китайската история надали може да се нарече безоблачна — в процеса на обединението на Китай се водят безкрайни войни, след тях много граждански войни, без да броим непрестанната заплаха от нахлуване на различни варвари. Та нека още веднъж се запитаме: защо в региона на Плодородния полумесец и неговите дъщерни култури триумфира точно този стил на невиждано бойно насилие?
Вероятно защото това наистина е най-старата човешка цивилизация, която е достигнала до настоящето по най-дългия и най-труден път. По отношение на създаването на градове държави и на първите земеделски или „водоснабдявани“ империи древният Близък изток води най-малко с хиляда до хиляда и петстотин години пред всички останали региони на планетата, дори и пред други съперничещи му региони от Евразия, като например долината на Индия и Китай. Напълно възможно е първенството във всяко едно отношение — създаването на градовете, създаването на държавата, създаването на армиите, измислянето на парите и писмеността — да носи неизбежните социални и психологически последици. Първите култури, на които им се е наложило да преживяват тези серии от трансформации, са били принудени да го правят бавно, стъпка по стъпка, без да пропускат нищо, докато останалите, следващи същия този път хилядолетие по-късно, дори и онези в другия край на Евразия, може би са успели да прескочат някое стъпало или да омекотят някои от най-болезнените ходове. И още по-конкретно, вероятно те са пропуснали някои от стъпките, чрез които примитивната група на воините се е трансформирала в Месопотамия в повече или по-малко дисциплинирана войска на земеделските царства, която впоследствие е била подмамена да проявява храброст от едва ли не тип „камикадзе“ във фалангите на градовете държави.
Трансформацията започва с преместването в градовете и другите укрепени региони на Плодородния полумесец около 5500 г. пр.н.е. На този ранен етап от човешкото развитие преходът се дължи не толкова на нарастване броя на населението, колкото на все по-нарастващата заплаха от номадските групи, които са се откъснали заедно със стадата си от земеделските общности. Ожесточеността на битките в Близкия изток вече се отличава драстично от бойните традиции на Египет. Същото се отнася и за нивото на дисциплината сред войниците, защото да се изправиш в битка срещу безмилостните номади не е просто удобен ритуал за измерване на относителната мощ на двете страни, както обикновено е било някога. Битката срещу номадите е била винаги битка за територия и живот, а наказанието за евентуалната загуба е било чисто и просто смърт. Всичко това се случва в общества, където промените започват да стават достатъчно бързо, за да бъдат видими, където традицията постепенно загубва правото си на вето, а нарочното използване на новостите за разрешаване на реални проблеми се превръща в ежедневна практика. Напълно нормално е тези новости да се приложат и във военното дело. Точно в този период някъде започва и постепенното затягане на дисциплината, изисквана от отделния войник, както и повишаването на контрола, упражняван от главатаря или командира, защото именно подобни промени водят до по-голям успех в битката. А срещу номадските нашественици тези нови и далеч по-ефективни методи на бой стават животоспасяващи. Веднъж разбрали как да го правят по-добре, на заселниците едва ли би им хрумнало да се върнат към старите си и напълно лишени от резултативност традиции на хронични конфронтации със съседните фермерски общности. Ето как смъртоносният заряд на битката постепенно нараства.
Най-бързо нараства обаче в земята между двете реки в региона — Месопотамия, заради уникалното географско положение на това място. Месопотамия, обхващаща централните и южни части на днешен Ирак, е плоска, почти скучна равнина, създадена от двете реки Тигър и Ефрат, които напояват по-голямата част от горните територии на Плодородния полумесец. Лишена от дъждове и зеленина, тази безплодна, изгорена от слънцето земя, не е привлякла колонизаторските амбиции на първите земеделци в региона, които предпочели по-високите места с валежи, дървета и изобилие от дивеч. Но двете големи реки, които протичат през региона на Месопотамия и които непрекъснато се разделят и събират, докато пресичат равнината, като своеволно и напълно променят коритата си буквално на всеки хиляда години, осигуряват на практика целогодишен воден резерв на всеки, който няма нищо против да инвестира в малко напоителни съоръжения, а почвата е удивително плодородна, защото представлява чиста тиня, отложена от минали преливания. Поради всички тези причини всяка година от нея могат да се извлекат поне две реколти, а с малко повече усилия, дори три. Затова някъде към 5000 г. пр. н. е. първите земеделци от по-високите области наоколо (днешните Кюрдистан и Иран) се осмеляват да слязат в долината и така ускоряват значително настъплението на цивилизацията.
