фараоните на Египет. Но както и в случая с градовете държави в древна Гърция две хиляди години по-късно, са били необходими няколко столетия, преди старите, повече или по-малко егалитарни институции на древен Шумер да бъдат окончателно сринати от новите тирани. Именно в този период на зараждане на войната и оформяне на тирани, но на фона на все още съществуващите първично демократични градски институции, наследени от предните, намираме първите доказателства за използване на фалангите на бойното поле.
Изключително показателна за този процес е сагата за Гилгамеш, владетел на града държава Урук през 2700 г. пр.н.е. Той се сдобива с властта си, благодарение на споровете със съседния град Киш. Легендата разказва, че точно той е построил стените на Урук, които се простирали на осем километра около града. Това става в началото на периода, от който вече разполагаме с писмени данни, които ни дават както имена и дати, така и някои (твърде митологизирани) истории. В тях централната роля, естествено, е отредена на героя Гилгамеш — воин, който става големия човек („лугал“) или царя на Урук. Епическото повествование представя обичайната история за духовното търсене (в този случай Гилгамеш търси вечния живот), в комбинация с някои твърде противоречиви картини на местната политика на град Урук през XXVII в. пр.н.е. Ако се зачетем между редовете обаче, ще установим, че най-вероятно той е човекът, който най-накрая е успял да подчини старите институции на града и да ги накара да заработят за неговите цели. Със сигурност може да се каже, че до времето на Гилгамеш все още намираме оцелели религиозните власти, събранието на старейшините на Урук (нещо като сенат) и общото събрание, в което участват всички възрастни мъже. С помощта на реторика и заплахи, Гилгамеш успява да убеди тези управителни органи в правото си да заеме градския трон. Но дори и тогава той не се превръща в абсолютен монарх — налагало му се е да се старае да угажда на хората, за да ги държи на своя страна, тъй като повечето от тях очевидно са продължавали да се възприемат не само като негови поданици, а и като свободни граждани. С нарастване на трудностите по управлението на големите и сложни общества, ръководени от егалитарните институции, Урук и останалите шумерски градове все по-бързо преминават към авторитарен тип управление. Но по времето на Гилгамеш те все още не са стигнали до този исторически етап и именно този крехък баланс между егалитарните ценности и авторитаризма прави възможно създаването на фалангите.
Важно е да не забравяме кои са били тези хора. Това са наследниците на десетина-двадесет поколения свободни мъже и жени, членове на малки общности, които са имали пълното право на избор и са живеели или умирали в резултат от него. Те били горди, интелигентни, така че надали са възнамерявали да се простят със своята независимост заради първия сладкодумец, който застава пред тях. Ала логиката на вида общество, към което те са принудени да преминат с нарастването на зависимостта им от земята и главоломното увеличаване броя на населението, гласи, че шепа хора трябва да раздават заповедите, а всички останали да се подчиняват. При отсъствието на ефективни средства за масова комуникация, едно общество от десетки, дори стотици хиляди души, може да бъде ръководено само отгоре надолу, със сила. Старата система на безкрайни дискусии, водещи накрая до консенсус, отнемаща време дори и на малките общности на примитивните ловци, просто престава да действа при брой на населението, изчислим в хиляди. Въпреки това всичко онова, което ги прави хора, тотално отхвърля мравченото съществуване на сляпо подчинение и те не се предават доброволно в робство.
Обществото им е разделено на слоеве, където имуществото и социалните класи поставят едни хора над други, но засега все още съществува определена степен на социална мобилност. Статусът на жените пада катастрофално (както става навсякъде при възхода на цивилизациите), а за промяната му отникъде не се вижда изход. Ала митът за социалното равенство все още е жив в събранието на старейшините, по произход вероятно водачи на кланове, и най-вече — в събранието на всички свободни възрастни мъже. Като изключим двете хиляди години на технологични и културни различия, които ги делят, градовете Ур, Лагаш, Шурупак и Киш са напълно сравними с гръцките градове-държави от древността. Богатите по рождение аристократи в крайна сметка наистина получават онова, което искат, но на този етап все още стриктно се спазват всички изисквания за обществен диспут и консенсус в събранията на гражданите (или поне на онези от тях, които са способни да носят оръжие).65 Подобно обществено устройство безспорно е дразнело всички олигарси и тирани, стремящи се към властта, но е имало и едно важно предимство — щом цялото зряло мъжко население се чувства отговорно за вземането на решение за участие във война, то тогава владетелят съвсем законово е можел да изисква от мъжете да заложат живота си на фронтовата линия. Точно поради тази причина още от самото начало шумерските градове са можели да изпращат своите войници на бойното поле във фаланги.
