Вергилий, „Енеида“84
Традиционно приетата дата за падането на Троя е 1183 г. пр.н.е. — време, когато историята бързо се е трансформирала в легенда. Например разказът за Троянския кон нищо чудно да е просто изопачено представяне на обсадните машини, с които градските стени най-накрая били срутени. Полуварварските ахейски гърци, които обсаждат Троя, надали са притежавали подобна напредничава техника, но нищо не им е пречело да наемат военни инженери от някоя от по-цивилизованите държави на изток — някъде по това време падането на хититската империя (под властта на нова вълна номадски нашественици) вероятно е оставило множество свободни професионални войници из Мала Азия. И ако хититските наемници са построили истинска обсадна кула за нападателите — дървена структура, висока няколко етажа, върху колела, с покрив, който да защитава намиращите се вътре мъже, и таран с метална глава, поставен в задната й част — ахейците като нищо може да са нарекли тази кула „дървен кон“, оставяйки на следващите поколения да разкрасяват историята, колкото си искат. (Обсадната кула, която откриваме изобразена на асирийски барелеф от приблизително същия период, действително навява представа за гигантски кон.)
Обсадата на Троя продължава много дълго. Разкопките на града предоставят доказателства за огромни пожари и унищожение сред големите каменни сгради на града, а между тях изоставени убежища на бегълците. Но да не забравяме, че „Илиадата“ е написана цели четири века по-късно. А още осем века след това Вергилий ни предоставя яркия си и колоритен разказ за унищожението на Троя, в персонализиран стил, който никога не би бил използван от реалните участници в събитието. Написаното от него е почти изцяло художествена измислица, но що се отнася до същността на ужаса, сполетял древния град, е точно толкова вярно, сякаш самият той е бил там. Той е обитавал свят, в който на всеки няколко години поредният нещастен град е срещал края си по подобен начин, и така е било открай време. Така че Вергилий е имал точно толкова свобода да изопачава събитията и емоциите, свързани с обсада от този характер, колкото и един съвременен европейски писател би имал, за да разкраси преживяното по време на бомбардировки — прекалено много хора отлично знаели какво точно става.
Картаген например е превзет от римските войски през 146 г. пр.н.е. след тригодишна обсада, в края на Третата пуническа война. Оттогава е запазен един отчаян разказ на свидетел за това как останалите без никаква надежда, полугладни картагенци са отбранявали града вътре по улиците още шест дена след това: „Трите улици, които водеха от пазарния площад до цитаделата, разполагаха от двете си страни с къщи на по шест етажа. Именно оттам нашите стреляха по римляните. Успяха да превземат първата къща и от нейния покрив изградиха мостове от дъски и греди, за да преминават на следващите. И докато от покривите се водеше една битка, друга беше в своя разгар долу, по улиците. Навсякъде се разнасяха стонове, вой, крясъци и агония. Някои от хората бяха убити на място, а други хвърлени от покривите, като част от тях бяха набучвани на стърчащите копия“.85
И когато купчините от камъни, дървета и трупове на невинни граждани по улиците започват да пречат на настъплението на безупречния боен ред на римляните, изпращат им подкрепа, която да разчисти боклука. „Онези, на които заповядаха да разчистят боклука, подхващаха с лопати и труповете, и все още живите, и ги хвърляха в трапове, изкопани в земята. Използваха брадви и лостове, и ги обръщаха и въртяха като дърва за огрев или камъни. Всички канавки се изпълниха с човешки тела. Някои бяха нахвърляни с главата надолу и стърчащите им крака продължаваха да мърдат още известно време. Някои пък бяха паднали така, че главите им се подаваха над повърхността. Лицата и черепите им бяха смачкани от галопиращите коне.“86
Онези от вас, които са запознати с дейността на немските есесовци в Русия през 1941 година, на места, като например Баби Яр, вероятно ще разпознаят сцената. А последният ход на завоевателите, наложен над градовете Картаген и Троя, е не по-малко амбициозен, отколкото този на Хитлер — малцината картагенци, които оцеляват след обсадата и поголовната сеч (от население, наброяващо близо триста хиляди души), били продадени в робство, а мястото на опустошения град е официално проклето и засипано със сол от генерала на римските победни войски. Остава необитаем в продължение на цял век, когато върху руините му е основана римска колония. Всичко това оставя впечатление за необуздана жестокост и налудничава отмъстителност, но точно такова впечатление са държали да оставят самите римляни. Всъщност насилието и отмъстителността са били прецизно изчислени — както става винаги. Ефективната бруталност изисква предварително обмисляне, спокойна подготовка, както и пълен физически и психически контрол.
