И така, пастирските народи на Иран, северните части на Кавказ и пограничните райони на Балканите и Украйна усъвършенствали своите умения с тази смъртоносна нова комбинация от колесница и комбиниран лък, и не след дълго установили, че с нея като нищо биха могли да победят дори и цивилизованите армии. До този момент номадските нападения срещу земеделските общности са зависели преди всичко от елементите на изненада и временно числено превъзходство, но иначе самите хора не са имали кой знае какъв интерес към битките, с изключение, може би, на ползата им като поле за събиране на опит в използването на актуалните за момента оръжия. Всичко това се променя, когато на сцената се появява и колесницата — номадите вече разполагат с най-мощното оръжие на света и се отказват от простите нападения, за да се посветят на завоеванията.
Военният историк сър Джон Кийгън изтъква, че предимството на колесниците не е било само в скоростта и маневреността, които са им позволявали да се втурнат скоростно на бойното поле, да засипят с порой от стрели плътните пехотни формации и после също така бързо да се изтеглят, преди да оставят време на противника да се окопити. Най-голямото им предимство всъщност се корени в самия факт на номадския им произход. Това са били хора, обучени да контролират цели стада добитък и напълно привикнали със задачата по ефективното, лишено от емоции убиване с един удар — част от ежедневната им работа се е състояла в подбирането на по-старите, болните или ранени животни, както и в голяма част от младите, последвано от избиване на ротационен принцип, при това извършвано така, че да не се смутят останалите животни. Освен това културните им традиции ги предразполагали да гледат на земеделците като на по- низши същества, почти лишени от човешки качества, по-скоро плячка. Затова опитът им в управление на стадата много лесно се трансформирал в умения за водене на войни срещу армиите на цивилизацията. А армиите на цивилизованите империи, вече отдавна забравили за високо мотивираните фаланги на архаичните бойни организации, са били перфектните мишени за подобна тактика.
Сър Джон Кийгън, „История на военното дело“73
Номадският боен стил на конните атаки от по-късните нашествия, за които разполагаме с подробни писмени сведения (какъвто вероятно е бил и стилът на влизане в бой с колесници от началото на второто хилядолетие), включва подход в полукръгла формация, като двата края на този полукръг обхващат фланговете на цивилизованата армия. Първият им ход е бил да засипят противника с дъжд от стрели — никога не предприемали решителна атака, докато не видели, че врагът се е подплашил достатъчно, за да побегне. „Кръжащ на разстояние три-десет-четиридесет метра от стадата неекипирани пешаци — пише Кийгън, — екипът на една колесница, състоящ се от един водач и един стрелец, е бил в състояние да повали по шестима противници на минута. А десетминутната работа на десет колесници е можела да причини над 500 жертви — съотношение на загубите, равняващо се в наши дни с резултатите от битката при Сома.“74 А ако вражеската армия продължавала да се съпротивлява, то тогава колесниците се оттегляли, с надеждата да накарат противника да тръгне да ги преследва, с което да разкъса редиците си — точно в този момент те се обръщали и ги приклещвали от всички страни, докато са все още разпръснати.
„По време на битка те се спускат срещу врага, обкръжават го, като мълвят страховити слова — пише Амианус Марцелинус за хуните през IV в. н.е. — Когато им се противопоставиш, те се разпръскват, но само, за да се завърнат обратно със същата скорост, като громят и поразяват всичко по пътя си… Нищо не може да се сравни с умението, с което изпращат стрелите си от големи разстояния, а върховете на стрелите им са от подострени кости, твърди и смъртоносни като желязо.“75 По времето на късната Римска империя номадите, разбира се, вече се бият на коне — нещо, което не е можело да се направи с все още дребните кончета от 2000 г. пр.н.е., ала за пешаците колесниците са били точно толкова ужасяващи, колкото и за войниците, които са се опитвали да защитават цивилизацията преди петдесет поколения.
Първите вълни на номадските нашествия, които заливат цивилизацията, не идват от чак толкова далече (докато се стигне до народите от дълбоките степи, ще трябва да мине много време), но въпреки това армиите на древността почти не можели да се справят с тях. Остатъците от империята на Саргон в Месопотамия вече били превзети от гутиани и еламити — доскорошни номадски народи, занимаващи се със земеделие по северните склонове на Иранското плато. Но по-късно единството на Месопотамия бива възстановено от Хамураби — местен, който управлява от новата столица Вавилон. Въпреки всичко неговата аморитска империя, все още зависима почти изцяло от пехотни войски, не представлявала почти никаква пречка за колесниците на каситите и урианите, които през XVII в. пр.н.е. се появили от планинските земи, обхващащи днешен Кюрдистан. Тя бързо паднала под тяхна власт, след което победителите си поделили цяла Месопотамия.
Никой не знае какъв точно е бил езикът на каситите, но урианите са говорели индоевропейски език, както и хитите, които завоювали по-голямата част от централен Анадол (днешна Турция) на запад. Още по- западно от тях микенците, които покорили Балканите чак до Гърция включително, са имали същите колесници и са говорели друг индоевропейски език. Техните войнолюбиви потомци накрая ще покорят търговската и миролюбива Минойска цивилизация на остров Крит, подпомогнати от мощната вулканична експлозия на остров Тера от 1470 г. пр.н.е., която унищожава градовете и крайбрежните села на Северен Крит.
Списъкът на катастрофалните нашествия продължава с хиксосите — номадски племена с колесници, произхождащи от северозападните части на Арабския полуостров, които говорят семитски език. Именно те нападат за първи път относително слабо милитаризираното царство Египет. На изток от тях арийците — индоевропейски народ, произхождащ от Иранското плато, напълно унищожават обширната (и доколкото ни е известно, напълно миролюбива) цивилизация в Индийската долина, като поставят под своя власт почти цяла Северна Индия. И до ден днешен произходът на династията Шан от Северен Китай около 1700 г. пр.н.е. остава полемичен, ала внезапната поява на колесници в една част от света, където до този момент не познават транспорта на колела, плюс каменните рисунки на колесници на шест отделни места от северните части на Иран до долината в горната част на река Яндзъ, подсказват, че основателите на държавата на Шан вероятно също са били варвари — завоеватели, може би друго индоевропейско племе, което е започнало своя поход на изток още преди векове от Северен Иран.76
Управлението на повечето номадски завоеватели продължавало не повече от едно столетие, защото те представлявали незначително малцинство, властващо над огромно, изпълнено с презрение и гняв мнозинство, с помощта на робска администрация, събрана от покорените народи, защото самите те нямали нито писменост, нито бюрокрация. Египтяните успяват да прогонят хиксосите през 1567 г. пр.н.е. Коренните жители на Месопотамия, под водачеството на Ашурубалит, смъкват от трона своите уриански господари през 1365 г. пр.н.е. и създават наново обединеното си царство, в почти същите граници, в каквито е била империята на Саргон. Основателите на династията Шан, ако въобще са били нашественици, са абсорбирани много бързо от по-изисканата китайска култура и вече се представят на света като истинска китайска династия. Но дори и там, където номадските завоеватели остават господари в продължение на дълго време и собствения им език и култура накрая стават водещи — като например в Гърция, хитския Анадол и в управляваната от арийците Северна Индия, те вече не са същински пастири и номади — просто напълно военизирана управляваща класа, с вкус към лов на диви животни от колесници. Но независимо дали културата им е оцеляла или не, отражението й върху народите, над които е властвала, е огромно — веднага след първата вълна от номадски нашествия почти всички държави се милитаризират, а робството почти
