Финалният акорд

подобно. Просто страдаше от обичайните си скрупули.

— За нещо страшно ли става дума? — попита тя.

— Не, едва ли може да се нарече така.

— Казвай тогава.

Конрад извади една цигара от пакета, който все още беше пред него, и впери поглед в надписа.

— Работата е там, Анна — започна той, — че когато вдишваш ментол, той се включва в кръвоносната система. А това не е хубаво. Доста вреди. Оказва определено влияние върху централната нервна система. И досега лекарите понякога предписват ментол.

— Зная — каза тя. — В капки за нос и за инхалации.

— Това е маловажно. Знаеш ли по-съществената употреба?

— За разтриване на гърдите при настинка.

— Можеш да го правиш при желание, но не помага.

— Слага се в мехлем за напукани устни.

— Не, за него се използува камфор.

— Вярно.

Конрад изчака да види дали Анна ще продължи да гадае.

— Хайде, казвай! — помоли го тя.

— Сигурно малко ще се изненадаш.

— Готова съм за изненади.

— Ментолът е добре известен антиафродизиак.

— Известен какво?

— Потиска половото влечение.

— Конрад, ти си измисляш.

— Кълна ти се, че е истина.

— И кой го използува?

— В наши дни — малко хора. Миризмата му е прекалено силна. Селитрата върши по-добра работа.

— А, да. Чувала съм за селитрата.

— Какво си чувала?

— Дават селитра на затворниците — каза Анна. — Всяка сутрин напръскват със селитра кашата и затворниците кротуват.

— Използуват я и в производството на цигари — осведоми я Конрад.

— За затворниците ли?

— Не, при всички цигари.

— Глупости.

— Нима?

— Разбира се, че са глупости.

— Защо смяташ така?

— Хората не биха се съгласили — каза тя.

— А как се съгласяват да се разболеят от рак?

— Това е нещо друго, Конрад. Откъде знаеш, че в цигарите слагат селитра?

— Никога ли не си се чудила защо, когато оставиш цигарата в пепелника, тя продължава да гори? Тютюнът не гори от само себе си. Всеки пушач на лула ще ти го каже.

— За цигарите използуват химикали.

— Именно. Използуват селитра.

— А селитрата гори ли?

— Естествено. Тя е била между основните съставки за направата на барут. При това добре се възпламенява. Много добре се възпламенява. Цигарата ти гори бавно като първокласен бикфордов шнур, нали?

Анна погледна цигарата си. Макар че една-две минути не си беше дръпнала от нея, цигарата не беше угаснала и димът се кълбеше около огънчето в тънка, синкавосива спирала.

— Значи в цигарата ми освен ментол има и селитра?

— Разбира се.

— А и двете потискат половото влечение?

— Да. Получаваш двойна доза.

— Та това е нелепо, Конрад. Количеството е твърде малко, за да бъде от значение.

Той се усмихна, но не й отговори.

— И на една хлебарка не би подействало!

— Само според тебе, Анна. По колко пушиш на ден?

— Около кутия и половина.

— Е, това не ми влиза в работата — каза той, замълча и после продължи: — Но днес ние двамата щяхме да сме много по-добре, ако ми влизаше в работата.

— Как така по-добре?

— Така си мисля.

— Конрад, какво се опитваш да кажеш?

— Само това, че ако едно време изведнъж не беше решила да скъсаме, нямаше да преживеем сполетелите ни нещастия. Все още щяхме да сме щастливи съпрузи.

Лицето му изведнъж придоби странното изражение на измъчен човек.

— Ако не бяхме скъсали, така ли?

— Бях съсипан, Анна.

— О, боже, та нали на тази възраст непрекъснато се разделят?

— Не съм сигурен — каза Конрад.

— Значи още ми се сърдиш, че го сторих?

— Да ти се сърдя ли? За Бога, Анна! Сърдят се децата, когато им вземат играчката. А на мене ми взеха съпругата!

Анна го гледаше онемяла.

— Кажи ми — продължи той, — имаше ли представа как се чувствувах в онзи миг аз?

— Почакай, Конрад, та ние бяхме толкова млади!

— Тогава животът ми свърши, Анна. Животът ми свърши!

— Но как…

— Какво „как“?

— Как, ако е имало такова значение за тебе, ти можа да се обърнеш на сто и осемдесет градуса и след няколко седмици да се сгодиш за друга?

— Чувала ли си поговорката „клин клин избива“?

Тя кимна поразена, втренчила поглед в него.

— Бях луд по тебе, Анна.

Анна не каза нищо.

— Извинявай. Избухнах глупаво. Моля те, прости ми.

Последва дълго мълчание.

Конрад се облегна на стола и я загледа изпитателно от разстояние. Тя си взе нова цигара. Запали я. Духна клечката и внимателно я сложи в пепелника. Когато вдигна глава, Конрад все така я наблюдаваше. Гледаше напрегнато и унесено.

— За какво си мислиш? — попита тя.

Той не отговори.

— Конрад, още ли ме мразиш заради това?

— Да те мразя ли?

— Да, още ли ме мразиш? Изпитвам странното чувство, че е така. Сигурна съм, че е така, независимо от изминалите години.

— Анна… — започна той.

— Да, Конрад?