междувременно заседналите общности стават точно толкова безмилостни, колкото и противниците им.60 Най-силните доказателства в полза на тази хипотеза са драстичните разлики между стила на бойните действия на обществата, които не са били принудени да се сблъскват с номадите и онези, които непрекъснато са били под подобна заплаха. Например Египет се е радвал на идеално географско положение, което го е изолирало почти изцяло от контакт с номадите в продължение на над хиляда и петстотин години, след като царствата по Долината на Нил са били за първи път обединени под властта на един фараон някъде към 3100 г. пр.н.е. Между тясната речна долина и гъсто населената делта са се простирали единствено пустини, достатъчно големи, за да пресекат пътя на всички номади, осмелили се да се появят в другия край на региона. Точно поради тази причина бойните умения на египтяните остават забележимо по-старомодни и неумели в сравнение с тези на хората от Близкия изток.

Стрелците защитници са можели да насочат стрелите си от три различни ъгъла надолу към атакуващите в рова, както и да вземат на мушка цели, настъпващи по обратния скат. Известна представа за огромната мощ на тази укрепителна система получаваме, когато застанем на дъното на рова. Става ясно, че атакуващите сили е трябвало първо да превземат гласиса, предния склон на укреплението, да унищожат всички предни постове, скрити там, като едновременно с това се стремят да избегнат непрекъснатия обстрел на прашките и лъковете от стената над тях. След това е трябвало да слязат по стръмния обратен склон към дъното на рова, под интензивния кръстосан огън от амбразурите и бастионите, зад които защитниците са имали превъзходно прикритие. Ако успеят да оцелеят, после са били принудени да щурмуват предния склон и крепостния вал, за да се озоват обаче в тесния коридор в подножието на главното укрепление, от чиито върхове върху тях се сипел дъжд от камъни и други метателни оръжия.61

Скрити дълбоко под водите на езерото Насър, което днес се простира на сто и шестдесет километра на юг от язовира Асуан, двадесет гигантски укрепления, изградени от тухли и кал, постепенно се разпадат по бреговете на някогашния Втори праг на Нил. Те са били издигнати преди около четири хиляди години, за да пазят южните подходи към Египет, и представляват ярък символ на уменията и професионализма на египетските архитекти и строителни инженери. По своята сложност и заплетеност отбранителните съоръжения на крепостите, охраняващи южните граници на Египет — от Бухен на север до Семна и Кумма на юг, могат спокойно да съперничат на средновековните замъци в Европа, изградени преди някакви си осем столетия. Укрепленията били разположени на такова разстояние едно от друго, което позволявало визуална комуникация между стражите, разполагали и със складове със зърнени запаси и тунели, прокопани чак до реката, така че да могат да издържат дори и на продължителна обсада. Според един открит надпис, целта им е била „да не допуснат преминаването на нито един нубиец, запътил се на север, независимо дали пешком или с лодка, както и на никакъв нубийски добитък. Изключение се прави само за нубиец, който идва да прави търговия в Икен, или за такъв с официална депеша.“ Египтяните дори поддържали войска от нубийски наемници, набрани сред местните жители, които трябвало да патрулират из пустинните региони отвъд укрепленията.

Това е класическа имперска „военна граница“ — първият пример на модел, който впоследствие ще бъде мултиплициран десетки пъти от Римска Британия през Великата китайска стена, та чак до британските защитни укрепления по северозападната граница на Индия. В стандартна практика се превръща даже и използването на „местни войски“ за патрулиране на външната отбранителна зона. Единственият елемент, който някак си не пасва на общата картина, е нивото на оръжейната технология — изграждането на тези укрепления започва през 1990 г. пр.н.е., по време, когато армиите на север и изток от Египет, тези от Плодородния полумесец, носят метални ризници и доспехи и използват бронзови остриета на копията си и комбинирани лъкове вече половин хилядолетие. Въпреки това египтяните продължават да използват сопи, прости лъкове с каменни остриета на стрелите и къси копия с кремъчни остриета, а за бойни доспехи въобще не може да става въпрос. Очевидно, за да държат нубийците надалече от територията си, те не са имали необходимост от напредничава военна технология. Съществуват и достатъчно признаци, че собствените им вътрешни битки, които най-често се изчерпвали с твърде спорни методи за унаследяване на трона, са протичали особено официално и ритуално, с почти никакъв близък бой (въпреки изобилните доказателства, че след това пленниците били безмилостно избивани).

