Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

навсякъде се превръща във важна държавна институция.

Особено прочути със своята жестокост са хититите и ми-кейските гърци. В Египет Новото царство, което прогонва завинаги хиксосите, е вече напълно милитаризирана държава като всички останали. Войниците, които Тутмос III повежда към Мегидо през 1462 г. пр.н.е., вече не са очарователно старомодните, ритуални войски, типични за Средното царство, а пълнокръвна армия от Бронзовата епоха, на редовна служба и превъзходно обучена. По това време от Минойската цивилизация на Крит, която е успяла да избегне широкомащабното си военизиране (вероятно поради островното си положение никога не е била подложена на набезите на номадите), не е останала почти никаква милитаристична следа. Същото се отнася и за цивилизацията от Индийската долина. Арийските господари на Северна Индия остават, в известен смисъл, завинаги. Съвременната кастова социална структура на Индия се смята за последица от системата на робство и подчинение, с която арийците са подсигурявали своята власт.

Китай има историческия късмет да избегне най-лошите последици от варварските нашествия, вероятно защото нейните първи земеделски общества се появяват с около хиляда години по-късно от тези в Плодородния полумесец и не успяват да породят собственото си възмездие — пастирите номади. Вярно е, че макар и малко на брой, в северните части на Китай опитомените овце, кози и говеда съществуват от доста време, но по причини, които и до днес остават неизяснени, те никога не нарастват по брой достатъчно, за да оправдаят отделянето на пастирите. А в останалите части на Китай единствените опитомени животни през неолита са свинята и кучето. Вероятно точно това обяснява защо китайските селища се сдобиват с отбранителни стени и съоръжения едва около 3000 г. пр.н.е. — две хиляди и петстотин години след първата им поява в региона на Плодородния полумесец, а дори и тогава, се появяват само на север. Напълно вероятно е почти всички номадски племена, които тормозят Китай през останалата част от неговата история, да произхождат единствено от Близкия изток — просто им е отнело доста време, докато се разпрострат из обширните степи и достигнат Китай.77

В крайна сметка Китай е подложен на многократни варварски нашествия и господство, ала собствената му култура е разполагала с достатъчно време, за да съзрее до такъв етап, че никога да не се подаде напълно на варварските ценности. Вероятно точно това обяснява „китайската военна стратегия“, която представлява комбинация от номадска тактика (изненада, подмамване и избягване на остри стълкновения) и вродено отвращение към военното дело. Ала историята не предоставя на нито една култура на запад от Китай подобно „пространство за дишане“, и резултатите от всичко това са повече от плачевни. Най-тъжният е случаят с Месопотамия, която изниква след първата си интерлюдия на варварско робство като царство, управлявано от едно от северните царства на региона — в подножието на планината, а не в равнините, — наречено Асирия. Това е общество, почти откачило на тема милитаризъм, което през следващите дванадесет века не спира да води войни както срещу своите васални царства, така и срещу съседите си.

Прерязах като на овца гърлото на главнокомандващия войските на царя на Елам, както и на неговите офицери… Буйните ми жребци, обучени да се подчиняват, се втурнаха в кипящата им като река кръв. Колелата на моите бойни колесници бяха целите опръскани с кръв и мръсотия. Изпълних равнините с труповете на техните воини… Що се отнася до шейховете на Халдея, паниката от моята касапница ги обзе като демон. Те изоставиха палатките си и побягнаха, за да си спасят живота, като по пътя си мачкаха телата на собствените си войски… В ужаса си те опръскаха всичко сурина и изпразниха червата си в колесниците.

Сенахериб, цар на Асирия, 691 г. пр.н.е.78

Прототипът на Асирия е Акадската империя, чиято сърцевина се е намирала по същите земи (някои от асирийските царе дори приемат името на Саргон), ала това е държава, изградена почти изцяло за водене на война. Асирийците са венчани за своите колесници от началото до самия край на своята империя, но около тях те създават една, почти модерна по своята структура армия — с военни инженери, продоволствено снабдяване, транспортни колони и мостово оборудване. По царските магистрали, изградени по протежение на цялата империя, асирийската армия е можела да се движи точно толкова бързо, колкото и всяка друга армия до изобретяването на двигателя с вътрешно горене, а военните й кампании са можели да се разпрострат до петстотин километра от базовите им лагери. Това е първата армия, която взема на въоръжение истински ефективни обсадни машини, която оборудва войниците си с железни доспехи и оръжия (в дворцовия арсенал на цар Саргон II археолозите откриват 160 тона желязо) и която създава като подкрепа на своите колесници истинска кавалерия. И почти през цялото си съществуване тя е водела битки — изчислено е, че за последните 250 години от своето съществуване, асирийската империя е била във война 180 години.

