно съзнавали, че винаги ще зависят от установилите се общества за технологичните си средства, включително металните оръжия. И все пак пастирите представляват културна алтернатива на пространствено ограничените фермерски поселища и още от самото си начало те се изпълват с дълбоко презрение към установилите се на едно място хора. Всъщност, не след дълго те започват да гледат на земеделците не само като на врагове, но и като на плячка.
Така се поставя началото на конфронтация, продължила няколкостотин поколения наред — чак до окончателното поражение на номадите преди няколко века. Милиони хора загиват през хилядолетията в непрестанните (но винаги краткотрайни) сблъсъци на пастирите с изградените селища, и така с течение на времето фермерите от Евразия се принуждават да се милитаризират и да се научат да се сражават точно толкова безмилостно, колкото и номадите.
Някъде към 5500 г. пр.н.е. по протежението на целия Плодороден полумесец започват да се появяват градски стени и укрепления. Същевременно размерите на селищата се увеличават поради продължаващото струпване на населението в тях с цел защита. Макар да липсват преки доказателства за посоката, от която идва заплахата, основните заподозрени са новите пастирски групи, защото само те притежават и мотива, и способността да нападнат постоянните заселници. Основният им източник на преживяване бил най- мобилният от всички видове богатства — копитните животни, така че би било изненадващо, ако не са започнали да си нападат един на друг стадата още от самото начало на своето съществуване. Но далеч по- привлекателна им се виждала възможността да откраднат домашните животни на фермерите, а така и така са там, защо да не се възползват и от всички останали неща, които заселниците притежавали, а те — не?! Изкусително, а и лесно.
На този етап пастирите все още нямали коне, но дори и пешком те били далеч по-мобилни, отколкото би могло да си мечтае което и да е земеделско общество. Освен това те били далеч по-малобройни от селяните, но пък имали възможността да концентрират цялата си бойна сила върху една избрана цел, при това за съвсем кратко време — подвиг, който нито една общност от селяни не би могла да се надява да постигне. Като цяло, селяните превъзхождали по численост номадите, но това рядко се случвало на подходящото място и в подходящия ден. Освен ако не са били различни от всички номади, за които ни е известно от историческите хроники от по-късни столетия, то начинът им на действие вероятно е включвал изненадваща атака, последвана от бързо изтегляне в планините със събраната плячка. Но тъй като човек трудно би могъл да се изтегли особено бързо пешком, при това със стадо след себе си, вероятно са вземали някакви мерки да сведат до минимум вероятността от преследване. А те са очевидни: терор, жестокост и поголовна сеч.
Както антропологичните, така и историческите проучвания сочат, че битките между групи, споделящи общо човешко наследство („вътрешновидови“ борби), са като цяло доста ограничени от ритуалите и традицията. Същевременно обаче същите тези групи подхождат към лова на животни по съвсем различен, прагматичен начин — подмами животното, после го убий. Ала психологическата връзка между номадите и селяните, от гледна точка на първите, е нищо повече от връзка между хищник и неговата плячка — заселниците са считани за по-низ-ши същества, които са се продали и следователно вече не са истински хора. Оттук следва, че могат да се избиват без всякакви угризения. Цялата история на нападенията на номадите срещу селяните е един безкраен разказ за безмилостна жестокост и презрение на първите спрямо вторите. И ако това отношение е валидно и преди началото на писаната история, то тогава първите пастири вероятно са прикривали отстъплението си чрез съзнателно режисирана шокова тактика, последвана от избиване на всички и пълно унищожение на всичко, което не биха могли да носят със себе си.
Надали са били необходими кой знае колко подобни атаки, за да се създаде масова паника сред селищата на фермерите, която да ги принуди да започнат да се обграждат със стени, както и да започнат да се милитаризират. Напълно е възможно номадските нападения да са основната причина за нарастване интензитета на бойните действия както през този, така и през по-късните исторически периоди, като
