изпитам веднага щом Ланди ме постави в легена. След това връщане назад нямаше да има, нямаше да мога да протестирам, нито да обяснявам. Оставах обречен дотогава, докато те решеха да бъда жив. А какво ще стане, ако не мога да го понеса? Ако, например, се окаже, че е ужасно болезнено? Ако ме хване истерията?
Няма да имам крака, с които да избягам. Глас, с който да крещя. Нищо. Просто трябва да се хиля и да търпя следващите два века.
Само дето няма да имам и уста, с която да се хиля.
В този миг ми хрумна следната странна мисъл. Нали хората с ампутирани крака често страдат от заблуждението, че краката им са все още на мястото си? Нали твърдят пред сестрата, че пръстите, които вече не съществуват, адски ги сърбят? Имах чувството, че съвсем наскоро бях чувал нещо за това.
Много добре. В същия ред на мисли, не съществуваше ли възможност и моят мозък, оставен сам в онзи леген, да страда от подобни заблуди по отношение на тялото ми? Тогава всичките ми обичайни неразположения и болежки могат да се струпват отгоре ми, а аз няма да съм в състояние да взема дори едно аспиринче, за да се облекча. По някое време мога да си втълпя, че усещам мъчителен спазъм в мускула на крака, или че страдам от жесток запек, а няколко минути по-късно като нищо може да ми се стори, че клетият ми мехур — нали си ме знаеш — е така препълнен, че не го ли изпразня, ще се пръсне.
Боже опази.
Дълго лежах и прехвърлях тези ужаси из ума си. После, някъде към обяд, настроението ми съвсем неочаквано започна да се променя. Сега неприятната част от експеримента ме занимаваше по-малко и установих, че съм в състояние по-трезво да обмисля предложението на Ланди. В края на краищата, питах се, не е ли донякъде успокоително, че мозъкът ми няма да умре и да изчезне само след няколко седмици. Как да не е! Аз лично доста се гордея с мозъка си. Това е един чувствителен, бляскав и плодовит орган. Съдържа огромно количество информация и все още е способен да роди смели и оригинални идеи. И изобщо, ако ще говорим за мозъци, моят е страхотно добър, нищо че сам си го казвам. Колкото до тялото ми, клетото ми старо тяло, което Ланди иска да изхвърли, хм, дори и ти, скъпа Мери, ще трябва да се съгласиш, че от него не е останало нищо, което да си струва да се запази.
Лежах по гръб и дъвчех зърно грозде. Беше превъзходно на вкус, а вътре имаше три семчици, които извадих от устата си и поставих на ръба на чинията.
— Ще се съглася — произнесох бързо. — Да, за бога, ще се съглася. Когато утре Ланди отново дойде да ме посети, ще му кажа, че съм съгласен.
Така бързо стана всичко. От този миг започнах да се храня много по-добре. Удивих всички, като погълнах огромен обяд, а малко след това, както обикновено, дойде и ти.
Колко добре съм изглеждал, каза ми. Колко сияещ, весел и бъбрив. Случило ли се е нещо? Добри новини ли има?
— Да — казах, — има.
И тогава, ако си спомняш, те помолих да седнеш удобно и веднага, макар и колкото се може по- деликатно, започнах да ти разказвам какво се канехме да направим.
Уви, ти изобщо не пожела да ме изслушаш. Едва започнах да ти описвам най-обикновените подробности и ти изпадна в бяс. Каза, че това било гнусно, отвратително, ужасно, недопустимо, и когато се опитах да продължа, напусна стаята.