Привлекателността на фалангата е не само във факта, че тя е удивително ефективно средство за бойни действия. Освен това тя е много евтина. Само един следобед седмично е бил напълно достатъчен, за да могат войниците да бъдат обучени да използват своите прости щитове и копия, както и да се движат в плътен строй. Бронзовите остриета на копията са единственият по-значим разход в тяхното оборудване (по това време бронзът вече започва да измества камъка като оръжие, макар че още е доста скъп). А по- заможните членове на обществото не са имали нищо против да инвестират и в бронзови шлемове и наколенки за своята армия. Често се случвало именно общото събрание на старейшините и мъжете да изиска от тях да субсидират с основни бронзови доспехи по-бедните мъже в общността, но те нямали нищо против — така получавали една наистина ефективна военна сила, практически необуздаваема, освен от друга фаланга, при това почти без пари. Нямало е нужда да вземат скъпи и неефективни наемници (още по това време имало и такива) или да изтеглят продуктивните членове на общността от важната им работа, за да ги обучават продължително в използването на по-сложни оръжия, като например лъка или меча (които точно по това време започнали да се появяват тук и там), да не говорим пък за необходимостта от коне. С една дума, ползата от фалангите е толкова голяма, че по-интересният въпрос е защо изобщо са излезли от мода.
Отговорът е, че за да заемат мястото си във фалангата, мъжете е трябвало да демонстрират изключително висока степен на отдаденост към каузата, което е било доста трудно особено ако произлизат от по-стари и не толкова дисциплинирани общества. Защото причината, поради която гражданите войници на древните шумерски градове излизат да се бият във фаланги, се корени именно в тяхната пълна отдаденост и чувство за принадлежност към градовете, за които се сражават. Всички техни близки живеели в града, а друга част се намирала рамо до рамо с тях във фалангата — все фактори, които безсъмнено помагали, но освен това се чувствали дълбоко свързани със съдбата на града, защото точно техните решения в общото събрание оформяли (или поне на пръв поглед) неговата политика. Затова те се появявали редовно, без да искат заплащане, за ежеседмичното си бойно обучение, и в този процес постепенно се адаптирали към стил на бой, напълно чужд на старата традиция. А когато се налагало, нямали нищо против да рискуват живота си и във война, отново незаплатени, в редиците на своите фаланги.
С напредване на времето и укрепване на деспотичните режими в шумерските градове фалангите постепенно изчезват и умират завинаги, тъй като нито един абсолютен монарх не би позволил общо участие на населението във вземането на ключови решения — нещо, което било направило възможно съществуването на тези най-ранни масови армии. Все по-често те предпочитали да разпореждат битки, в които участвали единствено новият военен елит и техните постоянни армии от наемни войници, оставяйки масите от населението невъоръжени, необучени и политически инертни. Към втората част на третото хилядолетие фалангите на практика изчезват от бойните полета на Месопотамия. Но преди това да стане, безспорно изиграват важна роля във формирането на модела на хронични, нищо не решаващи войни, които избухват от време на време между шумерските градове. Същественото за една военна система, която може бързо и евтино да мобилизира цялото мъжко население за война, е, че тя предоставя на всеки участник ограничена нападателна сила, но същевременно изключително голяма отбранителна мощ.
В продължение на столетия тринадесетте градове-държави на древен Шумер съществуват в състояние на непрекъснато пренареждащи се коалиции, както и хронични войни, които не променят почти нищо. Не че го правели нарочно — просто обстоятелствата са ги принудили да попаднат в система на баланс на силите. Щом някой играч се задържал прекалено дълго на върха, превръщайки се във „велика сила“, останалите играчи започвали да се зареждат със страх от нарастващата му мощ и да пренареждат съюзите си, за да контрабалансират силата му. Този модел не е нов за човечеството — виден е при повечето планинци от Нова Гвинея, та дори и при шимпанзетата от Гомбе, стига да можеха да проумеят логиката, която ръководи подобна система. Но това е първият случай в историята, в който системата на баланс на силите обхваща вече цели държави, защото до този момент историята не познава подобно общество. И със съвсем малки изключения, тази система си остава вечна.
