мъж.
Стана й навик да обикаля из къщата и да докосва вещи, принадлежали на Ед. Вземаше някоя обувка, пъхваше вътре ръка и опипваше малките вдлъбнатини, направени от възглавничките на пръстите и от петата. Попадна й скъсан чорап и тя изпита неописуемо удоволствие, докато го кърпеше. Понякога изваждаше от гардероба риза, вратовръзка и костюм и ги слагаше на леглото, сякаш готови за обличане. А веднъж, в една дъждовна неделна утрин, сготви задушено по ирландски…
Нямаше смисъл да продължава така.
Колко ли хапчета трябваше да вземе този път, за да е абсолютно сигурна? Тя се качи горе при скритите запаси и ги преброи. Бяха само девет. Щяха ли да й стигнат? Съмняваше се. По дяволите! Провалът бе нещо, което тя не можеше да си позволи отново — щяха да я откарат по спешност в болницата, да й промият стомаха, да я качат на седмия етаж в отделението на психиатъра Пейн Уитни, където щеше да се чувствува нещастна и унизена… Значи се налагаше да използува бръснарското ножче. Но с бръснарско ножче трябва да се работи чисто. Много хора за жалост претърпяват неуспех при опита да си прережат вените. Всъщност повечето не успяват. Не забиват ножчето достатъчно дълбоко. Някъде там има голяма артерия, до която непременно трябва да се стигне. Срязването на вените не е достатъчно. Само се оплескваш с кръв, но не постигаш целта си. И после, не е лесно да държиш бръснарско ножче, особено ако трябва да направиш точен разрез, да го натиснеш на мястото и то да влезе много дълбоко. Но тя щеше да успее. Онези, които не успяват, всъщност искат да не успеят. А тя искаше обратното.
Анна отиде до шкафчето в банята да потърси бръснарско ножче. Не откри нито едно. Самобръсначката на Ед все още си стоеше там, както и нейната. Но и двете бяха без ножчета, а не се виждаше и пакетче нови ножчета. Това си имаше обяснение. Преди време се наложи да махнат всички такива неща от къщата. Но какво от това? Всеки би могъл да си купи комплект ножчета.
Тя се върна в кухнята и свали календара от стената. Избра си 23 септември, рождения ден на Ед, и записа „бр.н.“ (бръснарски ножчета) на датата 9 септември, понеже така щеше да разполага точно с две седмици отсрочка, за да си уреди въпросите. Имаше много за вършене: плащане на стари сметки, написване на ново завещание, чистене на къщата, уреждане на четиригодишните такси за колежа на Бил, писма до децата, до родителите й, до майката на Ед и т.н., и т.н.
Колкото и да бе заета, струваше й се, че този двуседмичен, дълъг период от четиринайсет дни минава твърде бавно, а това не й харесваше. Искаше й се по-скоро да използува ножчето и всяка сутрин нетърпеливо преброяваше колко дни остават. Чувстваше се като дете, което брои дните до Коледа. Защото където и да бе отишъл Ед Купър след смъртта си, дори ако бе отишъл само в гроба, Анна с нетърпение очакваше да се събере с него.
В края на първата седмица обаче една сутрин в осем и половина я посети приятелката й Елизабет Паулети. Анна тъкмо си правеше кафе в кухнята. Позвъняването я накара да подскочи, и когато се повтори, тя отново подскочи.
Лиз влезе със замах през входната врата. Както винаги говореше, без да спира.
— Анна, мила, трябва да ми помогнеш! В службата всички са болни от грип.
Анна каза:
— Върви си, Лиз. Остави ме на мира.
— Таксито чака.
— Моля те, не се опитвай да ме изнудваш. Няма да дойда.
— Ще дойдеш — каза Лиз. — Събери сили. Щастливите ти мъченически дни свършиха.
Анна продължи да се съпротивлява, но Лиз се справи с нея и накрая тя се съгласи да отиде за няколко часа.
Елизабет Паулети ръководеше агенция за осиновяване, една от най-добрите в града. Девет от служителите се бяха разболели от грип, бяха останали само двама, а с нея — трима.
