Роалд Дал
Световният шампион
Цял ден, в промеждутъците, когато не обслужвахме клиенти, висяхме над масата в канцеларията на бензиностанцията и приготвяхме стафидите. От стоенето във водата бяха станали меки, набъбнали и закръглени и когато ги докосвахме с бръснарското ножче, кожичката им се цепеше и пихтиестата маса отвътре се изстискваше съвсем лесно.
Само че трябваше да обработим сто двайсет и шест броя и когато свършихме, следобедът вече преваляше.
— Виж колко са хубави! — извика Клод, като триеше енергично ръце. — Колко е часът, Гордън?
— Тъкмо минава пет.
През прозореца видяхме как до помпите спря микробусче. Зад волана седеше жена, а отзад седем-осем дечурлига ядяха сладолед.
— Скоро ще трябва да се размърдаме — каза Клод. — Ако не пристигнем преди залез, ще провалим цялата работа, разбираш ли?
Вече започваше да става трескав. Лицето му придоби същото зачервено, ококорено изражение, което имаше преди кучешките надбягвания или вечер, преди среща с Кларис.
Излязохме навън и Клод сипа на жената литрите, които искаше. Когато тя си замина, той остана да стои насред алеята, примижал нетърпеливо срещу слънцето, което вече се беше спуснало на разстояние мъжка длан от върховете на дърветата, растящи по билото на хълма в срещуположния край на долината.
— Добре — рекох. — Заключвай.
Той бързо обиколи помпите една по една, постави маркучите по местата им и ги заключи с малки катинарчета.
— Я по-добре свали този жълт пуловер — обърна се към мен.
— Че защо?
— Защото на лунната светлина ще светиш като сигнален огън, затова.
— Добре съм си.
— Не си. Свали го, Гордън, моля ти се. Ще се върна след три минути.
После изчезна в каравана си зад бензиностанцията, а аз влязох вътре и смених жълтия пуловер със син.
Когато отново се срещнахме навън, Клод беше облякъл черни панталони и тъмнозелен пуловер с висока яка. На главата си имаше кафяв плетен каскет, чиято козирка беше нахлупил ниско над очите, и изобщо приличаше на актьор, изпълняващ ролята на апаш в нощно заведение.
— Какво имаш отдолу? — попитах, като забелязах издутината около кръста му.
Той повдигна пуловера и ми показа два тънки, но много обемисти бели памучни чувала, които изкусно и стегнато беше омотал около корема си.
— За пренасяне на стоката — сериозно обясни той.
— Ясно.
— Да тръгваме — рече.
— Аз все още мисля, че трябва да вземем колата.
— Прекалено рисковано е. Ще забележат, че е паркирана наблизо.
— Но до гората има повече от пет километра.
— Да — съгласи се той. — И предполагам, си наясно, че ако ни спипат, ще висим шест месеца в пандиза.
— Досега не си ми го казвал.
— Така ли?
— Няма да дойда — рекох. — Не си струва рискът.
— Разходката ще ти се отрази добре, Гордън. Хайде.
Беше спокоен слънчев следобед, когато двамата поехме по затревения банкет на пътя, който се виеше между хълмовете по посока на Оксфорд. На небето неподвижно висяха тънки кичурчета ослепително бели облачета. В долината беше прохладно и много тихо.
— Взе ли стафидите? — попита Клод.
— В джоба ми са.
— Добре — рече. — Прекрасно.
Десет минути по-късно свихме вляво от шосето и тръгнахме по тесен път, ограден от двете страни с висок жив плет. Оттук нататък ни предстоеше само изкачване.
— Колко са надзирателите? — попитах.
— Трима.
Клод хвърли наполовина изпушена цигара. След няколко минути запали друга.
— Обикновено не си падам по новите методи — рече той. — Особено в тази работа.
— Разбира се.
— Но, за бога, Гордън, мисля, че този път попаднахме на нещо изключително.
— Сериозно ли говориш?
— Няма две мнения по въпроса.
— Дано излезеш прав.
— Това ще бъде крайъгълен камък в историята на бракониерството — продължи той. — Но не бива да споменаваш пред никого как сме го направили, разбираш ли. Защото, разберат ли, и най-загубеният глупак в околността ще започне да прави същото и няма да остане нито един фазан.
— Думичка няма да продумам.
— Трябва много да се гордееш със себе си — продължи той. — Умни глави са се занимавали с този проблем от стотици години насам, но никой от тях не е успял да измисли нещо дори на четвъртина толкова гениално, колкото твоето хрумване. Защо не си ми го казал по-рано?
— Никога не си се интересувал от мнението ми — рекох.
И това беше вярно. Всъщност до вчера Клод не беше опитвал да разисква с мен съкровената тема за бракониерството. Доста често през летните вечери след работа го виждах да се измъква безшумно от фургона си с каскета на главата и да изчезва нагоре по пътя към гората; понякога, като го гледах през прозореца на бензиностанцията, съм се хващал, че си мисля какво ли ще да прави и какви хитри номера ще пробутва сам между дърветата посред нощ. Почти винаги се прибираше много късно и никога, абсолютно никога не се връщаше с плячка. На следващия следобед обаче — така и не успях да се досетя как го прави — под навеса зад бензиностанцията неизменно висяха я фазан, я заек, я двойка яребици, които трябваше да бъдат изядени.
Това лято беше проявил особена активност, а през последните два месеца темпото му беше такова, че излизаше по четири, понякога по пет нощи на седмицата. Но това не беше всичко. Имах чувството, че напоследък цялото му отношение към бракониерството бе претърпяло някаква едва доловима, загадъчна промяна. Сега беше по-решителен, по-напрегнат, устните му по-здраво стиснати отпреди и ми се струваше, че за него това вече не беше игра, а по-скоро кръстоносен поход, някаква лична война, която Клод водеше с юли ръце срещу невидим и ненавистен враг.
Но кой?
Не бях сигурен, но имах подозрения, че това беше не друг, а самият небезизвестен Виктор Хейзъл, собственикът на земята и на фазаните. Мистър Хейзъл бе местен производител на бира с невероятно високомерни обноски. Беше невероятно богат и земите му се простираха, докъдето очи видят, от двете страни на долината. Беше се издигнал сам, не притежаваше и капка чар, а добродетелите му бяха неизмеримо малко. Ненавиждаше всички хора със скромно положение, тъй като някога сам е бил като тях, и отчаяно се стремеше да се добере — както той вярваше — до подходящите за него среди. Ходеше на лов с коне и хрътки, организираше ловни излети и носеше модни жилетки. Караше огромен черен ролс-ройс и всеки ден на път за пивоварната минаваше покрай бензиностанцията. Понякога, когато префучаваше покрай нас, успявахме да зърнем над волана едрото му лъщящо лице, розово като шунка, меко и подпухнало от злоупотреба с бира.
Както и да е, вчера следобед изведнъж, ни в клин ни в ръкав, Клод ми рече:
— Тази нощ отново ще намина към гората на Хейзъл. Защо не дойдеш с мен?
