Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

пълното унищожение, които се превръщат в естествена съдба на обсадените градове, организираното насилие не само създава правилата — то е правилото само по себе си. А онези, които имали късмета да управляват, били само хора, които ги бивало в организираното насилие. При дадените обстоятелства надали е изненадващо, че повечето цивилизовани народи чак до наши дни виждат основната посока на историята не като прогрес към по-добро бъдеще, а като непрестанен упадък от някогашната златна ера. Според тях не е възможно нещата винаги да са били чак толкова зле. Но истината е, че са били точно така. Винаги. Със смяната на поколенията триумфът и трагедията се превръщали в пълна безсмислица, битките и обсадите идвали и си отивали, империите се радвали на възход, а после се сблъсквали с упадък, а единствените константи били потискането и жестокостта. Вярно е, че за известен период от време нещата като че ли се подобрявали, дори оставали така в продължение на цели поколения — за някакви изключително редки интервали на мир и просперитет, — но в крайна сметка движението на историята било следното: три крачки напред, една назад. Насилието било единственият начин за оцеляване, както и най-бързият — за забогатяване.

* * *

На здрачаване армията на флавий се появи в пълната си лющ пред град Кремона. Когато започнаха да маршируват върху купчините мъртви тела и през пресните следи от кървавата баня, те си помислиха, че битката е свършила, и нямаха търпение да напреднат към Кремона, за да получат, или наложат, капитулацията на победения враг. Или поне така си говореха открито, което звучеше добре. Но онова, което всеки от тях си мислеше дълбоко в сърцето си, беше твърде различно. Град, разположен в равнина, може да бъде лесно нападнат, а армия, която проправя пътя си в тъмнината, би могла да се наслади на по-големи удобства за плячкосване. Но ако изчакат до зазоряване, ще бъде прекалено късно — ще има условия за лшр и молби за милост… Когато един град се превзема със сила, богатствата му попадат в ръцете на войските. Когато доброволно капитулира — в ръцете на командирите.

Корнелий Тацит, „Истории“80

Всъщност градът се предава доброволно, ала това не попречва на римските войски да го плячкосат. Нито ги трогва фактът, че войната е гражданска и че жителите на Кремона са техни сънародници.

Четиридесет хиляди въоръжени мъже влязоха със сила в града… Нито социалното положение, нито годините спасиха жертвите от необузданата оргия, в която изнасилването се редуваше с убийство и убийството — с изнасилване. Старците и немощните старици, които нялшха никаква стойност като плячка, бяха дърпани за косите за всеобща веселба, но всяко пораснало момиче или добре изглеждащ младеж, върху които падаше погледът на войниците, бяха теглени насам-натам, като игра на въже, между борещите се за право над него насилници… Самотният плячкосник, влачещ след себе си сандъче с пари или храмови дарения от масивно злато, веднага биваше посичан на парчета от група други, по-силни от него… В ръцете си държаха тлеещи главни, които, след като изтеглеха настрани трофеите си, хвърляха безразборно върху празните къщи и изтърбушените храмове… Имаше разнообразие от необуздани желания, различия в принципите кое е законно, и нищо не беше забранено. Кремона им стигна за четири дена.

Тацит81

Разрушаването на Кремона през 69 г. н.е. става причина за скандал из цяла Италия — един незащитен римски град, погълнат от римските легиони — а войниците, които причиняват всичко това, установяват, че пленниците им нямат никаква стойност, поради упорития отказ на хората в страната да бъдат продадени като роби. Въпреки че мнозина от тях впоследствие са избити от своите мъчители, някои биват откупени от техните роднини, а по-късно всички италиански градове дават своя дял за повторното изграждане на град Кремона. В повечето подобни случаи помощ за унищожен град или опустошена провинция липсвала. Но ако следващите едно-две поколения имали късмета да се радват на относителен мир, то градът обикновено се възстановявал, а нивите отново започвали да дават плод — точно навреме, за да може всичко отново да се повтори.

