всички армии по света открай време играят по тънката струна на древната и дълбоко вкоренена в гените на всеки мъж воинска етика, която е културно наследство на всички човешки индивиди от мъжки пол.
Не че войниците хранят някакви илюзии относно вероятността да загинат на бойното поле или за кошмарните последици от техните оръжия върху живата плът — напротив, те си дават прекалено ясна сметка за всичко това. Дори и в най-ранните запазени хроники на битките откриваме пасажи, които с почти анатомична прецизност описват начина, по който смъртта връхлита войника: „Идеомен прободе Еримас в устата с безмилостното си копие, така че бронзовото острие си проби автоматично път точно към мозъка само с един удар, и белите костици се разхвърчаха, и зъбите излетяха, и двете очи се изпълниха с кръв. Той изригна фонтан от кръв през носа и устата си, и тъмният облак на смъртта легна върху него“.52
Войниците знаят всичко за насилствената смърт във всичките й форми и, макар че си имат своите предпочитания относно проявленията й, все пак приемат вероятността, че тя може да ги достигне. Например, сред войниците в окопите на Първата световна война се е ширело едно ирационално, но иначе напълно разбираемо предпочитание към смърт от куршум, а не от артилерийски огън, защото близката експлозия на снаряд обикновено разкъсва човешкото тяло на неразпознаваеми парчета. Ала в замяна те искат увереността (или илюзията), че смъртта им няма да отиде напразно, да остане незабелязана или да бъде безсмислена. Въпреки това смъртта на повечето войници в цивилизованите войни е точно такава. Племето няма да скърби за смъртта на падналия воин или да възпява неговата храброст, а целите на войната нямат почти нищо общо с неговата личност, дори и в крайно неправдоподобния случай точно неговата смърт да се отрази на изхода й. И за да се направи мрачната реалност на войната по-приемлива за полковете войници на цивилизацията, се е наложила една световна конспирация. Тази конспирация изисква да се преструваме, че те все още обитават един морален и психологически пейзаж с по-човешки измерения — картината на първобитния воин от миналото.
Още от времето на първите исторически хроники езикът, който цивилизованите армии упорито използват за описване на техните кръвопролитни битки, се гради върху лексиката на примитивния воин. Войниците са герои, които извършват храбри дела, а не номер петдесет и четири от втора редица на пета кохорта. Битките се решават от такива качества като смелост и настървение, а не от броя на войниците, участващи в тях, нито пък от по-добрите оръжия или просто късмета. Всеки човек има значение. И, разбира се, жертвите на тази измама активно сътрудничат на измамниците, ако ще и да са ветерани, които са участвали в много битки. Защото, ако ги поставят под въпрос, ще подкопаят стойността на собствената си храброст и професионализъм. Много е важно да си дадем сметка обаче, че тук има една тънка хитрина — със сигурност е паднало голямо месене, мачкане и манипулиране на ценностите на старите воини, докато бъдат преоформени така, че да паснат на далеч по-суровите изисквания и дисциплини, които стават участници в съвременния бой. Вероятно точно това би обяснило и хилядите години, които са били необходими за възхода на първите организирани земеделски общества, докато битката се превърне в брутално ефикасното явление на класическите времена.
Безмилостното изтребление на цялото население, та чак до бебетата и животните, на което израилтяните подлагат град Йерихон, е било вероятно акт на целенасочено сплашване, предназначено да облекчи завоюването на „Обетованата земя“, като ужаси останалата част от коренните жители и ги накара или да се подчинят, или да побягнат. Политиката на Исая е крайна дори и за XII век пр. н. е., когато обсадите и кланетата са нещо обичайно. Но за народите, чието наследство се е състояло единствено от дребни военни стълкновения, е било необходимо много време, докато създадат армии, способни да превземат укрепен град и да изколят десет-двадесет хиляди души само за един ден. Ако броим като начало организираното земеделско общество, вероятно им е отнело пет хиляди години. Но още раждането е съдържало и предвестника на предстоящото. Иронията в случая е, че мястото е абсолютно същото — Йерихон.
