Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

на битката при Мантинея през 418 г. пр.н.е. „спартанците напреднаха бавно и под такта на музиката на флейтистите в техните редици. Този обичай няма нищо общо с религията. Целта му е да им помага да вървят в крачка и да напредват неотклонно, без да развалят строя си — точно както правят големите армии, когато се канят да влязат в бой“.88 Основните форми на военната строева подготовка са сред най-неотменимите и всепроникващи елементи на човешката цивилизация — още египетските армии от Дванадесетата династия (1900 г. пр.н.е.) са се равнявали „наляво“, както и всеки военен строй до наши дни.

Модерните армии говорят за спечелване или загуба на територии и за тях този факт има значение, ала за повечето от армиите на древността територията е била просто сцена, върху която воините са се движели. Важен бил самият строй, а теренът имал значение само тогава, когато включвал преодоляване на препятствия, защото те нарушавали прецизно подредените и синхронизирани редици на хилядите добре обучени войници. Всеки пробив в линиите допринасял за загубата на мощта на строя, защото армиите са можели да се бият само по фронта — всяко вражеско нападение по фланговете или в тила водело до пълното им унищожение. Другата последица от неравния терен била скупчването на мъжете в строя, което ги правело напълно негодни да развъртят оръжията си поради липсата на достатъчно място. Точно поради тази причина голяма част от безкрайната строева подготовка се посвещавала на обучението на войниците да се движат така, че да спазват това жизненоважно пространство от три стъпки, каквото и да им струва. Но ако са действително добре обучени, тези войници се превръщали в страховита бойна машина.

Гръцката фаланга от V в. пр.н.е. се състояла от хиляди тежко въоръжени пехотинци, подредени в добре изчислени редици, почти изцяло защитени отпред от огромните щитове и бронзовите наколенници, с насочени напред блестящи остриета на копията. За подреждането на подобна грамадна формация на бойното поле, обърната срещу врага, се изисквало много време и усилия. (Би било много по-добре, естествено, да нападнат по фланговете или в тила, но трудностите, свързани със сложното придвижване на тези огромни маси мъже означавали, че подобно нещо никога не можело да се случи.) Влизането в бой било напълно невъзможно, ако командирът на противниковата фаланга нямал желание да сътрудничи, но и двете страни обикновено искали бърз и решителен изход. Тежката пехота се състояла от заможни граждани, които сами купували оръжията и доспехите си, а 80% от тях представлявали селяни, чиито посеви със сигурност са щели да бъдат изгорени, ако армията им си позволи да отстъпи, а в случай на ненужно протакане на бойните действия реколтата им щяла да остане неприбрана. Затова всички държали на скоростния изход от битката и обикновено го получавали. Ала заповедта за влизане в бой, която накрая командирът трябвало да даде на своята фаланга, е била като че ли последното смислено решение, до което имал възможност да прибегне.

Преди да се стигне до подобна заповед, трябвало да бъдат взети много тактически решения: дали да придадат на фалангата достатъчна плътност, за да постигнат бърз пробив (по време на битката при Левктра през 371 г. пр.н.е. тиванците използват формация от петдесет човека плътност по левия си фланг), или да я направят по-плитка, но по-дълга, за да се проточи покрай фланговете на противниковата фаланга и да я превземе? Но вторият тактически ход по принцип се считал за неуместен, защото, когато фалангите тръгнели напред, те обикновено се отклонявали надясно — щитовете били в лявата ръка, затова всеки войник се опитвал да се предпази, като вмъквал откритата част от тялото си зад щита на човека вдясно. И въпреки стотиците часове, изкарани на учебния плац, до момента на сблъсъка двата противникови фронта обикновено се припокривали отдясно. А веднъж срещнали се, на командирите не им оставало абсолютно нищо друго, което биха могли да направят.

В началото започвали да се бият мъжете в първата редица, който паднел, бил веднага заместван от следващия зад него във втората, и така нататък, докато накрая някоя от двете страни не прецени, че започва да надвива другата. На този етап всички редици обединявали усилията си, за да могат с един мощен пробив да разкъсат решително линиите на противника — ако успеели, значи победата била тяхна. Вражеската формация се разпръсквала, войниците побягвали, и оттам нататък следвала касапницата. Ако победителите били в настроение да се възползват докрай от предимствата си, то победените загубвали най-малко половината, ако не и повече от първоначалния си състав. Но в обичайния случай преследването не продължавало дълго (тежко въоръжените пешаци не били много добри като бегачи на дълги разстояния) и загубите от страна на победените обикновено възлизали на не повече от 15% от наличния състав.