С течение на столетията Асирия непрекъснато се е разширявала и стеснявала, както става с всяка империя без установени географски, исторически или етнически граници. При цар Шалманезер I и неговия син Тукулти-Нинурта I (1274–1208 г. пр.н.е.) империята се разпростира във всички посоки и на юг достига чак до Персийския залив, но веднага след смъртта им се свива до първоначалната си, централна област. Един век по-късно, при управлението на Тиглат-Пилезер I, тя отново се разширява, като този път обхваща всички земи до Средиземно море, но към края на XIX в. пр.н.е. тя е отново в заник, като контролира област от някакви си хиляда и петстотин километра дължина и сто километра ширина. И накрая, през последните триста години от своята история, „Нео-Асирия“, както я наричат някои археолози, се превръща в истинско чудовище, което непрекъснато води войни и тероризира целия Близък изток, за да подсигури непрестанен наплив на плячка и роби за своя център. Сред историците се ширят хипотези, че централната власт нарочно е държала васалните си провинции под слаб контрол, за да си подсигури условия за бунт, така че да разполага с добро извинение за нови завоевания и събиране на нова плячка. Цели народи са били изселени далеч от родните си места сред кървища и тирания, за да бъдат депортирани някъде другаде — като форма на наказание за непокорството им, но вероятно и като специална форма на имперска политика в отговор на необходимостта за заселване на други, опустошени провинции. И израилтяните в никакъв случай не са единствените, които преживяват подобни страдания. Асирийската армия достига до невероятните за времето си цифри от 120 000 човека, способни да провеждат едновременно по няколко военни кампании, а царете и командирите й съзнателно култивирали репутацията си на жестоки и безмилостни — за предварително сплашване на противниците. Изключително показателен е фактът, че за пристрастието на асирийците към садизма (думата е дори доста слаба) знаем преди всичко от собствените им надписи и изображения — те много обичали да се хвалят с това.

Накрая и Асирийската империя загинала под военния ботуш. „Царят много добре знае, че всички земи ни мразят“ — пише един имперски служител на Есархадон в началото на VII в. пр.н.е. И в тази констатация няма нищо чудно. През 689 г. пр.н.е. асирийските армии поглъщат Вавилон в Месопотамия; през 677 — Сидон в Ливан; през 671 идва ред на Мемфис в Долен Египет, през 663 — на Тива в Горен Египет, през 648 — отново на Вавилон, а през 646 — на Суса в Иран. Когато през VII в. пр.н.е. в Близкия изток нахлуват нови номадски завоеватели — този път истинска кавалерия, а не на колесници, тъй като селективното развъждане най-сетне е успяло да произведе коне, достатъчно силни, за да носят ездач — цивилизованите врагове на Асирия влизат в съюз с тях, за да сложат край на господството на така омразната им империя. През 612 г. пр.н.е. асирийската столица Ниневия пада под съюзната обсада на вавилонците и медейците (наскоро установили се номади от Иран). Градът е сринат до основи — толкова ожесточено, че само два века по-късно вече никой не може да се сети къде точно се е намирал.79

До този момент и последните парчета от пъзела, който представлява цивилизацията в периода на нейното съзряване, вече си идват на мястото. Заселването на хората из обширните степи достига финалния си етап. Номадите и техните стада са вече толкова близо до пълния капацитет на тази сурова и променлива околна среда, че всяка една по-значителна промяна в климатичните условия, дори и най-краткотрайната, ще породи борба за оскъдните ресурси. В резултат на тази борба губещите ще бъдат принудени да навлязат в земите на цивилизования свят, където значителното им военно предимство ще причини хиляди разрушения и пренареждане на света. А междувременно и в цивилизования свят вече са се появили първите държави, посветили се почти изцяло на политиката на милитаризма. Те никога повече няма да отмрат. Защото на този исторически етап организираната военна сила вече доминира над всичко.

От морското пиратство до организирания планински бандитизъм, от заробването, плячкосването и