И така. Мери, както знаеш, оттогава често се опитвах да обсъдя с теб този въпрос, но ти категорично отказваше да ме изслушаш. Затова ти оставям настоящото писмо и смея да се надявам, че ще проявиш достатъчно разум да го прочетеш. Много време ми трябваше, за да го напиша. Минаха две седмици от деня, в който съчиних първите изречения, а сега съм много по-отпаднал. Съмнявам се, че ще събера сили да ти кажа нещо повече. Със сигурност обаче няма да ти кажа «сбогом», а «довиждане», защото съществува възможност, макар и съвсем мъничка, ако Ланди успее с експеримента си, по-късно наистина да те видя отново, стига разбира се, да успееш да събереш сили и да ме посетиш. Дал съм указания тези страници да не попаднат у теб по-рано от седмица след смъртта ми. Но сега, щом вече си седнала да ги четеш, значи са изминали седем дни откакто Ланди е извършил работата си. Дори ти самата може би вече знаеш какъв е бил изходът. Ако не знаеш, ако съзнателно си се държала настрана и си отказвала да имаш нещо общо с цялата работа — което подозирам, че е истината, моля те вече да промениш становището си. Обади се на Ланди да разбереш как са се развили нещата с мен. Това е най-малкото, което можеш да направиш. Казал съм му, че на седмия ден има вероятност да му се обадиш.
P.S. Бъди добра след смъртта ми и никога не забравяй, че е много по-трудно да бъдеш вдовица, отколкото съпруга. Не пий алкохол. Не прахосвай пари. Не пуши. Не яж сладкиши. Не използвай червило. Не купувай телевизор. Лятно време поддържай добре оплевени розите и алпинеума ми. Предлагам също така да повикаш техниците да откачат телефона, тъй като вече няма да ми е необходим.
Мисис Пърл остави последния лист от ръкописа на дивана до себе си. Малките й устни бяха здраво стиснати, а ноздрите — побелели.
„Ама че работа! Нима след всичките тези години една вдовица няма право на малко спокойствие!“
Цялата история беше толкова ужасна, че чак не й се мислеше. Ужасна и противна. Тръпки я побиха.
Посегна към чантата си и извади друга цигара. Запали я, дръпна дълбоко и започна да пуска кълба дим из цялата стая. През дима виждаше прекрасния си телевизор, чисто нов, лъскав, огромен, стъпил предизвикателно и едновременно малко притеснено върху бившата маса на Уилям. Какво ли щеше да каже, помисли си, ако можеше да го зърне отнякъде?
Припомни си последния път, когато я залови с цигара. Беше преди около година и тя седеше в кухнята край отворения прозорец, за да изпуши една набързо, преди Уилям да се е върнал от работа. Беше си пуснала радиото високо, слушаше танцова музика и тъкмо се обърна да си налее още една чашка кафе — и го видя. Стоеше на прага, огромен и мрачен, втренчил в нея ужасните си очи, в чиито зеници пламтеше по една яростна черна точица.
Четири седмици по-късно сам плати сметките по поддръжката на дома и не й даде нито пени, но, разбира се, не можеше да знае, че тя си бе скътала повече от шест лири в една кутия от прах за пране в долапа под мивката.
— Какво има? — попита го тя веднъж по време на вечеря. — Да не би да се притесняваш, че ще хвана рак на белите дробове?
— Не — отвърна.
— Тогава защо да не пуша?
— Защото не одобрявам пушенето, затова.
Не одобряваше и децата и затова до края си останаха бездетни. Къде ли беше сега този неин Уилям, великият неодобрител?
Ланди сигурно очакваше да му се обади. Трябваше ли да му се обади?
Всъщност, откъде накъде?
Допуши цигарата си и от неизгасения фас незабавно запали друга. Погледна към телефона, поставен на работната маса до телевизора. Уилям желаеше тя да се обади. Изрично бе подчертал — да позвъни на Ланди веднага, щом прочете писмото. Мисис Пърл се колебаеше и с всички сили се опитваше да се пребори с дълбоко всаденото й чувство за дълг, от което все още не смееше да се отърси напълно. После бавно се изправи и отиде до телефона. Намери номера в указателя, набра го и зачака.
— Бих желала да говоря с мистър Ланди, ако обичате.
— Кой го търси?
— Мисис Пърл. Мисис Уилям Пърл.
— Почакайте малко.
