редовно ловува и се храни с месо, също следва модел на вътрешновидова агресия, която се доближава значително до онова, което наричаме „война“. Следователно подобно поведение е дълбоко закодирано в нашия вид. Много хора, а вероятно дори преобладаващата част от хората, при подходящите обстоятелства са в състояние да игнорират болката, която причиняват на другите, а дори и да изпитат наслада от това действие, и тук въобще не става дума за някаква перверзия на цивилизацията. Ритуалните мъчения, които се причинявали на по-голямата част от пленниците, заловени от коренните жители на Америка, били във всеки един смисъл, с изключение на броя, разбира се, точно толкова жестоки, колкото и поведението на асирийската и испанската армия.
Положението става даже още по-лошо. Дори и когато човешкият клон на еволюцията се откъсва от общата наследствена линия на доминантните йерархии и в началото на нашата независима кариера като първобитни ловци събирачи се превръща в егалитарен, ние сме продължили да се избиваме един друг, при това с префинен ентусиазъм. И точно тогава пресъздаваме наново старите си доминантни йерархии, при това в още по-отвратителна форма, и трансформираме войната от социална традиция в гигантска, съпътстваща цялото ни съзряване, институция. Тя се е пропила в нашите гени, в нашата психология, в нашите институции, и рано или късно ние ще се самовзривим в ядрената война.
Но паралелно с този, съществува и друг аргумент, не така категоричен и не толкова уверен в интерпретативните си характеристики, който оставя въпроса широко отворен. Той постулира, че човешките същества са се откъснали решително от старите си приматни доминантни йерархии още от началото на независимата си траектория, и че ние сме го направили, защото цялата човешка еволюционна стратегия изисква много мозък и голям обем независещо от инстинктите, предаваемо на културно ниво обучение. Това означава, че човешките бебета в продължение на дълго време са били безнадеждно зависими, което на свой ред подсказва, че онези от тях, извадили късмета да имат двама родители, които да ги подкрепят, притежавали и най-голям шанс да оцелеят — от което пък следва, че се е наложило да обявим примирие във войната между половете. И сме го направили — мъжките и женските екземпляри на човешката раса се свързват в толкова силни връзки, че за повечето хора те дори имат приоритет пред старата доминантност на единия пол. Основната човешка социална институция е семейството, а не стадото или групата.
Този факт има огромно значение, защото равенството между половете, или още по-точно, милионите съюзи между отделните мъже и жени, сформирани с общата цел по отглеждане на техните деца до зряла възраст, е вероятно основната причина за нашето забележително развитие като животински вид — и особено забележително с оглед на приматното ни минало — по посока на егалитаризма. Именно семействата разкъсват стария модел на маймуната цар за превъзходство сред човешкия вид, или най-малкото го свеждат до фонов шум. В продължение на милиони години равенството между всички зрели мъжкари — а в някои общества и между всички зрели екземпляри, независимо от пола — е било основополагаща ценностна система за човечеството. Вярно е, че всички ние все още сме притежавали онези стари доминантни рефлекси на приматите, заложени дълбоко в нашия еволюционен репертоар, както и, че всяко поколение е създавало амбициозни индивиди, които са изгаряли от желание да се правят на маймуната цар, но на практика почти всеки път е побеждавало равенството, защото преобладаващата част от бандата все още го е предпочитало. Този факт въобще не ни е попречил да водим локални войни със съседските банди, разбира се, но все пак има изключително отношение към нашето бъдеще.
И сега — на бързи обороти напред към ранните цивилизации. Равенството изчезва и на негово място се връщат старите доминантни йерархии на приматното ни минало. Защо? Защото въпросните стари приматни ценности все още надничат изпод лустрото на човешките ни гени, а и защото са станали функционално желани — обективните изисквания на битието в предмодерното масово общество, но без преимуществата на масовите комуникации, налагали наличието на авторитарното управление. Ключовият въпрос тук е дали не сме завинаги заловени в нова и вече смъртоносна парадигма. Историята казва „не“, а най-силният й аргумент в полза на това твърдение е възникването на новите религии.