Вегеций, за римската тактика87
Битките са били решаваща част от живота на нашите предци, а те в никакъв случай не са били по- глупави от нас. Щом в продължение на хиляди години не са успели да измислят никакъв по-добър начин за влизане в бой от компактния строй, в който войниците стоят рамо до рамо, то сигурно причината за това е много сериозна и напълно оправдана. Военните са пословично консервативни по отношение на експериментирането с нови оръжия и тактики — и често с пълно основание, защото, ако нововъведението се окаже не чак толкова добро, колкото е било рекламирано, то тогава ще загинат много хора. Ала по неизброимите бойни полета на миналото е имало достатъчно отчаяни мъже, които са нямали абсолютно нищо за губене, така че рано или късно всичко било изпробвано. И чак до въвеждането на огнестрелните оръжия нищо друго не се е оказало по-добро от организацията и тактиката, която се е превърнала в стандартна практика още преди времето на Александър Велики.
В свят, който не може да се похвали със сила, по-голяма от тази на оръжията, формирование от въоръжени мъже, атакуващи вражеската територия, е можело на практика да направи всичко, което си поиска — да граби и да убива, да унищожава посевите, да изгаря къщите — освен, разбира се, ако противникът не изправи срещу него подобно формирование от въоръжени мъже. Защитниците обикновено не седели примирено зад стените (защото знаели, че накрая ги очаква гладна смърт), а излизали да се бият, ако били наясно, че имат макар и най-нищожния шанс за успех. Войната почти винаги изисквала истинска битка, а към средата на първото хилядолетие пр.н.е. битката като че ли отново имала нужда от старите фаланги. Дисциплинираните и добре обучени в близък бой пехотни формации от този вид били отдавна излезли от мода — още с възхода на мултинационалните империи, на чиито платени войски липсвали сцеплението и отдадеността, необходими за бой във фаланга. (Освен това фалангите не били от особена полза в боя срещу номадските нашественици.) Но с постепенното изместване на центровете на богатство и власт на запад от Плодородния полумесец по посока Гърция и Рим, за първи път от възхода на шумерските градове държави насам се забелязва рязко нарастване на броя на наличните мъже, заредени с граждански патриотизъм и висока мотивация. А срещу войските на друга цивилизована държава, която няма нищо против да се бие, фалангата си остава най-ефективният начин за разгръщане на пехотата на бойното поле.
През почти цялата човешка история битката е била събитие, точно толкова стилизирано и ограничено в движенията си, колкото и класическият балет. При това почти по същите причини — вродените способности и ограничения на човешкото тяло. Когато две големи групи мъже се изправят една срещу друга в бой, използвайки ръчни или метателни оръжия, които могат да бъдат хвърлени на не повече от няколко десетки метра напред, възможностите са крайно ограничени. А това е особено актуално с оглед на факта, че най- важният приоритет и за двете страни във военния конфликт са дисциплината и организацията на войските. Няколкостотин въоръжени мъже, действащи в пълна хармония, движещи се в една и съща посока и с една и съща цел, винаги ще представляват по-голяма сила от тълпа, десет пъти по-многобройна от тях. По време
