създадена, тя се превърнала в доста приятно място за живеене.62
Всъщност, за едно земеделско общество Египет е наподобявал едва ли не рай. След обединението държавата е можела спокойно да си позволи да се демилитаризира, тъй като вече нямала мощни врагове, които да й причинят кой знае какви щети. Единствената проблемна зона била южната граница, заради честите набези на номадите, и точно там била концентрирана военната сила. Освен защитата на южните подстъпи на държавата, задачите на тази военна сила включвали охрана на държавните складове за зърно, които се използвали в гладни години — когато Нил се разливал прекалено много или твърде малко — и разрешаване на династични спорове, но в такива случаи се набирали не особено добре обучени и леко въоръжени селяни на временна служба. Временната работна ръка представлявала и работната сила, която издигнала по-голямата част от древните египетски обществени сгради, сред които най-известни са пирамидите. Като се има предвид, че осем месеца годишно селяните се чудели какво да правят, за тях това може и да е било изгоден начин за запълване на времето, а не непоносимо задължение. Трябва да подчертаем, че привлекателността на египетското общество през първите хиляда и петстотин години след обединението е тясно свързана с изключително ниската му степен на милитаризиране. Статусът на жените например безспорно е бил много по-висок, отколкото на техните посестрими в Плодородния полумесец, което със сигурност се дължи на факта, че статусът на мъжете не е бил раздут от монопола им във военното дело.
Истината е, че Египет не е бил райско място, тъй като нито едно древно земеделско общество не е можело дори да се надява да доближи подобно щастливо състояние. В добри години населението на страната бързо нараствало — вероятно някъде към един милион по времето на построяването на Големите пирамиди край Гиза през XXIII в. пр. н. е., — но после рязко намалявало вследствие на продължителния глад, когато ненормално високите или ниски приливни нива на реката постепенно довеждали до изпразване на складовете със зърно, стопанисвани от администрацията на фараоните. Държавното устройство представлявало абсолютна монархия, управлявана от богоподобен цар. За деветдесет и девет на сто от хората класата, в която се раждали, оставала и класата, в която умирали. Повечето стари социални свободи, на които се радвали десет хиляди поколения първобитни ловци, отдавна били забравени. Въпреки всичко артефактите, останали от Старото египетско царство — не толкова превзети и далеч по- натуралистични, отколкото изкуството на всички останали ранни цивилизации, със сигурност говорят за едно по-спокойно отношение към живота и дори радост от него — нещо, което категорично отсъства от земите на Близкия изток. Всичко това ни изкушава да заключим, че този факт по някакъв начин се дължи на ниското ниво на милитаризиране на държавата и отсъствието на номадски заплахи. А изкушението се сдобива с категоричност, когато човек се замисли за ацтеките.
Ако държим да потърсим примери за начина, по който се е развило традиционното военно дело в цивилизации, които не са се намирали под пряката заплаха на номадските набези, то тогава най- подходящият не е Египет, а древните цивилизации на предколумбова Северна и Южна Америка. В Америките преди Колумб никога не е имало пастири, защото не е имало и изобилие от опитомени животни, от които пастирите биха могли да си изкарват прехраната независимо от останалите. Дали именно отсъствието на постоянни номадски нападения не обяснява по-ритуалния характер и значително по-малката бруталност и безпощадност, характеризиращи битките на майте, инките и останалите народи, обитавали някога Мексиканската долина в сравнение с нормите на Близкия изток, дори преди пет хиляди години? Възможно ли е точно там да се крие и причината, поради която те така и не са разработили метални оръжия?
Не че битките на майте, инките или ацтеките не са били решителни за много от техните общества, завършили накрая като империи. Но вероятно при липса на атаките на номадите, които да им избистрят понятията какво би могло да се постигне, когато гледаш на противника си като на плячка, те просто не са били в състояние да възприемат битките като съревнования, които се решават по линията кой ще убие повече врагове по-бързо. Всъщност, повечето битки в предколумбова Америка очевидно са били много по- близки по дух до сраженията на мае енга от Нова Гвинея — в доста по-големи мащаби, разбира се, и с много по-голяма вероятност за решителни резултати, но при все това с голяма част от ограниченията, типични за „вътрешновидовата“ война.
Една ацтекска армия от преди пет хиляди години е била доста сходна като организация с армиите от Близкия изток от преди три-четири хиляди години — със стрелкови части и такива с други метателни оръжия, играещи роля на стрелкова поддръжка на елитните войски, съставени от добре въоръжените и бронирани пешаци (с доспехи от вата), които пък участват в близък бой. Ала главната цел на тези войски не е била да унищожат вражеската армия, като избият колкото е възможно повече от нейните войници. Точно обратното — целта е била да се вземат колкото може повече пленници в битка очи в очи, като се свалят на земята с удар в ахилесовото сухожилие или коляното, а после им се извият ръцете отзад, след което помощниците ги връзват и издърпват. Битките са включвали, естествено, и други видове бой (особено със стрели), а бойните действия са продължавали по познатия ред — започвали са отдалече, с постепенно приближаване на двете враждуващи сили. За голяма победа се считало разкъсването на вражеската формация. Но сърцевината на всичко си оставало все пак вземането на пленници — точно поради тази причина елитните им оръжия имали за цел да пуснат кръв и да отслабят врага, а не да го убият, а правилата са били очертани с цел поощряване на индивидуалния бой, за да няма никакво съмнение по отношение на това кой кого и колко души е пленил.
Изходът от битките е имал политическо значение само за управляващите, като се е стигало дори и до поробване на целия народ на победените, ала мотивите и действията на отделния войник са били отделени от тези на държавата по начин, който изглежда изключително странен за хората, възпитани в евразийската военна традиция. В ацтекското общество пленникът на даден мъж, заловен по време на битка, е бил неговото бъдеще, ключ към почести и привилегии у дома, без да броим, че е бил и източник на протеини за него и неговото семейство. Затова ацтекският воин се е биел, за да залови пленници, а не да убива.63 Вярно е, че вманиачеността на ацтеките по човешките жертвоприношения и изяждане на враговете разваля картината в сравнение със, да речем, армията на инките. Но причината, поради която техният бой до такава степен се различава от традиционната евразийска милитаристична логика, се крие преди всичко във факта, че те не са били изложени на концепцията за ефикасността на битката. За всички предколумбови американски цивилизации битката си остава преди всичко социално събитие с политически последици. Ето защо онова, което през 1521 година е позволило на тристата испански воини на Ернандо Кортес да победят ацтекската армия, стотици пъти по- многобройна от тях, а после да покорят цялата империя на ацтеките, не са толкова огнестрелните оръжия или конете, а единният им фокус върху най-важното за тях — военната победа. И макар че инките не са били до такава степен вманиачени да вземат пленници заради човешки жертвоприношения, същото предимство, наречено прагматична безпощадност, помага на още по-малкия военен отряд на Франсиско Писаро само две години по-късно да събори цялата им огромна империя. В крайна сметка евразийският булдозер смазва всички други военни традиции и практики.
