Цялата човешка история от средата на второто хилядолетие преди новата ера до настоящата епоха, настъпила преди около четири-пет века, би могла да се сравни с продължително презокеанско пътешествие, и по-точно — с онази негова част, която е в открито море. Бреговете на първобитното ни племенно минало, на които сме построили кораба на цивилизацията, много отдавна са останали зад кърмата му, а отсрещният бряг — новият свят на скоростните промени и разширяващите се възможности, все още не се вижда на хоризонта. Екипажът непрекъснато се върти, ала нито корабът, нито хоризонтът се променят. Това важи с особена сила за историята на войната. През трите хилядолетия, изминали между 1500 г. пр.н.е и 1500 г. н.е., за които писмените сведения са вече далеч по-обилни, а и хрониките са предимно военни, моделът на бойните действия си остава дотолкова еднотипен, че нищожните модификации в него надали биха представлявали интерес за неспециалиста.
Преобладаващата част от военните историци са напълно единодушни, че които и да е две, избрани случайно армии от периода между 500 г. пр.н.е. и 1500 г. н.е. имат еднакви шансове да се изправят в бой една срещу друга. А този период би могъл да бъде изтеглен и още по-назад, чак до 1500 г. пр.н.е., ако тогавашните армии биха могли по някакъв начин да сменят бронзовите си оръжия с железни.
Ала подобна богоподобна перспектива е нищо повече от оптическа измама. Промените през този относително по-близък исторически период ни се виждат толкова бавни, най-вече защото за него знаем доста повече, отколкото за наистина далечното ни минало. Информацията за 3000 г. пр.н.е. или за 5000 г. пр.н.е. е толкова оскъдна, че ни оставя с впечатлението за изумително бързи трансформации. Ако на археолозите са известни само десетина факта за цял един век от историята на дадена древна империя, то се налага илюзията, че столетията преминават на бърз кадър. Реалността на промените обаче е точно обратната — всичко е много бавно. Но щом достигнем до период, за който разполагаме с много по-голямо изобилие от факти, годините започват да ни се струват претрупани със събития, столетията постепенно придобиват по-реални измерения във времето и внезапно се оказваме заредени с нетърпение заради бавната скорост на промените. В периода на това историческо съзряване, на това плаване в открито море, войната си остава в повече или по-малко „стабилно състояние“. Именно това стабилно състояние ни спестява необходимостта да пристъпваме изнурително хронологично през поредицата от стотиците забравени войни и хилядите мъгляви битки, водени в продължение на три хилядолетия, ако искаме да разберем еволюцията на институцията, наречена война. Спокойно можем да си позволим да подбираме, а вече и да чуем индивидуални човешки гласове, които да ни помогнат да почувстваме случващото се в онези времена.
Писмо от Хори — египетски писар и ветеран от войните, до един млад офицер68
Първата битка, за която разполагаме с наистина пространни подробности, се е случила преди близо три хиляди години, при това на същото място, за което се твърди, че ще стане свидетел и на последната — Армагедон. Причината за битката е бунтът, който избухва през 1463 г. пр.н.е. в градовете на васалните на Египет държави Сирия и Палестина. Царят на Кадеш — богат и стратегически важен град в горния край на долината Бекаа в Южна Сирия, обявява своята независимост. Веднага след това по-голямата част от градовете в региона признават владичеството му, защото египетската армия не си е направила труда да помръдне от долината на Нил в продължение на двадесет и две години. Но още в началото на следващата пролет на трона вече има нов фараон и армията се придвижва на север.
