— Не можеш да ме оставиш в неведение. Не е честно.
След като помълча, той каза:
— Щом наистина искаш да знаеш, джинът съдържа известно количество от маслото, извличано от плодовете на хвойната. Използуват го за есенция.
— И какво значение има това?
— Огромно.
— Да, но какво причинява?
— Ужасни неща.
— Конрад, не се притеснявай. Вече съм пораснала.
„Той си е някогашният Конрад — помисли си тя, — все така нерешителен, добросъвестен и срамежлив.“ Затова го обичаше.
— Ако това питие има ужасни последствия за мене — започна тя, — ще бъде нелюбезно от твоя страна да не ме осведомиш за какво става дума.
Конрад леко ощипа с палеца и показалеца на дясната си ръка месестата част на лявото ухо, после каза:
— Истината, Анна, е че хвойновият извлек има пряко възпалително действие върху матката.
— Не може да бъде!
— Не се шегувам.
— Глупости, бабини деветини.
— Боя се, че грешиш.
— Сигурно имаш предвид бременните.
— Имам предвид жените изобщо, Анна — каза той и вече не се усмихваше, а говореше сериозно, като че се вълнуваше за нейното здраве.
— Каква специалност имаш? — попита го тя. — В каква област работиш? Не си ми казал.
— Акушерство и гинекология.
— Аха!
— От доста време ли пиеш джин? — попита я той.
— Да, от двайсетина години.
— Много ли пиеш?
— За Бога, Конрад, стига си се притеснявал за вътрешностите ми. Моля те, поръчай ми още едно мартини.
Той повика келнера и каза:
— Моля, едно мартини с водка.
— Не — обади се Анна, — с джин.
Той въздъхна и поклати глава.
— В наши дни никой не слуша лекарите.
— Ти не си мой лекар.
— Вярно — съгласи се той. — Приятел съм ти.
— Да поговорим за жена ти. Все така красива ли е?
Той изчака малко, после каза:
— Всъщност ние се разведохме.
— Не може да бъде!
— Бракът ни просъществува всичко на всичко две години. Големи усилия ми струваше да го задържа и толкова.
Кой знае защо Анна се слиса.
— Но тя беше голяма красавица! Какво се случи?
— Всичко се случи. Всичко лошо, за което можеш да си помислиш.
— А детето?
— Дадоха й го. Жените винаги успяват да си вземат децата. — В гласа му се долови голяма горчивина. — Върна се с него в Ню Йорк. Идва ми на гости веднъж в годината, през лятото. Вече е на двайсет. Учи в „Принстън“.
— Хубаво момче ли е?
— Прекрасно момче е — каза Конрад, — но почти не го познавам. Тъжна работа.
— И не си се женил повторно?
— Не, никога. Но стига сме говорили за мене. Кажи нещо за себе си.
Бавно и внимателно той започна да измъква от нея сведения за здравословното й състояние и за тежкия период, през който бе преминала след смъртта на Ед. Анна усети, че разговорът с него не я притеснява и в общи линии му разправи цялата история.
— Но защо твоят лекар смята, че не си напълно излекувана? — попита той. — Не ми се виждаш много склонна към самоубийство.
— И аз така мисля. Само понякога, но обърни внимание — не много често, просто от време на време, когато съм потисната, имам чувството, че ще е необходим съвсем малък тласък, за да мина границата.
— В какъв смисъл?
— Започва да ме привлича шкафчето в банята.
— Какво държиш там?
— Нищо особено. Обичайното средство, с което едно момиче си бръсне краката.
— Ясно.
Известно време Конрад се взираше в лицето й, после попита:
— Това ли чувствуваше, когато ми се обади?
— Не съвсем. Но си мислех за Ед, а това винаги крие опасност.
— Радвам се, че се обади.
— И аз се радвам.
Анна привършваше второто си мартини. Конрад смени темата и започна да говори за практиката си. Анна не го слушаше, а по-скоро го гледаше. Той беше дяволски красив, не можеше да откъснеш очи от него. Тя захапа една цигара и подаде пакета на Конрад.
— Благодаря, не пуша — отказа той, взе кибрит от масата, поднесе й огънче, после духна клечката и попита: — Ментолови цигари ли пушиш?
— Да.
Анна вдъхна дълбоко, бавно издуха дима във въздуха и рече:
— Е, продължавай, осведоми ме, че тези цигари ще съсипят половата ми система.
Той се засмя и поклати глава.
— Тогава защо попита дали са ментолови?
— От любопитство.
— Лъжеш. По очите ти си личи. Канеше се да ми съобщиш статистическите данни за смъртността от рак на белия дроб при големите пушачи.
— Ракът на белия дроб няма нищо общо с ментола, Анна — каза Конрад, усмихна се, отпи от мартинито си, което стоеше почти непокътнато и внимателно остави чашата си на масата. — Още не си ми казала с какво се занимаваш — продължи той, — нито защо си в Далас.
— Първо ти ми кажи за ментола. Ако е поне наполовина толкова лошо, колкото хвойновият екстракт, смятам, че незабавно трябва да го науча.
Той се усмихна и поклати глава.
— Моля те!
— Не, мадам.
— Конрад, не можеш да подхвърлиш нещо, а после да си замълчиш. Правиш го за втори път в течение на пет минути.
— Не искам да ставам досаден с медицински съвети.
— Не си досаден. Тези въпроси хипнотизират. Хайде, казвай! Не ставай лош!
Приятно й беше, че седи тук, чувствува се леко замаяна от двете мартини и разговаря непринудено с този изискан мъж, с този кротък, внимателен и изискан човек. Той не се преструваше на срамежлив. Нищо