Атинските войски отслабиха значително центъра си, като се опитаха да разширят строя си толкова, че да обхванат целия фронт на персийците — двете крила бяха силни, ала линията в центъра имаше дълбочина само няколко редици… Беше дадена заповед за атака и атиняните се втурнаха в бяг срещу врага, който се намираше на повече от километър пред тях… Доколкото ми е известно, гърците са първите, които започват да нападат бежешком… Чужденците разкъсаха гръцката линия в центъра, но иначе двете крила на атиняните взеха превес… После насочиха вниманието си към персийците, които бяха пробили фронта им в центъра. Тук отново излязоха победители, като подгониха вклинилия се в редовете им враг, и го гониха чак до морето, където мъжете започнаха да превземат и палят персийските кораби… На Синегир (брата на драматурга Есхил) му отрязаха ръката с брадва, докато се беше хванал за кърмата на един кораб, така че се прости с живота си… По този начин атиняните успяха да овладеят седем кораба, но останалите избягаха.

Тукидид,

„История на Пелопонеските войни“89

Единствената действаща формула за успех била „повече тежка пехота или по-добра тежка пехота, или повече и по-добра тежка пехота“90. И тези тромави и сеещи ужас формирования, подобно на гигантски, подредени като полкове карикатури на мач по американски футбол или ръгби, биещи се час-два върху правоъгълно парче земя с площ не повече от стотина акра, са били в състояние да решават съдбините на цели народи.

На типичното гръцко бойно поле е имало също така и леко въоръжена пехота, състояща се предимно от хора, които не можели да си позволят закупуването на въоръжението и доспехите на тежката пехота. Те обикновено напредвали в разгърнат строй пред основната формация и атакували противника с метателни оръжия, но тяхното участие не било решаващо за изхода на битката. „Отначало едни срещу други се хвърлиха стрелците, въоръжените с прашки и мятащите камъни, които се намираха пред основните фронтови линии, като предимството минаваше ту към едната, ту към другата страна, както е нормално за тези леки войски“ — махва презрително с ръка Тукидид, докато разказва за ролята им в битката. Но пък тези войски са можели да затруднят много фалангата на тежката пехота, която не би могла да се справи с тях, даже и да ги нападне. „Дори и на кратко разстояние нито един пехотинец, колкото и бързо да бяга, не би могъл да настигне друг, който разполага с предимството да има само лък през рамото си“ — отбелязва кисело Ксенофон. Ала леката пехота в никакъв случай не можела да се надява да победи тежката, освен ако не разполага с предимствата на неравния терен, който да принуди фалангата да развали прецизния си строй.

Имало вече и кавалерия — ездачите отдавна били заменили бойната колесницата на бойните полета навсякъде по света, с изключение на шепа крайно консервативни по отношение на военните промени региони като Персия или напълно изостанали — като кел тека Британия. Кавалерията била в състояние да се придвижва бързо по фланга или в тила на противниковата фаланга и да причини значителни щети, като хвърля копия и стреля с лъкове, стига да не бъде пресрещната от кавалерията на врага. Можела е дори да нападне и пехотата, стига да я излови неподготвена, но нито едно кавалерийско подразделение не си е правело илюзиите, че може да нападне добре въоръжено пехотно формирование, напълно подготвено да го посрещне. Голяма маса ездачи, връхлитащи срещу група обикновени пешаци може и да изглежда на пръв поглед неустоима, ала конете, независимо от гледната точка на своите ездачи, са били прекалено умни, за да се втурнат срещу гора от насочени напред върхове на копия. Те просто спирали на място или в последния момент завивали, така че, докато пехотата се държала здраво за тази мисъл и не си позволявала да разкъсва строя си, се чувствала в относителна безопасност от подобни нападения. Основната задача на кавалерията била подплашването, всяването на паника и най-вече — подгонването и убиването на бегълците на победената страна, когато този момент настъпел.

Тежката пехота доминира на бойните полета почти навсякъде по света до периода на класицизма (да