Историческите сведения за човечеството от този момент нататък са изобилни, но като цяло еднообразни. Езиците и религиите се сменяли и развивали, границите се движели или изчезвали, населението се увеличавало или намалявало. И почти хиляда и петстотин години след падането на Кремона, почти същата сцена се преповтаря отново, само на няколко километра на юг — в Рим. Себастиан Шертлин, командир на Испанските имперски войски, си спомня: „През годината 1527, на 6 май, превзехме Рим със сила, подложихме на сеч повече от 6000 човека, заграбихме всичко, което можахме, от църквите и другаде, изгорихме голяма част от града, скъсахме и унищожихме всички творби на писателите, всички архиви, писма и документи.“82

След първите хиляда години на безметежен живот Рим е сринат и подложен на сеч шест пъти, така че през второто си хилядолетие населението му вече наброява не повече от една десета от първоначалния си брой. Но събитията от 1527 г. н.е. вероятно са най-бруталните от първото нападение на вестготите под водачеството на Аларик през 410 г. н.е. насам. Завоевателите са алчни, с богато въображение, както и с достатъчно време да правят каквото си искат с гражданите на Рим. Ето какво разказва Луиджи Гучардини: „Мнозина бяха увесва-ни за ръцете с часове, мнозина бяха жестоко завързвани за интимните части, мнозина бяха окачвани за краката високо над пътя или над вода, а мъчителите им заплашваха да срежат въжето. Някои бяха заравяни до глава в избите, други бяха пъхвани в ковчези и заковавани, а не бяха малцина и онези, които бяха подложени на изгаряне с нажежено желязо по цялото тяло. Някои бях измъчвани чрез жажда, други — чрез непоносим шум, а много с изваждане на всички здрави зъби. Други пък бяха насилвани да ядат собствените си уши или нос, или печените си на шиш тестиси…“

Аз съм пленник на испанците. Определиха откупа ми на 1000 дуката под претекст, че съм важна личност. Измъчваха ме два пъти, а накрая завършиха, като запалиха огън под босите ми крака… Мили братко, не ме оставяй да загина по толкова недостоен начин! В името на Бога и на Дева Мария, помогни ми!

Джовани Бароци83

Подобно постоянство в модела на жестокостта, продължило толкова много време, е повече от обезпокоително — всичките тези войни, всичките тези опустошени и сринати до основи градове, всичката тази алчност и всичката тази наслада от причиняването на болка… Как да разбираме всичко това? Възможно ли е цивилизацията да се окаже проклятие във вечността?

Никой не би се осмелил да оспори факта, че цивилизацията е благословия, но тук съществува и един деликатен момент.

За съжаление, не разполагаме с достатъчно сигурни данни, за да направим сравнение, но изглежда напълно вероятно пропорционално погледнато броят на хората, загинали през всяко столетие в резултат от войните между цивилизованите общества през периода на плаването на кораба в открито море, да си остава все така по-малък от средностатистическите загуби от насилие сред групите на първобитните ловци за същия времеви отсек. Това ни най-малко не означава, че е било за предпочитане да живееш във Вавилон по времето на нашествието на асирийците, или да си в Кремона, когато се появили римските легиони, или пък да съществуваш като първобитен ловец. Хората, живели в онези епохи, безспорно са се чувствали много зле, защото „цивилизованата“ война представлявала масиран ужас, развиващ се точно пред очите ти, докато „дивашките“ битки са означавали бавно, нарастващо, почти невидимо изтичане на човешки живот, за чиито загуби даже не разполагаме с разписка. Дори самият мащаб вече е различен — в периода на съзряване на войната хората вече умират с хиляди, а не по един или двама. Но все пак остава важният въпрос: Какво ни подсказва всичко това за взаимовръзката между човешката наследственост, човешкия интелект и цивилизацията? Или, ако трябва да го кажем с по-прости думи, обречени ли сме?

Аргументите в полза на това твърдение са крайно тревожни. Ние принадлежим към еволюционно разклонение, което носи като наследство склонност към силно доминантна йерархичност, особено сред мъжките екземпляри. Нашият най-близък роднина сред приматите — единственият маймунски вид, който