Роалд Дал
Уилям и Мери
Когато умря, Уилям Пърл не остави много пари и завещанието му беше съвсем просто. Като изключим някои дребни дарения за роднини, всичко останало наследи жена му.
Мисис Пърл и нотариусът изчетоха завещанието в кантората му и когато всичко беше изяснено, вдовицата стана да си върви. Тогава нотариусът извади от чекмеджето на бюрото запечатан плик и го подаде на клиентката си.
— Упълномощен съм да ви предам това — каза той. — Съпругът ви го изпрати малко преди да почине.
Нотариусът беше блед и тържествен и от уважение към вдовицата, докато говореше свеждаше поглед и държеше главата си наклонена на една страна.
— Струва ми се, че е нещо лично, мисис Пърл. Сигурно ще пожелаете да си го прочетете насаме вкъщи.
Мисис Пърл го взе и излезе на улицата. Спря се на тротоара и опипа плика. Прощално писмо от Уилям? Сигурно. Официално писмо. Положително беше официално — сдържано и благоразумно. Той просто беше неспособен да действа другояче. През целия си живот не беше направил нищо неблагоразумно.
„Скъпа Мери, вярвам, че няма да допуснеш отпътуването ми от този свят да те разстрои прекалено, а ще продължиш да съблюдаваш ония норми на поведение, които добре те направляваха по съвместния ни път. Върши всичко с прилежание и достойнство. Харчи парите пестеливо. Много внимавай да не… и т.н. и т.н.“
Типично писмо в стил Уилям.
Да не би пък в последните мигове да се е пречупил и да й е написал нещо мило? Едно хубаво нежно писмо, любовно послание, прекрасен топъл израз на благодарност, че му е отдала трийсет години от живота си, че е изгладила милион ризи и е сготвила милион гозби, писмо, което да чете и препрочита поне веднъж на ден и да съхранява в кутията за брошки върху тоалетката.
Не можеш да предвидиш какво би сторил човек пред прага на смъртта, помисли си мисис Пърл, пъхна плика под мишница и забърза към къщи.
Отключи входната врата, влезе направо във всекидневната и седна на дивана, без да сваля палтото и шапката си. После разпечата плика и извади съдържанието му — петнайсет-двайсет разчертани бели листа, прегънати веднъж и прикрепени с кламер в горния ляв ъгъл. Всичко изпълнено с до болка познатия й стегнат наклонен почерк. Като видя обаче какво количество е, как прилежно и делово беше написано и как дори първата страница не започваше с малкото обръщение, с което би трябвало да започва всяко писмо, обзеха я подозрения.
Ако пише онова, което мисля, че пише, не желая да го чета, помисли си тя. Редно ли е обаче да не прочетеш писмо от мъртвец?
Да.
Всъщност…
Хвърли поглед към празния стол на Уилям от другата страна на камината. Беше голямо кафяво кожено кресло с вдлъбнатина, която той беше оставил върху седалката в течение на толкова много години. По- нагоре, върху кожената облегалка имаше тъмно овално петно. Там пък се бе опирала главата му. Имаше навика да седи в този стол и да чете, а тя се настаняваше отсреща на дивана, шиеше копчета, кърпеше чорапи, или слагаше кръпки върху лакътя на някое от саката му. От време на време две очи се вдигаха от книгата и се спираха върху нея — изпитателни, но странно безизразни, сякаш пресмятаха нещо. Никога не беше харесвала тези очи. Леденосини, студени, малки и леко приближени едно към друго. Разделяха ги две дълбоки успоредни бръчки на неодобрение. Цял живот я бяха наблюдавали. Дори сега, след като вече една седмица живееше сама в къщата, понякога имаше неприятното усещане, че те все още са там, следват я, гледат я от празни столове, врати или нощем през някой прозорец.
Бавно бръкна в чантата, извади очилата и си ги сложи. После, като държеше страниците високо пред лицето си, за да улови последната светлина от прозореца зад гърба си, тя започна да чете.
„Това писмо, скъпа Мери, е предназначено само за теб и ще ти бъде предадено малко след като издъхна.
