Ланди се обади веднага.
— Мисис Пърл?
— Да, мисис Пърл е на телефона.
Настъпи кратка пауза.
— Толкова се радвам, че най-после се обадихте, мисис Пърл. Надявам се, че при вас всичко е наред. — Гласът беше тих, спокоен, любезен. — Мисля си, дали не бихте могли да дойдете в болницата? Тъкмо ще си поприказваме. Предполагам, че изгаряте от нетърпение да научите за изхода на нашата работа.
Тя не отговори.
— Сега мога да ви кажа, че повече или по-малко, всичко мина гладко. Всъщност, много по-гладко, отколкото можех да се надявам. Онова нещо не само е живо, мисис Пърл, то е и в съзнание. Дойде в съзнание още на втория ден. Не намирате ли, че е много интересно?
Тя го чакаше да продължи.
— И окото вижда. Сигурни сме в това, защото щом поставим нещо пред него, енцефалографът незабавно отчита промени. Сега всеки ден му даваме да чете вестник.
— Кой вестник? — остро попита мисис Пърл.
— „Дейли мирър“. Заглавията са по-едри.
— Той мрази „Мирър“. Дайте му „Таймс“.
Настъпи известно мълчание, после лекарят се обади отново.
— Разбира се, мисис Пърл, ще му дадем „Таймс“. Естествено, нашето желание е да правим всичко възможно, за да бъде онова нещо щастливо.
—
— Той — повтори лекарят. — Да, извинете. Той да бъде щастлив. Това е и една от причините, поради която ви предложих да дойдете колкото може по-скоро. Мисля, че за него ще бъде добре да ви види. Може да му дадете да разбере колко сте щастлива, че сте отново заедно — усмихнете му се, изпратете въздушна целувка, знаете как стават тези работи. Сигурно ще се почувства много по-добре като разбере, че сте наблизо.
Възцари се дълбоко мълчание.
— Добре — най-после каза мисис Пърл, а гласът й изведнъж стана плах и уморен. — Предполагам, че ще е най-добре да дойда да го видя как е.
— Чудесно! Знаех, че ще дойдете. Ще ви чакам. Качете се направо в моя кабинет на втория етаж. Довиждане.
След половин час мисис Пърл беше в болницата.
— Нека не ви изненадва видът му — каза Ланди, докато я съпровождаше по коридора.
— Няма.
— Отначало сигурно малко ще се стреснете. Боя се, че в сегашното си състояние той не е много привлекателен.
— Не съм се омъжила заради красотата му, докторе.
Ланди се обърна и я изгледа. Странна жена, помисли си, с тези огромни очи и намусено изражение. От чертите й, които сигурно някога са били доста приятни, сега не бе останало нищо. Устните й бяха отпуснати, бузите — меки и увиснали, и цялото лице създаваше впечатление, че някак бавно, но непрекъснато е хлътвало през тягостните години на брака. Известно време повървяха, без да разговарят.
— Когато влезете, не бързайте — обади се Ланди. — Той няма да знае, че сте там, докато не надвесите лицето си точно над окото му. То винаги е отворено, но не може да се движи, затова зрителното му поле е много ограничено. Засега сме го оставили да гледа право нагоре в тавана. И, разбира се, нищо не чува. Можем да разговаряме помежду си колкото си искаме. Ето, тук е.
Ланди отвори една врата и я въведе в квадратна стаичка.
— На ваше място, не бих се приближил веднага — каза той, като я хвана за ръката. — Постойте тук заедно с мен, докато посвикнете с обстановката.
Върху висока бяла маса в средата на стаята беше поставен доста голям бял емайлиран леген, от който излизаха пет-шест тънки пластмасови маркучета. Те, от своя страна, бяха свързани с безброй стъклени тръбички, през които се виждаше как кръвта тече към и от изкуственото сърце. Самият апарат издаваше тихи, ритмични, пулсиращи звуци.
— Той е там, вътре — обади се отново Ланди и посочи легена, който беше твърде високо, за да може мисис Пърл да види нещо. — Елате по-близичко. Съвсем малко.
Той я заведе две крачки напред.
Мисис Пърл протегна врат и успя да зърне повърхностния слой на течността в легена. Беше бистра и спокойна, а отгоре й плуваше малка овална капсулка колкото гълъбово яйце.
— Това там е окото — каза Ланди. — Виждате ли го?
— Да.
— Доколкото можем да преценим, то все още е в отлично състояние. Това е дясното му око и върху пластмасовия контейнер има леща, подобна на тази от очилата му. Най-вероятно сега вижда точно толкова добре, колкото и преди.
— Таванът не е кой знае каква гледка — забеляза мисис Пърл.
— Не се притеснявайте за това. Сега разработваме цяла програма, с която ще можем да го развличаме, но не искаме да избързваме.
— Дайте му някоя хубава книга.
— Ще му дадем, ще му дадем. Добре ли се чувствате, мисис Пърл?
— Да.
— Тогава какво ще кажете да минем още малко напред, за да видите всичко?
Той я поведе напред, докато стигнаха на около два метра от масата и сега тя виждаше всичко в легена.
— Ето ни и нас — каза Ланди. — Това е Уилям.
Беше много по-голям, отколкото си го бе представяла и по-тъмен на цвят. Гънките и браздите, прорязващи повърхността му, поразително го оприличаваха на огромен маринован орех. Тя виждаше чуканчетата на четирите големи артерии и двете вени, които излизаха от основата и майсторския начин, по който бяха свързани с пластмасовите тръбички. Виждаше как при всеки удар на изкуственото сърце всички тръбички лекичко потрепват в такт с изтласканата кръв.
— Ще трябва да се надвесите напред и да нагласите лицето си точно над окото. Тогава той ще ви види, а вие можете да му се усмихнете и да му изпратите въздушна целувка. На ваше място бих му казал и нещо приятно. В интерес на истината, той няма да го чуе, но съм сигурен, че ще схване общия смисъл.
— Уилям мрази да му се изпращат въздушни целувки — каза мисис Пърл. — Ако нямате нищо против, ще го направя както аз смятам за добре.
Тя пристъпи към масата, надвеси се, докато лицето й застана точно над легена, и погледна право в окото на Уилям.
— Здравей, скъпи — прошепна. — Аз съм Мери.
Окото, искрящо както винаги, отвръщаше на погледа й с някаква особена неподвижна напрегнатост.
— Как си, скъпи? — попита мисис Пърл.
Пластмасовата капсула беше прозрачна, така че се виждаше цялата очна ябълка. Нервът, свързващ основата й с мозъка, приличаше на малка сива спагетка.
— Добре ли се чувстваш, Уилям?
Мисис Пърл изпитваше странно усещане — да се взира в окото на мъжа си, когато лицето го нямаше. Всъщност, то бе единственото нещо, което можеше да гледа, и тя не откъсваше очи от него, докато то постепенно взе да става все по-голямо и по-голямо и накрая изпълни цялото й зрително поле, самото то се превърна в лице. Бялата повърхност на очната ябълка бе покрита с мрежа от нежни червени капилярчета, а в ледената синева на ириса имаше три-четири по-тъмни петънца, които излизаха лъчеобразно от зеницата в средата. Зеницата беше голяма и черна и в единия й край се отразяваше малка искрица светлина.
— Получих писмото ти, скъпи, и веднага дойдох да видя как си. Доктор Ланди каза, че се справяш чудесно. Може би, ако ти говоря бавно, ще можеш да разбереш нещо по движението на устните ми.