— Макар че не ти е ясна работата — каза тя на Анна в таксито, — просто ще трябва да ни съдействаш с каквото можеш.
В службата й цареше хаос. Само телефоните стигаха на Анна, за да полудее. Тя тичаше от бюро на бюро и приемаше съобщения, които не й говореха нищо. В чакалнята седяха момичета, млади момичета с пепеляви, безизразни лица. В задълженията на Анна влизаше да печата на машина отговорите им върху официална бланка.
— Име на бащата?
— Не знам кой е.
— Нямате ли представа?
— Какво общо има бащата?
— Мило момиче, ако бащата е известен, трябва да се вземе не само вашето, но и неговото съгласие, преди детето да се предложи за осиновяване.
— Сигурна ли сте?
— Господи, нали ви го казвам!
По обед някой й донесе сандвич, но не й остана време да го изяде. В девет вечерта, изтощена, прегладняла и доста разстроена от някои неща, които бе научила, Анна се довлече до дома, изпи чаша неразреден алкохол, изпържи си бекон с яйца и си легна.
— Ще ти се обадя утре сутринта в осем — каза й Лиз. — За бога, бъди готова.
Анна беше готова. И от този ден нататък тя не можа да се откаже.
Стана съвсем неочаквано.
Всъщност открай време Анна имаше нужда да се заеме с някаква хубава и трудна работа, в която има много проблеми за решаване — чужди, а не нейни проблеми.
Работата беше тежка и често емоционално съсипваща, но поглъщаше всеки миг от деня на Анна и след около година (прескачаме този период) — след около година, година и половина, тя отново започна да се чувствува относително щастлива. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да си представи ясно съпруга си, да го види как тича по стълбите, за да я открие, или как седи насреща й по време на вечеря. Изчезна лекотата, с която си припомняше точно гласа му и ако не погледнеше снимка, оказваше се, че дори лицето му не се е запечатало дълбоко в паметта й. Тя продължаваше непрекъснато да си мисли за него, но установи, че вече го прави, без да избухва в сълзи, и когато си спомни как се беше държала доскоро, малко се засрами. Започна да проявява известен интерес към облеклото и прическата си, отново взе да употребява червило и да си бръсне краката. Храненето вече й доставяше удоволствие, а когато хората й се усмихваха, тя мигом искрено им се усмихваше в отговор. С други думи, Анна отново влезе в талвега на живота и изпитваше радост от съществуванието.
По това време й се наложи да замине за Далас по работа.
Службата на Лиз обикновено не действуваше извън границите на щата, но в случая едно семейство, осиновило дете чрез агенцията, впоследствие се беше преместило от Ню Йорк в Тексас. А сега, пет месеца по-късно, получиха писмо от съпругата, че не желае повече да задържи бебето. Уведомяваше ги, че скоро след пристигането им в Тексас съпругът й е починал от инфаркт, тя почти веднага се е омъжила повторно, а новият й съпруг смятал, че е „невъзможно да свикне с осиновено дете“.
Положението беше сериозно, понеже освен грижата за съдбата на бебето съществуваха и какви ли не законови задължения.
Анна замина за Далас със самолет, тръгващ много рано сутринта от Ню Йорк, затова пристигна още преди закуска. След като се настани в хотел, тя прекара следващите осем часа с хора, свързани с въпроса, и докато свърши всичко, което можеше да се свърши този ден, в четири и половина следобед вече беше напълно изтощена. Върна се с такси в хотела и се качи в стаята си. Обади се на Лиз, за да я осведоми за положението, след това се съблече и прекара дълго време в горещата вана. После се уви в хавлиена кърпа, легна на кревата и запали цигара.
Засега усилията й да помогне на детето се проваляха. Присъстваха двама адвокати, които се отнесоха към нея с пълно презрение. Само колко й бяха омразни! Отвращаваше я тяхната арогантност и кротко направените намеци, че каквото и да предприеме тя, то няма да бъде от ни най-малко значение за тяхната