Не се плаши от вида на толкова много написано. То е само опит от моя страна да ти обясня какво точно ще направи Ланди с мен, защо се съгласих да го направи и какви са теориите и надеждите му. Ти си моя съпруга и имаш право да знаеш тези неща. Всъщност, длъжна си да ги знаеш. През последните няколко дни настойчиво се опитвах да поговоря с теб за Ланди, но ти упорито отказваше да ме изслушаш. Както вече ти казах, това поведение е глупаво, а според мен и нелишено от доза себичност. Мисля, че се дължи на незнание и съм напълно убеден, че стига да научиш фактите, веднага ще промениш мнението си. Затова именно се надявам, че когато не съм вече при теб и мислите ти са по-подредени, ще се съгласиш да ме изслушаш чрез тези страници. Кълна ти се, че след като ги прочетеш, чувството ти на неприязън ще изчезне и ще бъде заместено от възторг. Дори смея да се надявам, че ще изпиташ известна гордост от онова, което съм сторил.
След като продължиш да четеш, трябва да ми простиш за хладината на стила, но мисля, че това е единственият начин посланието ми да стигне до теб. Съвсем естествено е, че с наближаването на края у мен започват да прелитат всички възможни чувства на този свят. С всеки изминат ден мислите ми се изпълват с все по-необуздан копнеж, особено вечер, и ако не правя усилие да се сдържам, всичко това ще се излее и върху страниците.
Имам желание, например, да напиша нещо за теб и каква добра съпруга си била през всичките тези години и си обещавам, че ако все още имам време и сили, това ще бъде следващата ми работа.
Копнея също и да говоря и за този мой Оксфорд, където живях и преподавах през последните седемнайсет години, да разкажа нещо за величието на това място и да обясня какво означаваше за мен възможността да работя сред тази атмосфера. Спомените за местата, които толкова много обичах, непрекъснато ме навестяват в тази мрачна и тъжна стая. Те са ярки и красиви, каквито винаги са били, и днес, неизвестно защо, ги виждам по-ясно от всякога. Пътечката край езерото в градината на Устърския колеж, където Лъвлейс обичаше да се разхожда. Портата при Пемброук. Изгледът към града в западна посока от кулата на «Св. Магдалена». Голямата зала в Крайстчърч. Алпинеумът в «Св. Джон», където съм преброил над десетина разновидности на камбанката. Но ето, виждаш ли. Още не съм започнал, а вече паднах в капана. Затова, позволи ми да започна и дано го прочетеш бавно, скъпа, без сянка на тъга или неодобрение, които инак биха ти попречили да ме разбереш. Обещай ми, че ще четеш бавно и от самото начало ще възприемеш нещата трезво и търпеливо.
Подробностите около болестта, която ме повали така неочаквано в средата на жизнения ми път, са ти известни. Не е необходимо да губя време за тях, освен веднага да си призная глупостта, че не отидох по- рано при своя лекар. Ракът е едно от малкото останали заболявания, които съвременните лекарства не могат да лекуват. Би могъл да се оперира, ако не се е разпространил твърде нашироко, но аз не само че се забавих, ами и проклетата болест имаше дързостта да ме удари в панкреаса, за да направи и хирургическата намеса, и оцеляването еднакво невъзможни.
И тогава, когато ми оставаха до шест месеца живот и с всеки изминат час ме налягаше все по-дълбока тъга, изневиделица се появи Ланди.
Това се случи преди около шест седмици във вторник сутринта, много рано, далеч преди обичайния ти час за посещение. Още щом влезе, усетих, че в стаята нахлу някаква лудост. Не пристъпваше на пръсти, като останалите посетители, нито се чудеше какво да каже с глуповато притеснена физиономия. Връхлетя силен и усмихнат, дойде до леглото, изправи се над мен и ме загледа с безумен блясък в очите.
— Уилям, момчето ми, та това е чудесно! Точно това ми трябваше! — каза той.
Може би тук му е мястото да ти обясня, че макар Джон Ланди никога да не е идвал у дома и ти едва ли си го виждала, аз самият съм в приятелски отношения с него най-малко от девет години. Преподавател съм по философия, но ти е известно, че напоследък проявявах и доста голям интерес към психологията, благодарение на което, моята професионална сфера и тази на Ланди отчасти се застъпваха. Той е