Заселниците на Шумер, както са го наричали, успели да напипат верния път на земеделието. Броят на населението им растял главоломно, удвоявайки се на всеки половин век, защото добре напояваната земя е можела да изхранва стотици души на квадратен километър. (От друга страна здравословното им състояние все повече се влошавало, както защото нископротеиновата храна, която консумирали, ограничавала растежа им, така и защото гъстотата на населението им се превърнала в идеална предпоставка за различни епидемични болести.) Изключително богатите им хранителни запаси се превърнали в много примамлива цел за планинците, които живеели в близост до тях. От своя страна те също се нуждаели от хората в планините, защото алувиалните почви на техните земи не ги дарявали с достатъчно дървесина, метал, дори и камък. Подобно съседство е представлявало идеална възможност за взаимноизгодна търговия, стига народите от двете страни да са били достатъчно благоразумни и транспортните средства да са били по-добри. Но при тогавашните обстоятелства то надали е можело да се превърне в рецепта за щастливо съвместно съществуване. И ето че шумерската равнина се превърнала в нещо като културна тенджера под налягане.
Доказателствата са заровени прекалено дълбоко под основите на по-късните градове, за да успеят да ни помогнат, но повече от сигурно е, че различните шумерски племена са преминали през почти същия процес на затваряне зад стените на добре укрепените си градове, след като групите на пастирите започнали да се отделят от тях и да ги нападат през приблизително петото хилядолетие пр.н.е. При тези бързи темпове на нарастване на населението селата със сигурност скоро са се превърнали в градове, а необходимостта от свързване на напоителните диги за подсигуряване на редовен воден запас се е превърнала в причина за обединението на тези градове — било по взаимно съгласие, било чрез сила. Но на фона на твърде различния терен на Месопотамия този процес не довежда до образуването на единна държава, както става в Египет, макар че най-ранните заселници на Шумер, точно както и египтяните, са говорели на практика един и същ език. Вместо обединена държава се появяват около десетина градове-държави, всеки от тях с население, което още към третото хилядолетие пр.н.е.
е било с шестцифрено число. От този дълъг период на консолидация не са открити никакви данни за широкомащабни бойни действия, което обаче не означава, че такива е нямало. Но дори и да ги е имало, те надали са били чак толкова ожесточени, защото шумерите твърде рано в своята история прибягват до остроумното изобретение, наречено религия, чрез която осигуряват невоенизирано управляващо тяло, с цел упражняване на власт и контрол над разнообразни спорове. Животът в древните шумерски градове бил доминиран не от държавни водачи, подкрепяни от военна сила, а от свещениците в храмовете и боговете, на които те служели. Именно те са отговаряли и за събирането и записването на количествата зърно, както и, при необходимост, за разпределението му (и покрай това измислили математиката и писмеността).
Човешките общества не са обречени да водят войни завинаги и навсякъде — интелигентното управление и добре устроените институции са в състояние да допринесат за значителна промяна в статуквото. Свещениците от отделните градове в онези далечни времена вероятно са си сътрудничели, най-вече, за да съхранят собствената си власт, като се грижели диспутите между градовете за земи и вода да бъдат уреждани така, че и двете страни да бъдат доволни. Иначе прекалено едностранчивият изход в полза само на едната страна в спора би дал повод на владетеля на съответния град, който и без това непрекъснато е търсел повод да узурпира властта на свещениците, да предложи извоюването на доста по- добри условия чрез военна сила. Най-яркото доказателство за дълготрайния успех на храмовете е фактът, че макар и очевидното наличие на някакви стени, които да обезкуражават нашествията на номадите, в шумерските градове чак до началото на третото хилядолетие пр.н.е. липсват истински, класически отбранителни съоръжения, способни до устоят на мощни обсади. Налага се заключението, че свещениците успяват да откупят за Шумер пет, а дори и десет века относителен мир. А когато краят му най-сетне настъпил, причината вероятно се е дължала на непрекъснато нарастващия брой на населението и логично следващата липса на достатъчно обработваеми земи, което е направило невъзможно постигането на задоволителни компромисни разрешения на споровете между градовете.
В крайна сметка непрекъснато ескалиращите бойни действия между градовете позволили на военната каста да вземе властта и да провъзгласи царе с точно толкова абсолютна власт, на каквато са се радвали
