Нямаше съмнение, че окото я гледа.
— Тук правят всичко възможно, за да се чувстваш добре, скъпи. Този прекрасен апарат непрекъснато изпомпва кръв и съм сигурна, че е далеч по-добър от глупавите ни стари сърца. Та те могат да се пръснат всеки миг, а твоето ще работи вечно.
Мисис Пърл внимателно изучаваше окото и се опитваше да разбере защо й се струваше толкова необичайно.
— Изглеждаш прекрасно, скъпи, направо прекрасно. Честна дума.
Колко по-добре изглеждаше това око от двете предишни, мислеше си тя. Имаше мекота в него, някаква спокойна благост, която никога дотогава не беше забелязвала. Може би причината се криеше в точицата в самия център — в зеницата. Зениците на Уилям винаги бяха малки, като черни главички на карфици. И проблясваха насреща ти, пронизваха те чак до мозъка, виждаха направо през теб и винаги, на мига познаваха какво се каниш да сториш или дори какво мислиш. Тази обаче, в която се взираше сега, беше голяма и мека, и гледаше благо, почти кравешки.
— Сигурен ли сте, че е в съзнание? — попита мисис Пърл, без да вдига глава.
— О, да, напълно — отвърна Ланди.
— И че може да ме види?
— Разбира се.
— Но това е фантастично! Сигурно се пита какво му се е случило.
— Напротив, той много добре знае къде се намира и защо е тук. Изключено е да е забравил.
— С други думи, той
— Разбира се. И ако можеше да говори, сигурно щеше да води с вас съвсем нормален разговор. Доколкото мога да преценя, не би трябвало да има разлика в умствените способности на този Уилям тук и онзи, който сте познавали у дома.
— Господи, света Богородичке! — възкликна мисис Пърл и замълча, за да обмисли тази интересна страна на въпроса.
„Между другото — помисли си тя и сурово впи поглед някъде зад окото, в големия сив месест орех, който си лежеше така мирно под водата — съвсем не съм сигурна дали не го предпочитам там в това състояние. Всъщност, убедена съм, че бих живяла много спокойно с този Уилям. С него бих могла да се справя.“
— И изобщо не говори, така ли? — попита.
— Естествено, че не говори.
„Няма да има спорове и укори — помисли си — няма постоянно да ме поучава, няма да се подчинявам на правила, няма да ми забранява да пуша, няма да ги има онези две студени неодобрителни очи, които да ме следят вечер над книгата. Освен това няма да има пране и гладене на ризи, нито готвене — нищо, освен пулсирането на изкуственото сърце, което в крайна сметка е един доста успокояващ шум и в никакъв случай няма да пречи на телевизора.“
— Знаете ли, докторе — каза тя, — изведнъж започнах да изпитвам огромна любов към него. Това странно ли ви звучи?
— Мисля, че е съвсем разбираемо.
— Така, както си е легнал под водата в това легенче, изглежда тъй кротък и безпомощен.
— Да, знам.
— Прилича ми на бебе. Ами да, сега той е същинско малко бебе.
Ланди стоеше безмълвен зад нея и я наблюдаваше.
— Хайде — нежно каза тя, като се взираше в легена, — отсега нататък Мери ще се грижи за теб съвсем сама и ти за нищо няма да се безпокоиш. Кога мога да си го взема вкъщи, докторе?
— Моля?
— Попитах кога мога да си го взема. Да си го взема у дома.
— Вие се шегувате — възкликна Ланди.
Тя бавно го изгледа право в очите.
— Защо мислите, че се шегувам?
Лицето й грееше, очите й бяха кръгли и блестящи като два диаманта.
— Невъзможно е да го местим.
— Не виждам пречка.
— Това е експеримент, мисис Пърл.
— Това е моят съпруг, доктор Ланди.
Странна полуусмивка трепна по устните на Ланди.
— Вижте… — започна той.
— Много добре знаете, че това е моят съпруг.
В гласа й нямаше гняв. Говореше спокойно, сякаш просто му напомняше някаква подробност.
— Въпросът е доста деликатен — каза Ланди и облиза устните си. — Сега вие сте вдовица, мисис Пърл. Струва ми се, че трябва да се примирите с този факт.
Тя изведнъж се отдели от масата и отиде до прозореца.
— Говоря съвсем сериозно — каза и зарови из чантата си за цигара. — Искам го вкъщи.
Ланди я наблюдаваше, докато пъхна цигарата между устните си и я запали. В тази жена имаше нещо много странно. Тя изглеждаше почти доволна, че мъжът й е там, в легена. Опита да си представи как би се чувствал той, ако там лежеше мозъкът на
Нямаше да му е приятно.
— Да се връщаме ли вече в кабинета? — обади се той.
Тя стоеше до прозореца, очевидно напълно спокойна и пушеше цигарата си.
— Да, добре.
Когато мина покрай масата, мисис Пърл се спря и още веднъж се надвеси над легена.
— Засега Мери те оставя, съкровище — каза тя. — И за нищо да не се тревожиш, чуваш ли? Колкото може по-скоро ще те върнем обратно вкъщи, където ще се грижа за теб както си му е редът. И слушай, скъпи…
Тук тя замълча и поднесе цигарата към устните си с намерението да си дръпне.
Окото моментално проблесна.
В този миг мисис Пърл гледаше право в него и забеляза в самия му център някаква мъничка, но много ярка искрица. Зеницата пък се сви до миниатюрна черна точица — израз на необуздан гняв.
Отначало тя не помръдна. Стоеше надвесена над легена, държеше цигарата до устните си и наблюдаваше окото.
След това много бавно и решително пъхна цигарата в уста и силно дръпна. Всмукна дълбоко и задържа дима в дробовете си три-четири секунди, после изведнъж,
Ланди стоеше до вратата с гръб към нея и я чакаше.
— Хайде, мисис Пърл — подкани я той.
— Не гледай така гневно, Уилям — тихо промълви тя. — Няма смисъл да гледаш гневно.
Ланди обърна глава, за да види какво става.
— Вече няма смисъл — шепнеше тя. — Защото отсега нататък, миличкото ми, ще правиш това, което ти каже Мери. Разбираш ли?
— Мисис Пърл — обади се Ланди и тръгна към нея.
— И вече няма да си лошо момченце, нали съкровището ми? — каза мисис Пърл и отново дръпна от цигарата. — Защото лошите момченца най-строго ги наказват. Би трябвало да знаеш това.
Ланди вече беше до нея. Хвана я за ръката и леко, но настойчиво я отдели от масата.
— Довиждане, скъпи — извика тя. — Скоро ще се върна.
— Престанете, мисис Пърл.
— Нали е много сладичък! — възкликна тя и погледна Ланди с огромни блеснали очи. — Нали е божествен! Просто нямам търпение да си го прибера вкъщи.