Египетската армия, която двадесет и двегодишният фараон Тутмос III повежда в първата си военна кампания, е вече далеч по-сериозна организация от леко въоръжените и неекипирани армии на Старото и Средното Царство. Личният й състав е наброявал около двадесет хиляди войници и офицери. Състояла се е предимно от пехота, въоръжена с копия, мечове и брадви, но освен това е включвала и стрелкови войски, екипирани с мощни комбинирани лъкове. Била е разделена на две дивизии с по около пет хиляди войници (дивизиите са били кръстени с имената на богове: Дивизия на Ра, Дивизия на Амон) и е имала възможността да извършва относително сложни маневри на бойното поле. Подобно на други армии от този период, и египетската е разполагала със стотици бойни колесници, които са можели да се придвижват в плътен строй. Към двете дивизии имало зачислени подразделения с колесници, които били изключително удобни за пробиване на плътните пехотни вражески линии. Колесниците се втурвали от голямо разстояние, вклинявали се в строя на противника, водачите им си свършвали работата с оръжията и след това точно толкова скоростно се изтегляли назад. Подобни маневри обаче били възможни само когато се налагало да гонят войски, показващи признаци на желание за отстъпление. Плътният пехотен строй бил непробиваем за тях, защото конете отказвали да се втурнат срещу гора от насочени напред копия.
На армията на Тутмос й били необходими три седмици, за да измине разстоянието от египетската гранична крепост Тиел (близо до днешния Суецки канал) до място, наречено Йехем в северната част на Палестина, от другата страна на планината, отделяща го от град Мегидо, известен също и като Армагедон. Точно там ги очаквала и армията на Кадеш. През планината имало три прохода. Два от тях били дълги и доста заобиколни, ала достатъчно широки, за да позволят запазването на някакъв боен ред по време на преминаването им. Третият, през село Аруна, бил по-къс, но опасно тесен.
Появяването в равнината на Армагедон през който и да е от тези проходи било наистина рискована работа, защото съществувала реалната опасност вражеската армия да е организирала засади в края на всеки от тях, за да нападне армията на Тутмос и да я разбие, още преди да е имала възможност да се организира в боен ред. По време на заседанието на командния щаб в навечерието преди превземането на последния подстъп фараонът решил да пренебрегне мнението на своите офицери (с което започва тази глава) и да поеме огромния риск да преведе войските си през прохода край Аруна. Възможно е да е разполагал с по-актуална разузнавателна информация за вражеските позиции от другата страна на прохода, но много по-вероятно е просто да е решил да направи хазартен ход. Изхождал е от предположението, че армията на Кадеш в никакъв случай не би могла да си позволи да оредее дотолкова, завардвайки и трите прохода едновременно. Освен това било повече от ясно, че никой, който е с всичкия си, не би поел по пътя покрай Аруна, затова противникът може да е оставил този проход неохраняем.
Египетската армия поема през тесния проход още на зазоряване. Напрежението и тревогата са големи, тъй като вече се намирали на вражеска територия и са напълно наясно, че дори и малък отряд, скрит горе в планината, би причинил значителни загуби на тънката им нишка. Но когато само след няколко часа началото на египетската колона излиза в другия край на прохода, установява, че фараонът е заложил на печелившата карта — войските на Кадеш се били разделили между двата по-широки прохода, и така египетският авангард започва да се разгръща в равнината, напълно необезпокояван.
В разказа, който е открит върху стените на храма в Карнак се намеква, че Тутмос вероятно е имал намерение да насили още повече късмета си, като нападне по-близката половина от армията на Кадеш, още преди цялата му армия да се е измъкнала от прохода, защото виждаме, че офицерите му отново се обръщат към него: „Вижте! Негово величество предвожда победната си армия и тя е изпълнила равнината! Нека нашият славен господар този път ни послуша, и нека нашият господар да изчака и тила на своята армия! Когато и тилът на нашата армия се присъедини към нас, тогава ще тръгнем в бой срещу онези азиатци (както египтяните презрително са наричали всички левантийски народи).“ Този път фараонът очевидно се е вслушал в съвета на своите офицери и е изчакал цялата му армия да се измъкне от прохода. Това станало някъде по обяд, след което те тръгват в настъпление срещу Мегидо. Точно в този ден няма среща с врага. Някъде около седем вечерта египетските войски си устройват лагер южно от Мегидо, край близкия поток.
Настроението във всяка армия в навечерието на коя и да е битка е винаги едно и също — опитните ветерани са напрегнати, защото знаят какво ги очаква, младите войници са изнервени, защото не знаят, а всички заедно се държат наперено и говорят самоуверено, за да облекчат страховете си, или пък се заемат с екипировката си, за да ги скрият. Цялата армия получи заповед: „Подгответе оръжията си! Пригответе се!