Археолозите били потресени, когато през 50-те години открили, че Йерихон е първият укрепен град в историята на човечеството — още преди повече от десет хиляди години, около 8500–8000 г. пр.н.е. До този момент никой не е допускал, че организираната война има толкова голяма давност. Но ето го и него — перфектно укрепен град, датиращ от самото начало на улегналия земеделски живот в Близкия изток. Градските стени са били високи близо четири метра, дебели близо два метра, пред тях е имало отбранителен ров с дълбочина три метра и широчина в дъното девет метра. Този ров е обграждал площ от десет акра земя. Населението, което е живеело зад тези стени, се изчислява на две хиляди до три хиляди и петстотин души. Като включим и близо осемметровата кула зад стените, която вероятно е служела като последно убежище, общата тежест на това укрепително съоръжение е била около тринадесет хиляди тона варовик, всеки камък от който е пренасян на ръка. Повече от очевидно е, че още преди десет хиляди години хората на
Йерихон са разполагали с нещо, което останалите също много искали да притежават.
Стените на Йерихон се появяват в края на приблизително двехилядогодишен период, през който местните първобитни ловци от Плодородния полумесец, макар и продължаващи да гонят дивеч, са започнали да посвещават все по-голяма част от своето време на култивирането и отглеждането на диви растения. Технологичните им достижения включвали мелничарски камъни, хавани с чукало, както и малки подострени парчета камъни, които използвали за остриета на сърповете си. Техните относително постоянни селища, които включвали и ями за съхранение на зърното, са били достатъчно забележителни, за да оставят следи в археологическите хроники — средните им размери били три пъти по-големи от тези на предишните култури от региона, което предполага бързо нарастване броя на населението. Град Йерихон е бил много по-голям от всички останали поселища, вероятно заради изключително плодородния регион, в който се е намирал. Въпреки че е разположен на деветдесет метра под морското равнище, в безплодната долина на река Йордан, той се намира в точка, където изключително обилен водоизточник излива водите си над ветрилообразна серия от естествени тераси, така че земята разполага с изключително голям плодороден потенциал, и вероятно хранителните резерви на града са били огромни дори и по съвременните стандарти. Някои учени допускат, че градът е забогатял също така и от търговия с асфалт, сяра и сол от близкото Мъртво море, ала в свят без пари и изключително ограничена мобилност, голямото количество стоки надали са били сред приоритетите на хората.54
Идеалните климатични условия, които са дали импулс за тази авантюра на предците ни в Плодородния полумесец и света на земеделието, за съжаление не са продължили дълго. Към края на натуфейския период, около 8500 г. пр.н.е., рязкото засушаване води до значително съкращаване на броя и размерите на поселищата в региона. Вероятно точно тази криза в хранителните запаси е накарала оцелелите натуфейци да преминат от жътва на дивото зърно към целенасоченото му засяване
— началото на същинското земеделие. Може би също така е станала причина и за зачестяващите опити на гладните племена да се доберат до контрола над водоизточника на град Йерихон
— едно от малкото останали плодородни места насред общата пустош. И точно това обяснява издигането на стените.
Засега нямаме никаква представа дали тези десет хиляди годишни стени някога са били атакувани, но ако е било така, те със сигурност са си свършили работата. Когато гражданите на Йерихон са градили своите укрепления, по света все още не е имало истински армии и е крайно неправдоподобно някой въобще да е мислел с езика на постоянните отбранителни съоръжения, но веднъж появила се нуждата, дошло и решението. Човешките същества рядко надвишават сто и осемдесет сантиметра на височина и обикновено не са в състояние да скочат по-високо от метър, така че четириметрова стена със сигурност би осуетила всякакви намерения за нападение без помощта на стълби. А ровът усложнява подобна задача още повече. Но и в случай, че стените бъдат превзети, пак остава убежището — кулата, в която важните хора биха