Към периода отпреди 2500 години преобладаващата част на човешката раса вече живее в новите масови общества от толкова много поколения насам, че всички спомени за егалитарното й минало са вече отдавна избледнели. Всички видими доказателства в тези общества работели в полза на твърдението, че тиранията, йерархичната структура и привилегиите са част от естествения ред на нещата за човешките същества (въпреки че, в повечето случаи, индивидуалните социални отношения продължавали упорито да функционират). И тогава някъде между 600 г. пр.н.е. и 600 г. н.е. в почти всички региони по света, станали свидетели на раждането на първите цивилизации, се случва нещо крайно необичайно. Войните продължавали и тиранията си оставала все така на власт, но паралелно с тях възникват и новите религии — будизмът в Индия, а в Близкия изток юдаизмът и неговите потомци близнаци християнството и исляма. Всички тези религии се основавали на принципа, че човешките същества са равни. Става ясно, че макар и научили се да прекланят глави, хората не били забравили кои са всъщност.
Точно в същия ред на мисли хората отдавна били приели необходимостта да се защитават, когато е необходимо, както и да убиват, ако се налага, но като изключим шепа индивиди с психопатни наклонности, това въобще не им е харесвало. Както знаем, племената от планините на Нова Гвинея приели с радост новината, че вече трябва да спрат. Цивилизованите хора също биха спрели, при това с най-голямо удоволствие, стига да са убедени, че наистина ще бъдат в безопасност. Още от началото на писаната история безсърдечните хвалби на монарсите за техните победи и касапници се придружават от тъжни оплаквания и жалби по повод жестокостта и излишните разхищения на войната. А в ранните дни на цивилизацията даже са съществували общества — в Египет, на остров Крит, в долините на Индия и в Китай — които не само, че успели да избегнат милитаризирането си, но дори и да изолират жестокостта от живота си в процеса на своето развитие (въпреки че йерархичните структури си останали, защото някой все пак е трябвало да ги управлява). Накрая номадите слагат точка на всички подобри цивилизации и светът е наследен от милитаризираните държави, които вече били напълно адаптирани към условията на плаване в открито море — съзряването на битката. Въпреки всичко, ако се вгледаме внимателно, очевидно разполагаме с известни доказателства, че цивилизованите общества не са обречени от наследствените си фактори и своите гени да копират обществата на мравките воини.
Ала докато жестоката логика на числеността принуждава цивилизованите хора да живеят в строго очертаните йерархични структури на властта и привилегиите, личните им предпочитания ще си останат завинаги подвластни на приумиците и капризите на техните управляващи — а цялата тази система е измислена така, че да изтика към върха на пирамидата само най-безмилостните претенденти. Не всички от тях, разбира се, ще изберат за водеща характеристика на външната си политика агресивния експанзионизъм, но принципът за червивата ябълка, която заразява останалите, важи с пълна сила за системата на държавното управление още от самото й възникване през първото хилядолетие на цивилизацията — само шепа напълно милитаризирани и агресивни държави са достатъчни да принудят всички останали също да се военизират. А ако самите цивилизовани държави не представят на сцената на историята достатъчно кандидати за тази роля, то номадите са винаги готови да се вживеят във функцията на дубльори. Това е накратко системата, която сме наследили от своето далечно минало, така че, като се имат предвид реалностите на многочислеността и варварските племена, е много трудно да си представим по какъв друг начин би се развила.
От друга страна става ясно, че няма пряка и неизбежна връзка между естеството на човешката природа и посоката на еволюция на военното дело в цивилизованите общества. Различните обстоятелства биха произвели различен социален ред, различен начин на мислене, а оттам — и различен резултат. Със сигурност не би било лесно да се излезе от коловоза, по който цивилизацията е пътувала толкова хилядолетия наред, но ако си позволим да си представим едно хипотетично бъдеще, в което варварските племена вече не са заплаха и хората в масовите общества са открили начин да избегнат тиранията, то тогава може би…
Сладка мечта наистина. Ала не такава, която би повлияла кой знае колко на общественото мнение през XII век пр.н.е.
