— Божичко, Анна, моите съболезнования. Какъв ужас… Какво да ти кажа…
— Не казвай нищо.
— Но сега си добре, нали?
— Добре съм. Работя като каторжник.
— Браво, момичето ми!
— Как е… Как е Араминити?
— О, добре е.
— Имате ли деца?
— Едно момче. А ти?
— Имам три деца, две момичета и едно момче.
— Я гледай, я гледай, да не ти се надява човек. Слушай, Анна…
— Кажи, Конрад.
— Защо да не прескоча до хотела да пийнем по чашка? С удоволствие ще го направя. Ловя се на бас, че ни най-малко не си се променила.
— Изглеждам стара, Конрад.
— Лъжеш.
— И се чувствувам стара.
— Да имаш нужда от добър лекар?
— Имам. Тоест, нямам. Естествено, че нямам. Стига съм се занимавала с лекари. Единственото, от което имам нужда е…
— Да?
— Този град ме притеснява, Конрад. Сигурно имам нужда от приятел. Само от приятел.
— Намери го вече. Остава ми да прегледам един пациент, после съм свободен. Да се срещнем долу в бара, забравих как го бяха нарекли, след около половин час, в шест. Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се — каза тя. — Благодаря ти, Конрад.
Тя затвори, стана от леглото и започна да се облича.
Изпитваше леко безпокойство. Откакто Ед бе починал, не беше излизала сама да пийне нещо с мъж. Когато се върнеше и го разправеше на доктор Джейкъбс, той щеше да се зарадва. Нямаше да я засипе с похвали, но положително щеше да се зарадва. Щеше да каже, че това е стъпка в правилната посока, че е поставила начало. Анна все още редовно ходеше на консултации, а сега, когато се чувствуваше много по- добре, острите забележки на доктор Джейкъбс вече далеч не бяха толкова остри и той неведнъж й повтори, че депресията й, както и влечението към самоубийство ще изчезнат напълно само ако тя наистина „замести“ физически Ед с друг мъж.
— Но нима е възможно да заместиш човек, когото си обичал до полуда? — беше му казала Анна последния път, когато Джейкъбс засегна въпроса. — Господи, докторе, когато миналия месец умря папагалчето на госпожа Кръмлин-Браун, обърнете внимание, умря
— Госпожо Купър — беше й казал доктор Джейкъбс, — обикновено жените нямат полови сношения с папагали.
— Вярно, обаче…
— Тъкмо затова няма нужда папагалът да бъде заместван. Но когато почине съпруг, а преживялата го съпруга е все още активна и здрава жена, при възможност тя непременно му намира заместник в срок от три години. И обратното.
Сексуални контакти. Само това беше в ума на този тип лекари. Мислеха само за секс.
Докато Анна се облече и слезе с асансьора, стана шест и десет. В мига, когато влизаше в бара, от една маса се надигна мъж — Конрад. Сигурно беше следил кой влиза. Дойде да я посрещне. Усмихваше се нервно. И Анна се усмихваше. В такива случаи хората се усмихват.
— Виж ти! — каза той.
— Виж ти! — каза тя и очаквайки обичайната целувка по бузата, наклони лицето си към неговото, все още усмихната. Но тя бе забравила колко официално се държи Конрад. Той само пое и стисна ръката й.
—
Помещението беше като всеки друг хотелски бар: с приглушено осветление, пълно с множество малки маси. На всяка маса имаше купчина фъстъци, а покрай стените — дълги кожени канапета. Келнерите бяха облечени с бели сака и кафяви панталони. Конрад я поведе към маса в ъгъла, седнаха един срещу друг. Веднага до тях се изправи келнер.
— Какво ще пиеш? — попита Конрад.
— Може ли едно мартини?
— Разбира се. С водка ли?
— Не, с джин, моля.
— Едно мартини с джин — поръча той на келнера. — Не, всъщност нека бъдат две. Както сигурно си спомняш, Анна, никога не съм си падал по пиенето, но сега си струва да отпразнуваме.
Келнерът си тръгна. Конрад се облегна на стола, втренчи поглед в Анна и каза:
— Доста добре изглеждаш.
— И ти изглеждаш доста добре, Конрад — каза му тя.
Говореше истината. Той беше остарял изумително малко за двайсет и пет години. Беше все така слаб и красив, всъщност изглеждаше дори по-добре отпреди. Черната му коса си стоеше черна, очите му бяха бистри, изобщо имаше вид на мъж на не повече от трийсет години.
— Ти беше
— Що за въпрос? — разсмя се тя. — Да, Конрад, аз съм точно с една година по-възрастна от теб. На четирийсет и две години съм.
— Точно така си мислех.
Той продължаваше да я изучава изпитателно, очите му шареха по лицето, шията и раменете й. Анна усети, че се изчервява.
— А ти стана ли страшно преуспяващ доктор? — попита го тя. — Най-добрият лекар в града ли си?
Конрад силно наклони глава на една страна, така че ухото му почти се опря в рамото. Характерен за него жест, който винаги бе харесвал на Анна.
— Питаш дали съм преуспяващ? В наши дни всеки лекар може да бъде преуспяващ в големия град. Имам предвид — финансово. Но дали съм първокласен специалист е друг въпрос. Моля се и се надявам да е така.
Поръчката пристигна. Конрад вдигна чаша:
— Добре дошла в Далас, Анна. Много се радвам, че ми се обади. Хубаво е, че отново се срещаме.
— И аз се радвам, че се видяхме, Конрад — каза тя и не си кривеше душата.
Конрад погледна чашата й. Анна беше отпила голяма глътка и сега държеше почти празна чаша.
— Сигурно предпочиташ джин вместо водка? — попита той.
— Да, позна.
— Трябва да се откажеш от джина.
— Защо?
— Не понася на жените.
— Как така?
— Направо им вреди.
— Положително вреди и на мъжете — подхвърли тя.
— За сведение, не е така. На мъжете съвсем не вреди толкова, колкото на жените.
— А защо им вреди?
— Защото са така устроени. С какво се занимаваш, Анна? Какво те води чак в Далас? Разкажи ми за себе си.
— Но защо джинът вреди на жените? — повтори тя с усмивка.
Той се усмихна в отговор, поклати глава, но не й отвърна.
— Кажи — настоя тя.
— Не, да говорим за друго.