Концентрацията на заселници по протежение долината на Нил в Египет и обръщането към земеделието започват относително късно — около 5500 г. пр.н.е., когато все по-голямото засушаване в някога подобните на савани горни земи по хълмовете на Червено море, както и в Сахара на изток и на запад, принуждават хората да търсят по-плодородни места. Но след този момент събитията се развиват доста бързо — за по- малко от хиляда години някогашните територии се превръщат в истинска пустиня, неспособна да поддържа живота дори и на пастирите, с изключение на областта около големия източен завой на Горен Нил (около днешния Луксор и древната Тива), където част от номадите успяват да оцелеят още около хилядолетие. Всички останали вече били окупирали долната част на долината и обработвали земята. Видът земеделие, който се налага в долината на тази река, разположена сред пустинята, е повече от уникален, защото не изисква много работа и не изгонва далече пастирите на стадата. В края на летния сезон, обикновено някъде в средата на август, дъждовете, паднали в етиопските планини по време на годишните мусони, достигат горната част на Египет и Нил се разлива — нивото на реката постепенно се покачва, залива по-голямата част от долината и след това се отдръпва, оставяйки след себе си изключително плодоносна тиня. През следващите три-четири месеца посевите бързо избуяват. А през другите осем месеца земята остава на разположение на преживните животни като пасище, тъй като без изкуствено напояване следваща реколта е напълно невъзможна. Изкуственото напояване на посевите по долината на Нил започва чак около 2000 г. пр.н.е.

За разлика от някои региони на Плодородния полумесец, където реколтата е целогодишна, египетското земеделие не е изисквало постоянното гонене на стадата и техните пастири надалече от общността. А и къде другаде да отидат, когато пустинята на практика е започвала на по-малко от десетина километра навътре от речната долина?! В резултат на тези условия новоустроените селища не са успели да породят нови пастирски групи, които да се откъснат от тях и да се превърнат в техни врагове — щастливо стечение на обстоятелствата, обясняващо факта защо земеделските селища по долината на Нил са в по-голямата си част разпръснати и без никакви защитни стени.

Вероятно тези селища са започнали като първобитни, от типа на селата на племето яномамо и на планинците от Нова Гвинея, макар и сред далеч по-голямо изобилие от природни дадености. Постепенно започва и обединението им в малки царства с около десет хиляди жители, административни и церемониални центрове. Този процес безсъмнено е бил придружен от известно насилие — археологическите находки сочат, че тези царства, с типичните неутрални зони от необработваема земя между тях, са дали началото на четиридесет и двата нома, които остават административни провинции на Египет по време на управлението на фараоните в продължение на две хиляди години след обединението. Но към 3500 г. пр.н.е. все още има много малко укрепени места, с изключение на района в завоя на Нил, където няколко отчаяни групи номади от някогашното население на Сахара все още са се опитвали да изкарат прехраната си от бързо засушаващите се горни земи и набези в долината. В намиращите се там царства Нагада, Тис и Хиераконополис земеделците са разполагали с оградени от стени градове и укрепления, за да се защитават от нападенията на номадите, поради което са живеели в много по-милитаризирани общности. И съвсем нормално е точно от там да започне и обединението на Египет.

Подробностите по този процес остават и до днес неизвестни. Знае се обаче, че всичко е започнало с установяването на властта на Хиераконополис над областта по целия завой на Нил, а после и над цялото горно течение на реката, чак до делтата. За подчинението на останалите царства е била необходима употребата на военна сила, затова и изминали няколко столетия, докато това стане. Но към 3100 г. пр.н.е. целият Горен Египет вече се управлявал от един-единствен човек, който после победил и последния си съперник — господаря на по-голямата част от делтата. Тази победа е увековечена в надписа от Нармер огромен барелеф върху плоча, датиращ от около 3050 г. пр.н.е. На него се вижда фараон в характерното облекло за Горен Египет, посичащ мъж, вероятно друг фараон, в дрехите на Долен Египет. В друга сцена от надписа фараонът е изобразен как разглежда телата на мъртвите си врагове, всички до един обезглавени. Създаването на първата голяма държава на нашата планета, простираща се на повече от хиляда километра от юг на север и обитавана вероятно от половин милион жители, не е станало спокойно и мирно. Но веднъж

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату