Омир, „Илиада“64
Истинската битка е зашеметяващо, кошмарно събитие. Случилата се в подножието на стените на Троя и описана в „Илиада“, е станала около 1200 г. пр.н.е., но епосът, посветен на нея, е написан чак през 800 г. пр.н.е., така че е по-вероятно да пресъздава бойни действия от този период. Освен това следва условностите на „Героичната епоха“ и описва битката като епически сблъсък между отделни герои, което въобще не отчита реалностите, протичащи на бойното поле. Това е война на пехотните фаланги — на първите истински армии, и като такава представлява действително могъща конфронтация на сили.
Боят в пехотните фаланги изисква ниво на дисциплина и координация, каквото никога до този момент не е било налагано на хората. Хванали здраво копията и щитовете си, те са били длъжни да се подредят в безупречно прави редици, по стотици, даже и по хиляди, при това не само в една редица, а в три, пет, та дори и повече, разположени една зад друга. Тези редици е трябвало да се движат по неравен, често хълмист терен, без да развалят строя си, докато не влязат в контакт с врага, който също е бил подреден в подобен безупречен строй. И веднъж сблъскали се с вражеските фаланги, войниците не можели нито да чуват заповедите на командирите си от невъобразимия шум, който произтичал, нито пък да ги изпълняват, ако все пак, по някаква случайност, успеели да ги доловят. От този момент най-съществено остава онова, което се случва на линията на сблъсъка, където две дисциплинирани тълпи от войници влизат в контакт. Настава ожесточено блъскане, мушкане, бутане и препъване, през което първите вражески редици постепенно се елиминират една друга, броят им се стопява, докато накрая една от страните не се паникьоса и не се опита да наруши контакта с врага. Ала нарушаването на този контакт е невъзможно, защото зад тях настъпват други редици войници, които все още не са успели да се заразят с паниката, и продължават упорито да прииждат. На даден етап сцеплението на губещото бойно формирование се нарушава, а веднъж позволили това, войниците вече са обречени. Мъжете, които се опитват да избягат, се оказват в капана на собствената си тълпа и биват посечени в гръб.
Именно на тази последна и най-грозна фаза на битката е посветена картината в „Илиада“, която цитираме по-горе — как „героите“ са посечени в гръб, когато се опитват да побягнат. В творбата преобладава приповдигната воинска лексика, целяща да осигури необходимия епически тон. Ала реалността е по-различна — подплашени млади мъже, напуснали за първи път дома си, които бягат, за да се спасят, но претърпяват неуспех и са оставени кръвта им да изтече насред касапницата на разкъсаната бойна фаланга. Това е безмилостна, целенасочена сеч в мащаби, на които „примитивните хора“ не биха могли да съперничат или да си представят. Началото й е нито през 800 г. пр.н.е., нито през 1200 г. пр.н.е., а още по времето на първите урбанистични поселища, преди около пет хиляди години. Първите фаланги са създадени в живеещите в непрекъсната конфронтация градове-държави на Месопотамия.
Подобна битка може да се види на Стелата на лешоядите — първото изображение на месопотамска армия, датиращо от около 2500 г. пр.н.е. Енатум, царят на Лагаш, повежда армията си в битка, а зад него са войниците на града. Но те не са нито безогледна сбирщина, нито разпокъсана линия от „племенни“ войни. Подредени са рамо до рамо, щитовете им се препокриват, в няколко прави редици, а копията им са изнесени пред строя в класическия стил на фалангите. И почти сигурно е, че маршируват в крак. А когато са се срещнали с вражеското формирование от съседния град Умма, преживяването на войниците определено е било не по-малко шокиращо от това на героите под стените на Троя хилядолетие след тях — кратък, но брутален близък бой, последван от тотално изтребление на фалангата, която първа си е позволила да се разкъса. Стелата на лешоядите твърди, че при тази битка са загинали три хиляди мъже от армията на Умма, след което пленените били отведени пешком пред стените на собствения им град и демонстративно посечени.
Тук става въпрос за жестокост, доведена до краен предел с почти Клаузевицка решимост, и тя е неразривна част от битката още от самото й начало, от раждането на цивилизацията. Вероятно общите загуби от военното дело на примитивните племена за едно поколение надвишават пропорционално загубите от войните между градовете държави на Месопотамия — в град Умма са живеели много десетки хиляди мъже, при това подобни стълкновения не се случвали чак толкова често — но интензитетът на битката, желанието на голям брой мъже да отстояват позициите си и да се бият, въпреки огромната вероятност да загинат още през следващите пет минути, нямат прецедент в многовековната традиция на хората, приматите, та дори и на бозайниците. Нещо подобно се открива единствено в битките между колониите на мравките, но те поне имат извинение под формата на общо генетично наследство като причина за саможертвата им в полза на общността. Населението на месо-потамските градове държави вероятно вече е достигало нивото, когато започва да се превръща предимно в ендогамно (бракове само в рамките на общността), но мъжете във фалангите не са имали достатъчно много общ генетичен материал, за да придадат някаква смисленост на саможертвата си от гледна точка на теорията за „себичния ген“, както и в какъвто и да било друг контекст на чисто рационален личен интерес. Просто културата им е тази, която прави тяхната саможертва възможна.
Генерал сър Джон Хакет
Наистина навлизаме в доста мътни води, но точно там и трябва да отидем, защото в онова, което наричаме Западен начин на водене на война, има една все още неразрешена загадка. Смъртоносният стил на фалангите за водене на близък, изключително ограничен в пространствено отношение бой, независимо дали се води с бронзови копия, римски къси мечове, ренесансови пики или мускети „Кафявата Бес“, ще доминира по бойните полета на Плодородния полумесец, света на класицизма по Средиземноморието, и във всички следващи ги цивилизации на модерния Запад в продължение на цели пет хиляди години. Дори и сега, въпреки относително празните бойни полета, по дух този стил е все още с нас. Историята познава дълги периоди и на по-ограничени форми на бойни действия дори и в Западния свят, а в други краища на света норма са били много по-ритуализирани форми на бой, но на Запад духът на фалангите в крайна сметка винаги е побеждавал. Да влезеш в бой по този безмилостен начин, в стил „всичко или нищо“, изисква висока степен на отдаденост и от двете страни — две фаланги не биха могли да се сблъскат по този начин, както и два пехотни батальона от XVIII век, освен ако между двете страни в конфликта не съществува негласно споразумение, което ги кара да подредят силите си в абсолютно еднакъв боен ред на предварително уговорено бойно поле. Налага се интересният въпрос защо хората конкретно от този културен континуум редовно са предпочитали да се бият именно по този начин, когато други култури не са искали или поне не са го правили?
Този начин на водене на боя е безсъмнено далеч по-страховит и носи съответните практически последици. Ако армия, която е свикнала да води бой на смъртоносно разстояние от близкообхватните оръжия на противника, се изправи пред армия, чиито традиции изискват от нея никога да не подхваща голяма битка, ако не притежава предимствата на по-голямата численост или изненадата, то вероятността за победа е на първата. Точно както мръсните пари изтикват чистите, така и стилът на необузданото, безразсъдно насилие (можем да се изкушим да го определим дори като стила, който е влюбен в славната смърт), постепенно ще изтика назад по-разумния, по-пре-мерен метод на бойни действия. В крайна сметка Западните армии, които комбинират новите технологии с древните си традиции за безогледно насилие, успяват да завладеят цялата планета, или поне за известно време. При все това са ни известни цели цивилизации, където тази крайна форма на бойни действия никога не се превръща в доминантна. Например китайската цивилизация предпочита подход, изграден върху конфуцианския идеал, който изисква от по- висшестоящия да постига целите си без насилие. Ето какво казва Сун Дзъ във великата си книга „Изкуството на войната“ (490 г. пр.н.е.): „Да се биеш и да побеждаваш във всички свои битки не е върховна добродетел. Върховната добродетел се състои в това да смажеш съпротивата на своя враг без бой“. Въпреки това
